Каракачаните – традиции, самобитност и култура


Всяка година, в първата събота и неделя на месец юли, местността Карандила над град Сливен почернява. Причината не е в тежки облаци или други природни стихии – Карандила почернява от народ. Традиция е по това време на годината провеждането на събора на каракачаните, които у нас наброяват между 10 и 15 хиляди души. Най-популярната етимология на думата каракачан се състои от означенията в турския език за черен – ‘кара и беглец – ‘качан. Писмена история на черните бегълци от Беломорието обаче, не съществува. Няма писано слово, което да доказва със сигурност откъде точно идват и защо. Причината се крие във факта, че каракачаните дълго време живеят затворено, като самоизолирала себе си общност, далеч от спорните за някои удобства и предимства на цивилизацията, заради което за външно око било трудно да долови колорита на бита и нюансите във взаимоотношенията на представителите на тази етнографска група от хора.

Основен източник за нейното опознаване и в наши дни си остава езикът, който каракачаните използват. Изследователи му са установили, че в него има цели 500 думи, които се срещат и в песните на Омир. Иначе, версиите за произхода на каракачаните са доста любопитни и различни, и варират от предположението, че това са потомци на елинизирани траки, през идеята за гръцки селяни, напуснали принудително през 14 век домовете си заради турския гнет и превърнали се в пастири-номади, и се стигне до несигурното заключение, че това са били последните защитници на Константинопол, преди завземането му от османците през 1453 година.

Коя от историите е вярна – кой знае....По-важната истина тук е, че този изстрадал народ, изповядващ християнството, е успял да съхрани идентичността си, въпреки силата и тежестта на времето, стоварили се върху собствената му трагична съдба, за да се облекат завинаги каракачаните в цветовете на мъката и скръбта. Черното днес е основен цвят в тяхното традиционно облекло, което сякаш с вида си само дори, разказва притчи за болките и страданията на каракачанския народ. Трудно ще ги сбъркате! При мъжете – черен елек и пояс, с бяла риза и бяла, силно надиплена пола – фустанела, на кръста, а за жените – черен вълнен шал със свободно пуснати долни краища, пъстри калци, отново бяла риза и силно набрана фуста с широк колан и трапецовидна престилка - дрехите на каракачаните са едновременно уникални и въпреки щедрото присъствие на черното като цвят и внушение, са много колоритни и самобитни и предизвикват откровен интерес у всеки, пристигнал на събора в местността Карандила. Представители на общността от България, Гърция и Македония всяка година представят своите съхранени и пренесени през вековете обичаи и традиции, в които задължително присъства грижата за животните. Животът на каракачаните е немислим без стадото каракачански овце и техния пазач – каракачанското куче. Въпреки номадския характер на своето мислене и бит, в съвременността каракачаните вече са приели по-статично измерение на битието си. Компактни групи каракачани у нас населяват няколко района близо до Стара планина – Котел, Карлово, Казанлък, Берковица, Вършец и други, като най-голямата общност е в района на Сливен, заради което местността Карандила е определена за територия на годишния събор. Нещо повече – в Сливенско съществува село, което единствено у нас изцяло е населено с каракачани. Това е село Голямо Чочовени. Друга планинска област, в която всеки може да опознае каракачанската самобитност, е районът на Рила планина, предимно около градовете Дупница и Самоков.

Дали ще попаднете по тези родни краища – незнам. Затова, не забравяйте! Всяка година, всяка първа събота и неделя на юли – среща на Карандила!

Дата:
4/5, гласа
Забележителности около