Древна и съвременна

Сп. “Европа 2001”, бр.3/2008 
Автор: Проф. Чавдар Попов, доктор по изкуствознание
Снимки: Авторът

Човек не може по рационален път да обясни защо се влюбва в някого – казват, че тук действат неуловими флуиди, някаква непонятна алхимия на чувствата...

Подобно чудо се случи и с мен – не бих
могъл да кажа защо и как някак неусетно обикнах Мароко. Случайно или пък – както казват – няма случайни неща? Имах щастието два пъти да посетя тази вълшебна страна. Първия път през 1999 г., когато бях куратор на една камерна българска изложба, организирана в рамките на Фестивала на изкуствата в Рабат. И втория път през 2007 г., когато ми се падна честта и удоволствието да изнеса няколко лекции във Висшия институт за драматично изкуство и културен мениджмънт, отново в Рабат.

Тогава, благодарение на подкрепата и съдействието на посолството на Кралство Мароко в София, както и на моя приятел д-р Шафик Субаи, голям приятел на България, който
от много години живее в нашата страна, ми се удаде възможност да обиколя далеч повече места – Рабат, Фес, Мулай Идрис, Волюбилис, Ифран, Маракеш, Есауира. Това пътешествие само затвърди у мен усещането, че отвъд различните исторически обстоятелства, географски граници и климатични условия, етнически и религиозни особености съществуват множествно допирни точки между България и Мароко. В определен момент нашите предци, живели на територията на днешна България и на днешно Мароко, са били част от една обща "свръхдържава" – Римската империя. Общите културни корени на Средиземноморието!



Това усещане ме обзе особено силно във Волюбилис. Руините на това древноримско поселение се намират на около 5 километра от Мула Идрес, свещен град, където е гробницата на основателя на първата владетелска династия на Мароко. През
II-III в., когато всъщност бива въздигнат и оформен, Волюбилис е резиденция на римския прокуратор. До VIII в. градът е обитаван от християнизирани бербери. След основаването на Фес постепенно запада, за да се възроди отново едва в наше време като важен туристически обект. 

Въпреки че някои от най-значителните сгради на Волюбилис са силно засегнати от голямото земетресение, поразило Лисабон през 1755 г., днес все още могат да се видят, макар в полуруини, забележителни постройки, които ни дават представа за типичната структура и характера на древноримските градове.

Археологическите разкопки започват от 1915 г. насам. Те ясно сочат, че Волюбилис е бил планиран и се е развивал по оста запад – изток. И днес добре личи форумът, който е административният, политическият и религиозният център на всяко римско селище. Там са се намирали градският площад, базиликата (трибуналът), храмът, термите, палестрите. Базиликата датира от III в. и е със сравнително внушителни размери – 44х22 м. Тя се състои от три кораба, завършващи с апсиди, където са се помещавали отделенията, предназначени за съда. Запазени са останки от акведукта, снабдявал града с питейна вода. Триумфалната арка на Каракала, в относително добро състояние, очертава своя профил на фона на полупланинските възвишения и на синьото южно небе.

Посетителят може да си състави добра пре
дстава не само за "официалния", публичния живот във Волюбилис, но също така и за ежедневието на обикновените обитатели, за техния бит, за средата, в която са протичали дните им. Запазени са останки от жилищни домове, които добре свидетелстват за функционалното разпределение на отделните помещения. В някои от тях са открити забележителни произведения на изобразителното изкуство. Така например една от най-интересните е къщата на Орфей, където е запазена подова мозайка, изобразяваща Амфитрита в колесница сред богатото обкръжение от разнообразни водни обитатели, теглена от морски риби. В триклиниума на къщата има кръгла мозаечна композиция, показваща Орфей, укротяващ дивите животни – един традиционен античен митологичен сюжет. Любопитни са фигурите на различни представители на местната африканска фауна. Могат да се видят също така къщи с мозайки, посветени на Венера, или със сцени, разкриващи подвизите на Херкулес. Намерени са и множество бронзови статуетки и скулптури, които са експонирани в Националния музей в Рабат. Между тях най-забележителни са отлично запазените портрети на Юба ІІ и на Катон.

Крайморският град Есауира разкрива други прелести, притежава друго излъчване. Там преживях много прият
ни и вълнуващи мигове. Имах интересни срещи с представители на Асоциацията "Есауира – Могадор". Могадор е старото (до 1956 г.) име на града, дадено от португалците. Той е разположен изключително живописно на полуостров, вдаден във вълните на Атлантическия океан. Някога по тези брегове са акостирали финикийски, римски и португалски кораби. Градът се е славел с износа си на пурпур, много ценен от римляните още през епохата на Античността.

Съвременният град датира от около 1765 г. Изграждан е от европейци специалисти. Планът за урбанизация е поверен на френския инженер Теодор Корню, който създава морската порта, датираща от 1769 г., снабдена с фронтон, фланкиран от две внушителни колони. Всичко това се прави с цел осигуряване на нормален достъп до пристанището. По това време Могадор е важно морско средище, където се извършва оживен търговски обмен между пристигащите на кораби европейци и племенните общности, идващи от пясъците и жегите на Сахара. Това е "излазът" към митичния и легендарен Тамбукту. Пристанището и досега е своеобразен фокус, около който се съсредоточава ежедневието на града. Португалската крепост от XVIII в. се изправя в първоначалния си оригинален вид на фона на морската шир, снабдена с испански топове, чиято зеленикава патина свидетелства за тяхната отминала бойна слава. Неслучайно това място е избрано от Орсън Уелс за заснемането на външния декор на филма "Отело". Изключително пъстри, живописни и "живи" са медината (старият град), сукът (временният или постоянен пазар), казбата (цитаделата на укрепения град) – основните компоненти на традиционния марокански град.

Есауира е и средище на писатели, музиканти, художници, прочуто с многобройните си форуми, посветени на различни прояви на изкуството. Още от
XVIII в. по естествен начин тук започват да се установяват видни марокански поети, учени, занаятчии. От известно време се провежда и фестивалът на музиката "Гнауа" – мистична, дълбока, завладяваща цялото човешко същество. През 60-те духът на това място привлича различни представители на хипи движението, сред които и Джими Хендрикс. Може да се види къщата, която той е обитавал при "поклонническите" си посещения.

Есауира е странна и рядка смесица от разнородни архитектурни стилове, средище на разнообразни декоративно-приложни пластични форми. Бижутерите, едни от най-добрите майстори, са наследници на някогашните еврейски златари. По начало мароканските евреи, известни с прозвището "търговците на краля", освен в бижутерията отдавна са признати с уменията си в дърводелството и корабостроенето.

Като изкуствовед открих, че стихията на мароканския творчески гений е съсредоточена в областта на архитектурата, на художествените занаяти, на декоративните изкуства – майсторството в обработката на материалите е изумително, богатството и сложните, капризни арабески на орнаментиката – смайващи! Но нима ние, българите, не сме съхранили също своята национална културна идентичност главно благодарение на традициите – това обяснява защо в България, както и в Мароко, фолклорът например продължава да бъде жив и да се радва на осезаемо присъствие.

Изключителното гостоприемство, което изпитах по време на своето пребиваване в Мароко, за сетен път ме убеди, че желанието за взаимно опознаване между нашите страни и народи, както и искрената, непреднамерена жажда за повече духовност са в състояние да скъсят разстоянията и да прехвърлят онези културни и чисто човешки мостове между Мароко и България, от които ние така настоятелно се нуждаем, за да живеем в един по-цивилизован и по-хуманен съвременен свят.


Дата:
4/5, гласа
Етикети: Мароко  | Есауира
Забележителности около