До Будапеща, обратно, пак до там и накрая - обратно, част шеста

Денят неделя решихме да го кръстим „релакс дей“ и в графика ни имаше само две задачки. Да отидем да гласуваме и да отидем на баня/разходка.

Това с гласуването беше много интересно. Пропътувахме половин град и се озовахме пред Българския културен дом. Построен е с дарения на българи през петдесетте. Всички са се включили, разбирате ли, ВСИЧКИ. Някои даже са взели заем, за да дадат.

Залата е кръгла, за да може да се играе хоро. Мило. И патриотично.

Направихме си малка фотосесия „Аз гласувам в Будапеща“, сложиха ни печат в паспортите и завършихме изборния ден, който протече бързо, спокойно и при 100% избирателна активност, в българския ресторант.

Никога няма да познаете какво ядохме там.

Гулаш.

Да, в българския ресторант. Който обаче се държи от унгарци. Така и не разбрах защо, но докато ресторанта се е държал от българи, никак не е вървял. Дали го под аренда и нещата потръгнали.

Странности.

Гулашът, за тези, които не знаят, е ястие с месо, картофи, домати, морковчета и разни други неща ( някои източници посочват и цвекло, аз такова не видях, но да не спорим).

Казах ястие, защото може да е и малко по-редичко, като супа или по-гъст, като яхния. Но винаги е лют и горещ.

Изпълнили първата точка от плана, се отправихме към изпълнението на втората. Аз на баня не ходих, няма да ви разкажа нищо.

За сметка на това пък ще ви разкажа как НЕ МОЖАХМЕ да разгледаме постоянната египетска изложба.

Когато се озовахме пред музея на изкуствата, отпред имаше опънат един дъъълъг червен килим, покрит с найлон, който се изкачваше по стъпалата на музея и се губеше вътре в сградата.

Милите чичковци полицайци останаха глухи пред нашите молби все пак да ни пуснат и обясниха, че в града пристигат 59 държавни глави по повод годишнината от унгарската революция от '56 година.

Червеният килим бил за тях. Не за нас.

Утешихме се на площада на героите, за който ще завиждам на унгарците до гроб. Площадът на героите събира в себе си статуите на всички по-значими за историята на страната статуи на владетели – основателят, законодателят, пълководецът и т.н. Под всяка статуя има кратко описание на неговото управление.

Спомних си моментално за енциклопедията на българските владетели и за това, че сигурно из милата родина може да се намери едно място, на което да направим и ние подобно нещо. Дори да не е в София, но в Търново или в Плиска, защо не.

Въздъхнахме със завист и продължихме към баните, за да изпратим желаещите да се цамбуркат в минералните извори.

На входа на парка имаше група северноамерикански индианци, в традиционни костюми, които пееха народни песни и танцуваха.

Не ме е срам да кажа, че гледката ме разплака. Тези, които знаят, ще ме разберат. Да не се натъжавам.

Оставихме желаещите за баня в банята и след като видяхме, че зоопарка не работи, смело хванахме метрото и отидохме на разходка в центъра.

Нощна Будапеща, Дунава и светещите мостове, малките кафета по пешеходните улици... Още един момент от престоя ни, които не мога да опиша с думи.

Последното, което направихме преди да си легнем (в неделя вечер желаещи за бира вече нямаше), беше да си оправим багажа, защото на следващия ден, понеделник, се прибирахме в България.

Ех, ако знаехме само....

Дата:
4/5, гласа
Етикети: Унгария  | Будапеща
Забележителности около