И бутилка ром в Хавана

Дълго време ми трябваше, за да седна да напиша това. Колебаех се как да оформя пътеписа си – дали да предам събитията хронологично, дали да е тематично, или ситуационно...

След като се прибрах от екскурзията си на Острова на свободата, първо дадох „комшу-конференция“. После „приятели-конференция“, „роднини-конференция“, „колеги-конференция“ (което на практика си е пресконференция, де)...

Всички казват Разказвай! и всички ми задават въпроси, на които не знам отговора. Истината беше, че не ми се разказваше за Куба. Страхувах се, че няма да мога да опиша нещата така, както съм ги видяла и най-вече както съм ги почувствала. Страхувах се, че усещането, което пазех в сърцето си, ще избледнее и ще загуби стойността си, ако го споделя. А и изобщо не знаех как и откъде да започна...

Сега, след няколко дни, съм не по-наясно как да разкажа за Куба... Знам само, че разказът ми ще е в няколко части, защото трудно ще мога да събера всичко, развълнувало ме, в един материал. Също така знам, че следващата година отново съм в Куба. Защото знам.

Дай ми възможно най-мощния антибиотик, казах на личната си лекарка 4 дни преди да замина за Куба. Най-вероятно грип. Антибиотикът не помогна особено. Свали температурата ми, но остана кашлицата, която не спря да ме мори по време на 10-часовия полет от Мадрид до Хавана.

Куба, казах си, жега, няма начин да не се оправя на 30-градусова жега. И още след като стъпих на летището в Хавана, разбрах, че няма лесно да се оправя, защото освен жегата там, ме лъхна и влагата. Влажен горещ въздух, който предизвика много по-дълги и мъчителни пристъпи на кашлица.

Е, оправих се.

Дали именно заради влажния и горещ въздух на Хавана или заради неуморното редуване на мохито – дайкири – куба либре – фервекс и пак наново, за точно 3 дни аз бях в прекрасно физическо състояние. Емоционалното си го нося с мен.

Пазете си паспортите – беше най-честото препоръка към нас в Куба. – И парите, и камерите, и чантите... Бяха ме предупредили, че престъпността в Куба е огромна и за един телефон могат да те убият по улиците. Може и така да е, аз жертва на престъпление не станах. А се разхождах и денем, и нощем из Хавана.

Хората наистина са бедни. Много бедни и малко отчаяни, което (изумително) не ги прави нещастни. Те са сърдечни, добронамерени, общителни, усмихнати, ведри, приветливи, умни, интелигентни, любознателни и отзивчиви. Лесно завързват запознанства.

Те искат да знаят и задават въпроси. Интересно им е как живеем ние, в България. Колко печелим. Какво е правителството ни. Каква музика слушаме. Как се забавляваме. Какво работим и какво точно вършим. Какъв е климатът ни, какви са къщите ни... Имаме ли вода, храна, стигат ли ни парите. Нима имаме постоянно неограничен достъп до интернет?!

И са красиви, нетърпелива съм да го кажа. С всякакви цветове на кожата: от най-бели русоляви, до най-черни чернокожи. Те са продукт на смесилите се завоеватели (испанци) на острова, населен с индианци със собствените си роби, докарани от Африка. Особени кубинките са изключителни чаровници с много приятни черти на лицето.

Кубинските жени много се грижат за външния си вид. Бях чувала, че кубинките ходят с ролки на работа, за да са красиви вечер вкъщи за мъжете си. Истина е. Нямат пари, но съумяват всички (абсолютно) да са с красив маникюр и дизайнерски изрисувани нокти и на ръцете и на краката.

Интересно... Когато приятелят ми Чонги видя късо подрязаните ми нокти без лак, гордо заяви: О, защо така? Още утре ще те заведа при една приятелка да ти оправи ноктите. И много се учуди, като му казах, че не искам, мерси, но не си падам по лакирани нокти. Харесваш естественото? Добре, съгласи се той, но продължи да ме гледа леко недоумяващо.

В Куба много момичета проституират – за пари или за някоя дреха, червилце, спиралка... Фоки-фоки? (сещайте се), предлагат проституиращите по улиците хубавици на мазните туристи. За 50 долара, но цената може да падне и до 5-10.

Първата ми нощ в Хавана...

Habana Libre – огромен държавен хотел (не че има частни, де) в центъра на града, от 16-ия етаж направих прекрасни снимки на нощна Хавана. Пристигнахме късно (пътувах с приятеля ми Андрей), а на летището се пуши. Чудно.

Горещият влажен въздух ме задушаваше, заспахме безпаметно, след като пихме бира от мини бара – лека и гадна, но студена.

А в ранни зори, още в 6 сутринта ме събуди... никога няма да познаете – събуди ме кукуригане на петел.

