Следете най - изгодните оферти за пътуване тук!

Разходка из Смилян и Могилица



Благодаря на сайта nasamnatam.com който ми даде възможност да изкарам един незабравим уикенд в Смолян, в хотел Луксор, който искам да споделя с вас.

Заминахме в прекрасната топла съботна сутрин на 5 септември от София към Смолян. Пътувахме спокойно без да бързаме и спряхме за кафе на бензиностанцията на ОМВ на 69-ия километър от магистрала Тракия, след което вече по-събудени продължихме пътя си. След отбивката за Смолян започна едно по-тежичко пътуване по завоите на красивите Родопи. Подминахме Асеновата крепост и Бачковския манастир, защото скоро бяхме там, а сега искахме да посветим времето си на по-неизвестни кътчета – село Смилян, пещерата Ухловица и село Могилица. Е традиционно на мен ми стана лошо по завоите, но стиснах зъби. В Смолян стигнахме след около четири часа и половина път. Решихме да не се настаняваме веднага, а да отидем направо до село Смилян, където да разгледаме и похапнем. Този път бях подготвена с информация от нета какво искам да видя. За Смилян бях прочела, че символите на града са старата часовникова кула в центъра и разбира се прочутия смилянски боб. Селото е само на 15 километра южно от Смолян по поречието на река Арда. Ние излязохме от Смолян през кв. Райково и оттам вече следвахме пътя за село Арда. По пътя беше спокойно и почти нямаше коли, но за съжаление е в доста лошо състояние, както и пътя до Смолян след Асеновград.


Е стигнахме село Смилян и веднага видях Кулата. Тя се издига величествено и за да стигна до нея изкачих доста стъпала. От Кулата се разкрива гледка към цялото село. Интересна е историята на часовниковата кула – по турско време тя е строена за наблюдателница и едва по-късно, когато Андрей Ляпчев посещава селото и вижда Кулата решава да подари часовниковия механизъм, който работи и до момента. Така и днес часовника показва точния час, а под него на стената има възпоменателна плоча за това, че е възстановена от Андрей Ляпчев през 1930 г. В подножието на Кулата е паметника на Висарион Смоленски – зверски убит по време на масовото помохамеданчване по тези земи. Монумента е много красив – мъжка фигура с протегнати ръце държи кръст – той сочи точно срещу джамията, намираща се на отсрещната страна на улицата. Джамията е изградена върху останките на опожарената църква “Св. Петър и Павел”.  Малко по-надолу по централната улица се намира църквата “Св. Възнесение Господно”.




На улицата видях малка сергия със смилянски боб и реших да си купя. Оказа се, че продавачката е в магазина зад сергията – то магазин не е много точно казано, защото това бе странна комбинация от магазин и кафене. Влизайки вътре видях масички за кафе, а зад бара хранителни продукти. Оказа се, че смилянския боб е на цената на месото – 8 лева килото. Е купих си, за да сготвя в София на фамилията родопска манджа и да си спомням за Родопите. Като казах ядене в Смилян открихме много приятна механа – “Аида” - с градина и подредена в битов стил, предлагаща вкусотии. Единствено обслужването беше много бавно, но явно тук хората не бързат като при нас в София.

След като се подкрепихме потеглихме за пещерата Ухловица, намираща се на 8 км от Смилян по пътя за село Могилица. Пристигнахме там, паркирахме колата и потеглихме пеша. Според табелката ни предстояха 963 метра, които трябваше да ни отнемат около половин час. Само че имаше проблем – според надписа последната група влизаше в 16.00 часа, а моя часовник показваше 15.40 ч. Това ме амбицира и макар изкачването да е доста сериозно особено за човек, който седи по цял ден на бюро в офиса аз не се отказах, а поех нагоре по пътя. Моя любим каза, че ще се опита да ме следва, но надали ще издържи на темпото ми и затова да вървя сама нагоре пък той когато стигне. Вървях около 10 минути когато бая се задъхах. Седнах на изпречилата ми се пейка за секунда за да си поема дъх. Чух гласове и след малко видях една двойка, която слизаше надолу. Попитах ги дали ми остава много път до пещерата и те ме стреснаха като ми казаха, че имам още много път и все едно нищо не съм изминала досега. Само че аз вместо да се откажа при тези думи веднага станах и продължих нагоре. Разминах се и с други туристи вървейки нагоре. Един мъж дори ми каза, че няма да успея, защото групата за 16.00 часа щяла да влезе всеки момент в пещерата. Но аз продължих, стигнах до железните стълби които изкачих, за да стигна до самия вход на пещерата. Наистина групата тамън бе влязла и екскурзоводката им разказваше за залите на Ухловицата. Платих бързо 2 билета по 4 лева и влязох като предупредих, че има още един човек след мен. За щастие тамън като тръгвахме надолу по 280-те стъпала на пещерата дойде и моя човек. Така и двамата успяхме да разгледаме пещерата и да направим невероятни снимки.





