Следете най - изгодните оферти за пътуване тук!

Рим –едно пътуване към миналото 4 (Ватиканските музеи на скорост)

Романтиката изчезна на другия ден, когато скокнахме до Ватиканските музеи. Сигурно знаете, че Ватикана е опасана с високи крепостни стени, способни да спрат и имперска канонерка от „Междузвездни войни”. От тях лъха малко студенина и онази загадъчност, която обикновено наричаме исторически дух.


След известно ходене покрай зида накрая стигнахме до входа. Големи късметлии бяхме, че нямаше опашки, защото предварително бях наплашен от разни снимки из нета на тълпи от чакащи. Първо за да влезем, трябваше да минем отново през скенери. Карабинерите вътре явно го даваха по-лежерно, отколкото онези при Св. Петър, защото, когато чудото се разписка при мен, един от тях ми махна небрежно с ръка да продължавам. Така успях да вкарам джобното си ножче във Ватикана, но пък нямаше за какво да го използвам. След „граничния контрол” се наложи принудително да оставим багажа си на гардероб и продължихме по едни стълби към касите. Пет-шест минути ни костваше да се снабдим с билети. След миг се оказахме в преддверието на музеите. Единственият начин за ориентация тук е да четеш внимателно табелките, но понякога дори и това не помага, ако нямаш карта в ръка. Не за да намериш изхода (пътят към него е трасиран така, че не можеш да го сбъркаш), нито за да знаеш къде точно се намираш, а просто да си информиран, колко още ти остава.

Ватиканските музеи са огромно средище, където се съхраняват множество произведения и артефакти от световното културно и историческо наследство. Тези неща са трупани от папите в продължение на стотици години чрез покупки, подаръци или откровени грабежи. Резултатът е една зашеметяваща колекция, допълнена от интериор, често пъти по-ценен от самите експонати. Не знам, защо от Ватикана продават билети, които важат само за един ден, при положение, че за да разгледа нормално всичките му там музеи, зали, галерии, коридори, капели и станци на човек ще са му необходими три дни. Минимум. От изгрев до залез!

Ние съвсем не бяхме дошли по изгрев и затова трябваше да не се размотаваме излишно, а да подходим към предстоящото целенасочено и рационално. Това разбира се не стана. Особено, когато се пръснахме, като пилци, по интереси и предпочитания.

Аз, естествено се заплеснах по едни императори в музея Киарамонти, непосредствено след двора на шишарката.



Една погребална урна, намерена в Остия, задържа за известно време вниманието ми и ме накара почти физически да почувствам, че след смъртта на човек от него остава само нещо ситно, като пепелта. Е, остава и името издялано върху камъка, дори когато си някакъв си мелничар. Мелничар, но днес, 21 века по-късно, подреден до императорите.


В Braccio Nuovo също бе пълно с императори, богове и богини на фона на пищна красота. Явно заради нея последователността на придвижването ми по това време ми убягва.


Тук се намира прочутата мраморна статуя на Октавиан „Август на Прима Порта”, намерена във вилата на неговата вдовица Ливия в едноименното предградие на Рим. Предполага се, че статуята е с най-голямо портретно сходство с човешкия оригинал.


Не мога да пропусна и едно неповторимо произведение –Колосът на Нил, обграден от сфинксове, крокодили и деца, символизиращи нивата на реката през различните сезони.


Макар да се интересувам от египтология, Египетския музей го преминах някак по диагонала, особено след като Петя се уплаши от една мумия от ХХІІ династия. Гледала я накриво! Добре, че туй момиче не е гледала „Мумията се завръща”, че иначе не знам, как щях да я спра, да не се завърне към входа. Петя, де, не мумията.

Порфиреният саркофаг на св. Елена, майката на Константин Велики в Пио-Климентовия музей, бе достоен да бъде щракнат.


На места там бяха поставени датчици, за да може да се следят разрастващите се пукнатини –неизбежния белег на безразличното време.


В етруския музей се преситих от древна керамика и накрая взех да я прескачам.

В галерията с картите, така се бях зазяпал в таваните, че карти не видях. Тук някъде влязохме в едно задръстване, предизвикано от слели се пред нас няколко организирани групи. Едвам се измъкнахме от трафика и то само благодарение на служителите на музея, чието присъствие не беше забележимо, но когато се налагаше влизаха в ролята на авторитетни регулировчици..


