На гости на...природата

Ракитово е малко градче,останало в сянката на чудния курорт Велинград,с разкошна природа,която действа завладяващо на сетивата.Огромни борове,стръмни склонове,полянки и навсякъде те съпътства миризмата на смола.Оставаш омагьосан и никога не си тръгваш от тук завинаги. Името на селището вероятно произлиза от ракитата, която е от рода на върбата. В миналото Ракитово се е славело като абаджийско и текстилно средище.Според изследователи към средата на 19 век Ракитово има 260 жители в 80 къщи.Сега наброява около 8 000 души.Едни са християни,други мюсюлмани и живеят задружно.През 1963 г. Ракитово е обявено за планински климатичен курорт. През района преминава древен римски търговски път, в гората е осеяно с кули и по-малки крепости, както и древни тракийски сребърни рудници. На това място е кипял живот преди няколко хилядолетия. Няма нищо по-освежаващо от ситен планински дъждец,но в разгара на лятото.Поражда желание да излезеш на открито и да се оставиш да те омокри.Така се чувстваш посветен в тайните на природата и имаш желанието да я усетиш всячески.И този път дъждът ни застигна ката подминахме Батак.Чистачките на колата не насмогваха да се справят с пороя,затова намалихме скоростта и се подредихме зад колона товарни коли.На места се случваше да спрем,защото големи скални отломъци се бяха отронили на шосето и пречеха на движението. Когато навлизахме в града,все още капките барабаняха по стъклата.Базата,където щяхме да преспим ,се намираше извън града,в самата гора.Очакваха ни стари познати,дори бяха приготвили дърва,за да запалим по традиция огън за добре дошли.Почакахме дъждът да спре и се наредихме около импровизираната клада.В планината нощите са хладни и предвидливо си носим якета.Понякога намятаме и по някое одеялоПрез деня нашите приятели бяха ходили за гъби и сега ,редом с наденичките,които поставихме на една скара,нагласихме и гъбки.Така се отвори дума и за гъбарството.Местните хора ставали в 5 часа сутринта и ги откарвали нагоре в планината,за да наберат гъби,които после предавали на пунктовете.Освен парниковите гъби от пазара,други видове не разпознавах и се заклех още на следващия ден да се поразходя наоколо,пък каквото стане.Разказаха ни как веднъж като се вглеждали по полянките ,видели една едра манатарка,но преди да са понечили да я откъснат,една катеричка с няколко скока я достигнала.Ядосан на нахалната катерица,нашият приятел започнал да я замеря с шишарки и горкото животно избягало.Смехът ни беше много заразителен,а нашият познат продължаваше да ни разказва как надделял в спора за гъбата.По-силният печели,естествен отбор.Към нас се присъединиха и деца от местния интернат.Нямаха родители,нямаха при кого да отидат и лятото си го изкарваха тук,в училище.Те също наобиколиха огъня и се включиха в разговора.Като свършиха дървата решихме най-после да полеем с вода жарта и да се ориентираме по стаите. Сутринта се шмугнахме във влажната гора,но се оказа,че съм закъсняла,личаха кални стъпки.Имаше голямо разнообразие от гъби,но най-примамливите,към които се устремявах,се оказваха негодни или отровни.Все пак успях да набера манатарки и сърнели и се научих как да ги различавам от двойниците им.Това си е занаят и не бива да се подхожда с лека ръка,затова реших да не прекалявам с ентусиазма си. Доволни,че сме набрали нещичко,седнахме на първото ни попаднало цивилизовано място и съзерцавахме до забрава прелестните Родопи.Виждаше се пътят ,по който дойдохме,сипеите,които не устояваха на непрестанните дъждове и ронеха от снагата си отломъци и вековни борови гори. После слязохме към пазара.Гъмжеше от народ,понеже беше пазарен ден.