Екскурзоводката ни разказа, че дължината на пещерата е 460 метра, но само 330 метра от тях са благоустроени. През цялата година в пещерата температурата е постоянна – около 9 - 10 градуса. Аз така бях загряла от скоростното изкачване при 30 градуса температура, че вътре ми се видя направо рай. Пещерата има два етажа, свързани с метална стълба. На втория етаж на пещерата се намира Залата на пропастите – от това ниво четири пропасти се спускат към долното ниво. В края на стълбите пещерата завършва със седем пещерни езера, които се пълнят на пролет с вода ставаща все по-малко поради засушаването на климата. Докато вървяхме из пещерата екскурзоводката ни показа редица интересни фигури дело на майката природа – стопанина и стопанката на пещерата, Баба Яга, влюбена двойка, майка и нейните деца...Въобще вглеждайки се в сталактитите и сталактоните човек с по-развинтено въображение може да види какво ли не. Тя ни демонстрира и звука на “драпериите” на пещерата – те не са кухи, а просто поради различната си форма и дебелина издават различен звук. Неусетно стигнахме до дъното на пещерата, където се намира кристалния водопад и оттам се върнахме по обратния път нагоре до изхода. Разглеждането на пещерата ни отне около 40 минути. После ни чакаше обратния път, но надолу определено беше по-лесно. Времето се опита да ни се разсърди – започнаха да падат едри капки дъжд, а ние бяхме по потници и сандали. Е имахме късмет – както и почнаха така и спряха изведнъж капките дъжд и отново изгря слънце.

От пещерата се отправихме към село Могилица за да видим прочутия Агушев конак. В центъра на малкото село срещу символа на Могилица – голямата дървена лъжица на площада открихме и Агушевия конак.


Разочарована забелязвам, че сградата е много занемарена и има нужда от сериозен ремонт. Освен това е и заключена. На вратата стои лист с посочени 2 мобилни телефона, на които да се обадиш за разглеждане. Тъкмо щях да звъня, когато към мен се приближи една жена и попита дали искам да разгледам. Разбира се, че исках. Тя ми отвори с един огромен ключ отключи голямата порта и влязохме в двора. Жената разказа, че познава собствениците на конака и те са и оставили ключ за желаещите да разгледат. От нея научихме, че до 2000 година Конакът е бил музей с експозиция, но когато наследниците завеждат дело за да им се реституира имота, експозицията е прибрана на склад от Историческия музей в Смолян и така от тогава сградата е празна. Навремето родът на Агуш Ага е изселен в Русе, където са заминали без да могат да си вземат нищо от вещите. Днес наследниците – 9 семейства, си изготвят нотариален акт тъй като след 9 години съдебни дела съдът вече се е произнесъл в тяхна полза и предвиждат Конакът да се ремонтира и да се превърне в частен музей. Екскурзоводката ни разказа, че сградата е строена в продължение на 20 години за богат турски търговец – Агуш Ага и тримата му сина. Внушителната постройка има 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Агуш Ага е пожелал за всеки син да има отделен етаж със самостоятелен двор и кладенец с питейна вода. Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли и почти във всяка има камина. Видяхме и сградата за жените - тя е отделена с вътрешни зидове от останалите помещения и има вградени въртящи се долапи, така че при разговор или предаване на вещи от който и да е, жената да не се вижда и така е било спестено на жените задължението да покриват постоянно лицата си. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. В кабинета на Агуш Ага има дървен шкаф зад който е нарочно направеното помещение за подслушване на разговорите в кабинета. Казват, че оттам Агуш Ага е подслушвал деловите разговори на свои доверени лица, без те да знаят че той е там. Постройката има и отбранителна кула с два реда шахматно разположени бойници предназначени да бранят Конака от набези. Казват, че това е най-голямата жилищна постройка в България и аз го вярвам – наистина помещението е огромно - а така празно изглежда още по-голямо.




След като разгледахме конака отидохме към площада за да се снимаме при голямата дървена лъжица и да разгледаме магазинчето за сувенири. В магазина за сувенири продавачката ни показа ръчно тъкани торбички и възглавнички пълни с благоуханни билки против безсъние. Видях и творби на малки художници от дом за деца в близост до Могилица.

През Могилица е минавал важен стратегически път от римско време, който свързвал Беломорието с Тракия. От него е останал стария Римски мост до който е имало църква, но тя е разрушена преди години. Днес в селото има само джамия на площада.

Неусетно денят преваляше и ние тръгнахме към хотел “Луксор” в Смолян, за да се настаним и да си починем малко. Намерихме лесно хотела защото той се намира в центъра на Смолян до пешеходната зона и паметника на Орфей и Евредика. В хотела ни посрещнаха изключително любезно – въобще този край ненапразно се слави с гостоприемните си и сърдечни хора. В хотела ни настаниха в много хубава стая с тераса.

Решихме да вечеряме в “Пампоровата къща” – аз много харесвам тази механа и кухнята. Настанихме се в градината и разбира се похапнахме боб по родопски и пататник. Направи ми впечатление, че в съботната топла вечер заведението беше празно. По едно време останахме единствените клиенти. От мои приятели в Смолян разбрах, че местните не ходят по заведения, а предпочитат да се събират вкъщи, а пък туристическия сезон е зимата след като падне първия сняг. Е ние само спечелихме от този факт, защото беше спокойно и релаксиращо.

След вечерята се разходихме по пешеходната алея, която бе добре осветена и много чиста.

На следващия ден тръгнахме към Златоград. В самия Смолян има много интересни места като Планетариума, Историческия музей и картинната галерия, но тях бяхме разгледали само преди няколко месеца. За следващия път си оставихме да отидем по екопътеката - Каньонът на водопадите и да се качим до връх Снежанка от хижа Смолянски езера.

А за Златоград ще ви разкажа в следващия си пътепис.

 

Дата:
4/5, гласа
Етикети: България  | Смолян
Забележителности около