Девин през моите очи

Здравейте приятели и приятелки,
Изминалия уикенд (30.09-01.10.2006) за мен беше едно голямо предизвикателство. Както някои от вас знаят, бях на TEAMBUILDING в Девин с моята фирма и едно архитектурно студио, с което работим. Това беше и целта на пътуването – запознаване с колективите и както се изразиха някои от тях: „да се омешаме”. Бяхаме 20-тина, 9 от СМ Инженеринг и 11 от Студио Пиперов. Беше хубаво, пътувахме добре до Девин, настанихме се в едно чудо на архитектурната и най-вече инвеститорска мисъл – спа-комплекс „Орфей”, в който от невнимание съвсем спокойно можеш да се изгубиш по коридорите, а ако нямаш вродено чувство за ориентиране – направо ти трябва водач и компас.
Следобеда прекарахме в „безплатни спа-услуги” – басейн, сауна, парна баня, джакузи...и други такива неща. Незнайно защо, но бързо се отегчих и преминах към най добрата за мен СПА-процедура: отидох да СПА.
Бяха ни организирали вечеря с богато меню, за което няма да разказвам, защото аз се нахраних още със салатата, предястието, основното ядене и десерта си бяха чисто престъпление за моя стомах...но какво да се прави....като беше вкусно.
От там в пияния-бар (пиано-бар на комплекса, в който пианото служи каките да лежат по него, където се наслушахме и натанцувахме с Преслава, Десислава ...и другите "–слави" на българския попфолк. Беше забавно, макар не според нашите очаквания за пиано-бар. Пияни имаше, ама бар – не!
Накрая смотания диджей, който не можа да миксира една с друга песните в ритъм, ни изгони като се самопоздрави с поредната чалгарска глупост ...и ние си легнахме.
На сутринта организацията беше в 9.00 тръгване за Харамийска пещера, като аз НЕ чух какво точно ще се очаква от нас, но с голям ентусиазъм се съгласих да участвам. Горе долу към 10.30 успяхме да тръгнем...както се опасявах ентусиазмът ми много бързо беше потушен, когато в 9.00 не намерих никой на сборния пункт, но все пак тръгнахме. Цялото студио Пиперов и ние двамата със Светльо (мой колега и добър приятел , за тези които го познават, това уточнение е излишно, но все пак е вярно) да отсрамваме СМ инж.
Ако знаех какво всъщност ме очаква, бая време щях да мисля дали да не се възползвам пълноценно и този ден от услугите на спа-центъра...но аз не знаех, затова с удоволствие и вълнение тръгнах да разглеждам пещери.
Каква я мислех, а то какво стана!!! Началната точка от маршрута беше от пещерата Дяволското гърло, в която така и не остана време да влезем, защото по план трябваше в 10 да сме тръгнали, а ние отидохме с час и половина по-късно....нямаше много време за разглеждане и суетня, водача (Емо) само даде няколко съвета по повод облеклото и багажите и тръгнахме. Малко по пътя и после по една стръмна пътека през гората. Аз вървях с мисълта, че ще правим преход през гората, ще влезем в няколко пещери и след това на обратно, като си мислех, че престоя в пещерите ще е кратък, а вървенето повечко. Да, ама не!
То се оказа съвсем не така, както си го мислех. Да сме вървели най-много 20-тина минутки и стигнахме до една малка полянка, до която пътеката свършваше и срещу нас се извисяваше една огромна скална стена с една голяма дупка в нея на височина около 30-тина метра – това се оказа Харамийска пещера. А отстрани на полянката – пропаст. Започнах малко по малко да се осъзнавам какво ме очаква, когато видях Емо да вади едни въжета, едни алпинистки атрибути, дето имената им не знам...иииии...започна да се катери по една „пътечка” (само той я виждаше къде е), и да прокарва въжето през клинове, забити в стената. Първо наляво, после нагоре и след това надясно. Сетихме се със Светльо за Том Круз в Мисията невъзможна – 3, където той висеше от една скала и си говореше по телефона. Майтап, а?
За около 15-тина минутки подскачане по скалата Емо беше вече готов, слезе долу при нас, събра ни, набързо ни инструктира какво се очаква от нас – да не се плашим, че захвати и места за стъпване има достатъчно, да си избутваме напред осигурителя, за който бяхме завързани, обути в алпинистки „гащи”, как да се преместваме когато въжето стигне до клин...и каза: „хайде, кой ще е пръв?”.
Ако някой е забравил – напомням: ИМАМ СТРАХ ОТ ВИСОКО! (макар и придобит, все си е страх и не успях да го преодолея като брокер където се катерех по строежите)
Ами сега?