Същата шарения като навсякъде,но родопчани са много отзивчиви и в техните отношения не открихме и частица фалш.Топлото гостоприемство,с което ни посрещнаха и упътваха,не можеш да го срещнеш всеки ден.Това беше една от многото ни срещи с тях и няма да е за последно. Продължаваме към Цигов чарк.На места природата изглежда непокътната.Тук-там по пътя се задава поредният любител на гората ,тътрейки калните си нозе,обути в гумени ботуши.Един от тях ни предлага боровинки,току-що набрани.Качваме го с нас и след няколко минути спираме пред импровизираното пазарче.Веднага ни предложиха разходка с лодка.Няма да чакаме подкана.Обичам да слушам плисъка на вълните от порещата водите лодка.Вятърът безжалостно духаше в лицата.Спираме на островчето в средата на язовир Батак.Наоколо беше непоносимо тихо.С крайчеца на окото следя собственика на лодката да не отпътува и да споделим участта на Робинзон Крузо.Всичко наоколо излъчваше такава хармония.Тук си само на километър откъснат от суетата и взирайки се в гъмжилото от хора на отсрещния бряг,можеш да претеглиш на везната на собствената си съвест ,кое е по-истинско.Напускаме малкото островче.Вятърът развява косите ни , ние сме вперили поглед в безлюдния му бряг.Като лодка на времето,която ни връща към цивилизацията .Пием кафе до клетката на сърничките.Кой грубиян ги е лишил от свободата им? В Батак спряхме уж за малко.Много туристи се тълпяха в двора на църквата,приела душите на цял град християни,причестила ги и ги изпратила в един по-добър свят.Адски е подтискащо и не ти се иска да издаваш бушуващите в сърцето ти мъка и гняв.В музея това чувство се засилва,особено пред костницата.В това градче можеш да промениш тотално мирогледа си. Остана да открием местността Петрово бърдо,където щяхме да нощуваме.Пред погледа ни минават натоварени с дърва камиони.Жалко.Още една гора си е отишла.Напуснахме Батак и по пътя за Доспат открихме табелата.Заизкачвахме се като опълченци нагоре и се озовахме между бунгала,вили,къщи.На връвчици се сушаха билки,между дърветата се полюшваха от вятъра хамаци.Голяма група деца търчаха между къщичките.Първото ни впечатление беше отлично.След като се разположихме в една от къщите,решихме да разгледаме района.Имаше луксозни къщи с барбекюта,сателитна телевизия и т.н.Но имаше и такива,които се нуждаеха от здрав ремонт.Продължаваме по пътечката,която ни отвежда до нивите.Хората си бяха насели картофи,въпреки полегатия терен .По полянките различавахме мента,кантарион и диви ягоди.Слязохме чак до Предела.Тук има голямо движение.Откриваме кафе,единственото май наоколо и сядаме да погледаме панорамата. Привечер пред повечето къщички обитателите на лагера се грееха на огньове.Въпреки,че не харесвам такова ритуално унищожаване на гората,нямах нищо против да се посгрея и да послушам рибарски вицове. Тук прекарахме още няколко дни като една от най-вълнуващите ни разходки беше до пещерата Снежанка.До нея не можеш да достигнеш само с кола.Изкачваш се по екопътека и на места попадаш на много закачливи табелки,целящи да укрепят духа на туриста.От тях наистина има нужда,защото ако не си истински любител на планината,може и да се откажеш.Горе се наложи да поизчакаме и други желаещи.Човекът,който щеше да ни развежда ,беше пещерняк и в двата смисъла на думата-хем си беше родом от Пещера,хем се занимавал с пещерно дело от години. Разказа ни,че в района почти нямало престъпност и не се боял да прекарва по цяла седмица сам тук.Няма да разказвам колко интересна беше беседата и какви интересни образувания ни разкри пещерата.Разгледайте я и вие! Е,хайде,до другото лято!
Дата:
4/5, гласа
Етикети: България  | Велинград
Забележителности около