Да, дами и господа, в Хавана – столица, има петли и то много. Надпреварваха се да кукуригат в ранното зимно утро на 27 февруари (в Куба в момента е зима: средна температура на въздуха 36 градуса, на водата – 24). Защото хората в Хавана отглеждат петли (и не само), защото храната недостига. Недоимъкът е повсеместен и потресаващ, но за това после.

По повод зимата... е, всички си ходят с къс ръкав, но в морето твърдо не се къпят. Защото е зима, за което те категорично настояват... Брррр! В морето в тоя студ?! Никога!

Това е за туристите. А отношението им към туристите е двояко: хем ни мразят, защото сме консуматори с пари, с екзотични аксесоари, с камери, тъмни очила, а от друга страна сме им интересни и привлекателни именно заради това.

Защото не са виждали, чували, не са се докосвали до различното, защото живеят в цензура и недоимък.

Кубинците са бедни. В комунистическа Куба няма безработица, но заплатите са по 10-15 долара. И глад няма. Май.

Купонна система е. Срещу купони на стойност примерно 2 долара кубинците получават основни хранителни продукти (като например ориз 2 килограма, толкова захар, половин кило фасул, 100 грама сол, 80 грама хляб на ден, 1 риба на месец, 400 грама пиле месечно, 6 яйца, 5 сапуна годишно, 3-4 кутии гадни цигари месечно и то само за хора, родени преди 1959 година... и т.н.).

Всичко това е крайно недостатъчно. Затова хората отглеждат кокошки и прасета в апартаментите си, за месото, което разменят за други хранителни продукти. По селата отглеждат зеленчуци, кафе, които също продават или заменят, за да се изхранват. А държавата прибира 90% от продукцията, оставя на производителите толкова, колкото да не умрат от глад.

Затова кубинците шикалкавят и измислят какви ли не далавери, за да оцеляват. Често например виждах да преточват бензин от една кола в друга. Не знам каква е далаверата тука, но подозирам, че претакат незаконно от държавните коли в частните.

Не че има много коли в Куба. Само москвичи, лади и стари-престари шевролети, някои от 20-те, 30-те години. Но са запазени. Тези автомобили в другите страни са реликви, скъпа колекционерска гордост, в Куба обаче най-легално си се движат по улиците.

Но те не са много, почти няма коли дори в Хавана, а по пътищата – никакви. Най-интересни са едни супер смешни изобретения, които представляват кабина на камион, който тегли нещо като половин автобус. Това нещо е пригодено за междуградски автобус и е претъпкано с хора. А иначе практиката е да си пътуват на стоп – и в Хавана, и между градовете. Само дето стопаджиите са много, а колите - малко, но се оправят някакси.

Отплеснах се, а за храната или по-скоро липсата й исках да ви кажа... Месечната дажба храна едно на ръка е крайно недостатъчна, но и липсва в магазините. Защото в магазините няма... е, добре, няма нищо. Това е един от абсурдизмите там.

Ето друг: токът и водата са безплатни, но ги няма. Има режим на тока, режим случаен и непредсказуем. Вода си пълнят в големи резервоари, по един за домакинство, течаща няма.

Нека разясня: в Куба туристите пазаруват с конвертируеми песо (които ще наричам долари), а местните се разплащат с песо. Съответно и магазините им са за местни и за туристи. Двата вида магазини са лесно различими: в тези за местните има само 3-4 стоки, разпределени на 5-6 щанда и това е. В другите има повече стоки и са нещо като нашите някогашни корекоми.

Но най-трудно е да си намериш запалка. В Куба една запалка много трудно би сменила собственика си (още отдавна беше забелязал един мой познат, който е наполовина кубинец). Не е като в България, тук запалките не са никак ценни и най-редовно случайно прибираме чужди и никой не се впечатлява от това. Там обаче всеки носи запалката си в джоба и след всяко употребяване пак там си я прибира.

Изкарах цял един кошмарен ден в търсене на запалка по магазините. Препращаха ме в магазини, където “може би продават запалки” и в безплодно търсене на запалка обиколих цял Варадеро. И знаете ли? Запалки няма. И кибрити няма. Само пури и цигари.

Добре че приятелят ми Чонги ми даваше запалки и всеки път, учуден и снизходително потупващ ме по рамото, когато с умояващ поглед отивах при него. Много, много невнимателно и разсеяно момиче, всеки път губи запалката си. Прибирай я, поучаваше ме с търпелива любов, подавайки ми нова запалка.

Та така. Стоките са кът. Хранителните стоки са кът, да не говорим за дрехи и обувки.

Но защо кубинците са тъй щастливи? Защо безпаричието не ги смазва? Защо постоянно пеят, танцуват и се веселят?

Очаквайте продължение...
Дата:
4/5, гласа
Етикети: Куба  | Хавана
Забележителности около