Естествено, за да не избягам докато чакам да се катерят другите се набутах първа!! С нас имаше и една групичка българи горе-долу на наша възраст, която плямпотеха на румънски – имаха румънка, с тях отброявахме общо 15-тина души. А по принцип групата е от максимум 10 човека. В последствие разбрах защо, ама за това после. Другия водач, Жорето (който се казвал всъщност Младен или нещо от сорта, но му казвали Гошо-хубавеца) на видима възраст около 50-тина години започна да надява гащите на един от нашите- Павката. Вече „нашите” са групата Пиперов, защото „другите” са румънската групичка. Аз отидох при него като попита кой е следващия и му казах че ме е страх, но той ме успокои, че имали превръзки за очите и памперси, да не се напишкам, или нещо повече....ха ха ха ....ох! Надена ми гащите, стегна ме здраво и ми каза да чакам така. Докато Павката се качваше, а Емо го инструктираше аз започнах да потрепервам....и дойде и моя ред.
В началото около 5 метра наляво от пещерата има една ивица от 30-тина сантиметра, по която може да се ходи, без да си вързан за въже. Аз едвам минах по нея. След това трябваше да тръгна нагоре по скалата около 2-3 метра...Жорето ми показа къде да стъпя за да тръгна, покатерих се една стъпка нагоре и това беше. Запецнах!!! ААААААААААААААААА!!!! Ами сега? За кратко си помислих,  че ще си остана тук да си вия на нокти завинаги, но Дойде да ме поеме Емо, който тъкмо беше съпроводил Павката до горе. Започна да ми казва къде да стъпя, с кой крак, как да се хвана и малко по малко започнах да пълзя. На едно място трябваше да си вдигна стъпалото почти до нивото на кръста. Успях със зор, щото нямах свободна ръка с която да си хвана крака и да го сгъна, стъпих и Емо ме изтегли до следващия етап. И както си поемах въздух и се държах с върха на пръстите за скалата, той ме повика някъде отгоре да го погледна. „Погледни нагоре....още малко....още малко....” и ахаааа вече да залитна назад онзи ми ти Емо ме снима. Хич не ми беше до снимки, защото няколко пъти докато търсех къде да си слагам крака, с периферното си зрение виждах някъде долу едни малки дръвчета, но не виждах земя. Оставаше ми още малко според думите на Емо. А аз се бях смръщила от зор да стискам камъка и да го прегръщам. Последното усилие от моя страна беше едно разстояние от около метър и нещо между скалите, където аз трябваше леко да се завъртя настрани, така че левия ми крак да мине напред, при условие че се вдижа надясно, това означаваше да се обърна почти с лице към пропастта и да се дърва с една ръка и стъпила с един крак, да се разкрача, за да мога да стъпя с десния от другата страна. Успях!!! И Застинах в тази поза – разкрач на две ръбчета и хваната с две ръце за скалата. Ако някой ме видеше точно в този момент, със сигурност ще си помисли, че току що съм се размазала на скалата челно, като по анимационните филмчета. И айде пак снимка. На тоз човек му беше много забавно. Ама като се има предвид колко пъти е правил това упражнение...и аз да бях и на мен щеше да ми е забавно. Стигнах с триста зора до края на въжето. Откачи ме и ме избута в едно тунелче, по което трябваше да лазя, за да стигна до пещерата. УСПЯХ!!!!!! УУУУУУУУУРАААААААААА! Светльо се качи веднага след мен.
И сега какво? Като се почна едно чакане......докато се качат всички, а изкачването отнемаше от 15-20 минути на човек, аз леко полеко започнах да истивам, първо от ръцете, след това от краката....ама беше забавно, защото след всеки новодошъл зъзнещите се увеличаваха а и компанията също. А колко смях падна когато на няколко пъти се чувахме с Милен, който беше с останалите от СМ инж. И на Светльо телефона звънеше с мелодията от Мисията невъзможна....Отвисяхме си около 2 часа в една голяма зала, където нямаше къде да седнеш а и ставаше течение. Започнах да огладнявам....После тръгнахме по един тъмен коридор, като ни раздадоха фенерчета за главата. На мен ми се падна едно, дето едвам светеше....що ли не се учудих?
И изведнъж пещерата свърши. Стени от всякъде. Ами сега? Аз не се връщам по онази отвесна скала с въжетата, за нищо на света. Е, не се и наложи, защото отново се провряхме през една дупка висока около 30-тина см, където просто трябваше да се гърча като червей по земята, за да мина. Нали се сещате на какво заприличаха дрехите ми?
Като се провряхме всички се оказахме в една стая, в която по стените имаше образувания, които приличаха на карфиол...гладна кокошка – просо сънува...ама наистина приличаха на карфиол.
Дочувах оттук оттам, че ще ни спускат с въже през една дупка, за да можем да излезем от пещерата. Е и този момент дойде, ама това отнемаше около 10-тина минути на човек, а аз вече бях посиняла, въпреки че добре се облякох. Пуснахме първо румънската групичка, защото те се качиха последни и бяха с гащите – готови за спускане, след това пропуснахме една сладка мацка от нашите, която наистина не беше привърженик на такъв тип преживявания и доста се разстрои, след това ме пуснаха и мен, защото Емо ме попита: „Ама ти с тъмно червило ли си или си посиняла?”. Какво ти червило в пещерата? Бях си посиняла вече от студ и висене.