Не можех да пропусна стаите на Рафаело. Там изпълних една моя детска мечта: да зърна „Атинската школа” на живо. Помня, как преди 89-та, майка ми беше „уредила” „с връзки” „Цивилизацията” на Кенет Кларк. По това време книгата не се намираше никак лесно в България, както сега. Тогавашния режим имаше смахнатото правило, според което, колкото по-ценно е едно произведение и колкото по-на запад е написано, в толкова по-малък тираж се пуска то. Оттогава съм прочел тази книга за историята на изкуството поне найсе пъти. Пазя я и до днес, макар опърпана, разпокъсана и приличаща на бакалски тефтер. Та на корицата и е изобразена именно „Атинската школа” на Рафаело.

Сега творбата стоеше пред мен с цялото си величие, което фотоапаратът не може никога да пресъздаде. В центъра са изобразени Платон и Аристотел, представляващи двете основни течения в знанието –т. нар. идеализъм и материализъм, а около тях са разположени фигурите на множество философи, учени и известни личности на древния свят. Няма да изпадам в подробности, кои съвременници на художника всъщност са нарисувани, за да не вземете да починете от скука. Само ще добавя, че онова момче с тъмната шапка, долу вдясно е самият Рафаело. Имах още една отколешна мечта, но нея щях да осъществя на другия ден.


След това домакините бяха трасирали коварно пътя ни през Музея за съвременно религиозно изкуство, през който посетителите минаваха почти на бегом. Така направихме и ние. Може и да е признак на ниска култура, но пък всички бяхме дошли да видим частиците от миналото, а не от втръсналото ни съвремие. Особено, когато следващата спирка бе Сикстинската капела.

Сикстинската капела е неизменна цел на масовия турист посещаващ Ватикана. Немислимо е, да си влязъл в Музеите и да не отидеш там. Нали после всеки познат ще те пита: „Абе ти беше ли в Сикстинката капела?” Основните неща за зяпане тук са мащабните произведения на Микеланджело.

Първоначално 32 годишният майстор е бил нает да изрисува 12-те апостола върху тавана, но с присъщото за един велик творец своенравие създава една съвсем различна и мащабна творба със сцени от Стария завет, която рисува почти 4 години. Резултатът -300 огромни фигури мъдрещи се над главите ни. Ако са му плащали на фигура, флорентинецът е бил бая вътре. Минус 288 броя :) Чудя се само.

Голямата фреска „Страшният съд” на стената зад олтара Микеланджело прави четвърт век по късно и дали възрастта, дали събитията, на които е бил съвременник го подтикват да създаде нещо съвсем различно от това, което виждаме на тавана. Излъчването на „Страшният съд” е мрачно и угнетяващо. Дори спасените благоверни са изобразени, като страдащи, създавайки съвсем различен прочит на Апокалипсиса, иначе така очакван от всички християни. Заради изобразените голи тела, след завършването на творбата е паднал бая спор, дали тя е удачно да украсява една папска капела. И в духа на времето малко по-късно гениталиите на фигурите са „огащени” от Даниеле де Волтера, останал в историята с прякора „художникът-гащи”. Но какво пък. И това е начин да останеш безсмъртен.

В капелата липсва изкуствено осветление, явно за да може да бъде подчертан първоначалния замисъл на творците за играта на светлосенките. И наистина таванът сякаш е триизмерен. Помещението беше пълно с плътно прилепнали един в друг туристи, протегнали шии нагоре, които успяха да събудят лека  и тревожна клаустрофобия у мен. Пред олтара един охранител пък през около минута парираше непрекъснато прииждащите вълни от развълнувани разговори със строгото „Шшшшшт” –едно ясно послание, разбираемо на всички езици.

Макар снимането тук да е забранено, Петя успя да щракне небрежно няколко фотоса с телефона. Резултатът не е много добър, но пък сладостта от нарушаването на забраната си остава.




След досега с Микеланджело следващият коридор нещо ми се губи, но помня, че накрая, след около пет километра ходене из безкрайните музеи и девет часа на крак, с удоволствие седнахме в градините на Ватикана, за да отпуснем морните си задници. Заслужавахме си.






Следва


Към първата част

Към втората част

Към третата част

Дата:
4/5, гласа
Етикети: Италия  | Римострови
Забележителности около