Е това нещо не мога да го опиша....Трябва да го преживеете!!! През един улей в стената, където се влиза лазейки назад, докато увиснеш във въздуха на само на въжето. И след това те спускат цели 50 метра, докато стъпиш на твърда земя. Невероятно. А каква гледка се откри!!!! И какво ехо имаше.... Огромна пещера – широка и дълбока. Там където трябваше да стъпя на земята беше най ниската точка, затова още като увиснеш от дупката видях един прозорец от светлина. Светлината осветяваше пещерата по много невероятен начин. Хем е тъмно, хем виждах около мен какво има, а в същото време като погледна надолу виждах само 2-3 светли точици от фенерчетата на тези, които вече са стигнали преди мен. Невероятно.
Изкачих се до прозореца за отрицателно време, за да изляза на слънце, да се стопля. Ура!
Ама глад мори добитъка – беше вече 3 и половина, а бях закусила към 9.
Като се събрахме всички, без Емо, който се върна на обратно, тръгнахме над изхода по една пътека, включихме турбото и 4х4, щото само с два крака беше трудно. По едно реме спряхме пред една скала и Жорето каза: „Сега, понеже е трудно за икачване, ще трябва да минем през един тунел в скалата! Хайде, първо по-дребничките, ела ти, ти и ти!” Избра си три „девойчета”, като незнайно защо аз бях първата от дребничките. И каза да се мушкаме от тук...И тръгнахме. Тъкмо влязох, пропълзях малко и гледам светлина...а! тука има нещо гнило!? И ми се показа един отворко от румънската групичка с фотоапарат в ръце и ми се хили....ааааааааааа, светна ми! Майтап!!! Пропълзях, ама си затраях, да не се откажат и другите...и после смееех, смееех, смееех....А то това си било ритуал! Да прецакат някой балък да се пооцапа още малко. А аз – балък No1. Посмяхме се за наша сметка и продължихме по една пътека, която криволичеше по ръба на въпросната скала, в която беше пещерата. Едно бързо спускане надолу и се озовахме на мястото, където бяхме влезли в гората. А там Жорето си беше оставил кросовия мотор. Тръгнахме надолу по пъря към колите и като чух че се запали мотор се обърнах. Жорето тъкмо обръщаше, за да се спусне по пътя. Аз къде на майтап, къде на истина му помахах с палец и той взе че спря. И ме качи на мотора! Яко!!!
До сега и на мотор не се бях качвала!!! А той като врътна ръчките и като дръпна напред....и както шапката ми беше на главата и слънчевите очила отгоре (знаете за случая във Въча!!!) така останах и без двете. Само завиках ааааа...шапката...очилатааа миии. Жорето спря след 10-тина метра, аз само се обърнах и видях как другите отзад ми махат и ми викаха ..давай давай, ние ще ги вземем....иии юурууууууууш....няколко остри завойчета и стигнахме. Това беше черешката на мелбата! Докато дойдат и другите, Емо, който вече беше там ми показа снимките и ми ги изпринти. Одра ми кожата за две снимки, ама си заслужаваше. Не можах да устоя и на двете, въпреки че можех да избирам...И получих СЕРТИФИКАТ за това че съм се осмелила да покоря Харамийска пещера. Посъбрахме се, другите и те си получиха снимки и сертификати и най-накрая към 6 вече отидохме в Триград да ядем. Намаахме се като невидели!
Към 7 вечерта тръгнахме към Девин да съберем останалите от СМ инженеринг, които също бяха оползотворили деня подобаващо - масажи, басейни, джакузи....бяха ходили до Дяволското гърло и до Ягодинската пещера, бяха посетили една две кръчми с подобаваща атмосфера и ни чакаха да дойдем. Тръгнахме си за София почти по тъмно и къде поунощ вече ми миришеше на възглавница и завивка...
И така като обобщение на преживяното мога да кажа само едно – какъв екстреме ден!!! Скално катерене с преодоляване на 30-тина метра височина, лазене в дупки ололо 30-тина сантиметра в диаметър, свободно падане 50 метра, прекарване брез „Балъшката пещера”, разходка по ръба на пропастта и като бонус – спускане с кросов мотор!
Е това не съм го очаквала от себе си! Нито пък от Светльо, който ме подкрепяше през цялото време, е с изключение на мотораJ J J!
Е, ако някой се чуди как се чувствам след всичко това, ще ви кажа: СТРАХОТНО!!!! Пак бих го направила!!!
Всичко е подкрепено със солидни  компромати и доказателства, с които "доброжелатели" ме снабдиха много бързо!

Дата:
4/5, гласа
Етикети: България  | Девин
Забележителности около