Рим –едно пътуване към миналото VІІІ (Римският Форум)

Първото нещо, което изникна пред мен, когато се спуснах от Палатин, беше арката на Тит. Впечатляваща наистина, но не колкото тази на Константин. За мен обаче е по-интересна историята свързана с тази арка.



Принцепсът Тит никога не минава под нея триумфирайки, както може да си помисли някой, поради простата причина, че тя е построена от брат му Домициан, след неговата смърт. Въпреки това триумфът, ознаменуващ победата над евреите в Първия еврейски бунт е бил един от най-помпозните до това време в Рим. Тази победа слага началото на първото масово разселение на евреите от родната им земя. Не, че преди това в Рим не са живели евреи де. Рим е бил нещо като Ню Йорк на Древността –изпълнен с население от всички краища на тогавашния свят Средиземноморски свят. По времето на Тит жителите му надхвърлят милион –огромна цифра за онази епоха. И то нагъчкани на минимална територия, включваща в общи линии Седемте хълма и Марсово поле.

Естествено евреите никак не долюбват тази арка и през Средновековието отказвали, дори да минават под нея. Сякаш за да се изгаври с тях, лошият папа Павел ІV пък определил тук мястото, на което евреите, жители на Рим, да полагат клетва за вярност към него. Търсел е символика, основателят на Инквизицията и малко гавра.

Във вътрешната структура на арката, може да се види част от военната плячка, която Тит е взел от Втория храм на Йерусалим, след като превзема и опожарява града. Абе направо си е секвестирал богатствата на Храма, които, говори се, по количество са били нещо като пещерата на Аладин. Тук не мога да подмина онзи свещник със седем краища наричан  „менора”, описан още в Библията, като тялото направено от чисто злато, което е осветявало ковчегът с Десетте божи заповеди. Той е един от най-свещените предмети, почитани от евреите до ден днешен. Нищо, че се е изгубил нейде из дебрите на историята. Тук се вижда, как римляните го пренасят, след като са го "взели".



Описанието в Стария Завет обаче е малко неясно (естествено!) и когато през 1949 г. държавата Израел е възстановена, нейните хералдици копират оттук герба на новата си държава, просто защото нямало другаде откъде. Въпреки техните прадеди, които  ненавиждали арката :)



Но стига, че пак ме прихвана... Да се размърдаме нататък.

Продължих малко на север, отклонявайки се от туристическия поток за да зърна отблизо базиликата на Максенций –последният римски император, езичник, т.е. нехристиянин (е, като изключим инцидентния Юлиан). Макар че това, което се вижда е една малка част от постройката, тя и до днес внушава величественост и кара човека да се чувства някак като малко насекомо пред нея. Не случайно е била най-голямата сграда разположена на Римския форум. Но това става в едни по-късни времена, когато според историците Римската империя вече уверено е закрачила към своя залез. Все пак постройката е довършена от врага на Максенций – император Константин, оня, който в църквите наричаме св. Константин.



Крачех нататък, по Виа Сакра (Свещения път), пресичащ форума по дължина. Римският форум е наистина сърцето на Древен Рим, където се намирали най- важните зашеметяващи обществени и култови сгради. По късно императорите съграждат още форуми –Траянов форум, Цезаров Форум, Августов форум, Веспасианов форум, които в пъти надминават Римския форум по блясък и величие... докато центъра на Рим не заприличал на едно помпозно и смайващо всички варвари, че и римляни място. Мястото, на което съм обаче е сърцето на онзи Рим, който се опитвам да докосна.



Сякаш стъпвам по белия травертин, настлан по целия площад в онова време. Сякаш виждам тълпите от римляни идващи тук, всеки поради своята си причина –адвокати, подсъдими и ищци пред съдебно дело, бащи, регистриращи новородените си деца, сарафи, чакащи обявяването на  курса за размяна, продавачи на какво ли не или пък просто любопитковци, дошли да чуят последните новини. По онова време Форумът е бил единственото място, от което можеш да се осведомиш, какво аджеба става в тоя град и тая огромна Империя  Е, освен кръчмите :)



Повечето от реконструкциите, направени до ден днешен на антични сгради и статуи не отчитат обаче цветовете, които (съвсем естествено) са изчезнали през хилядолетията. Всички сме свикнали да виждаме обезцветените статуи, в които зърваме само елегантната форма, възпитаваща у публиката т. нар. „класически вкус” наложен ни от неумолимото време. А т. нар. класика, в оригиналния и вид е била нещо съвсем различно. Ако я видите, ще си помислите, че е егати и кича. Цветове, цветове, като на циганска сватба. И гърците и римляните използвали безкомпромисно боите. Жалко, че не можем да ги видим днес. Само си представете класическа статуя, чиято коса, устни, кожа и облекло са оцветени в подобаващите цветове... Това е статуята на Октавиан Август, която вече ви показах във Ватикана, но оцветена, както е изглеждала при нейното създаване. Имам известни забележки по нея, но нищо...



Червилото му идва малко в повече, според мен :)

Това е храмът на Ромул, но не на онзи, първооснователят, а на синът на Максенций, който умира още като дете. След смъртта му неговият баща го обожествява и издига в негова чест храм. След 200 години оня германец Теодорих, който владеел остатъците от Рим дарява храма на един папа, който пък от своя страна само това и чакал за да го присъедини към намиращата се зад него друга известна сграда и да създаде нова църква. И за да противодейства на все още ширещия се култ към Кастор и Полукс, чийто вече затворен храм се мъдрел отсреща, кръстил църквата на двама герои, само че този път християнски -Козма и Дамян. Сигурно виждате вездесъщия кръст отгоре.



Вътре могат да се видят забележителни християнски фрески на над 800 години.



Малко след това е храмът на император Антонин Пий и съпругата му Фаустина, чиято колонада е оцеляла, благодарение на това, че храмът е бил превърнат по-късно в църква. Какво говоря, през Средновековието генетичните наследници на древните римляни се опитват да махнат колоните, но дали изгубените инженерни знания, дали простата неспособност на разрушителите станали причина да не могат да ги помръднат. И слава Богу... Постройката отзад е от по-късни времена. Вратата на църквата е на такава несъвместима височина, защото по времето на строежа и през Средните векове нивото на земната повърхност е било на това равнище. По късно, след направените археологически разкопки, нивото естествено пада на равнището, каквото е днес и каквото е било през Римската епоха. Бая копане е паднало...



В оригиналния си вид храмът е изглеждал приблизително така:



От храмът на Веста са останали едва няколко колони. Тук весталките поддържали Свещения огън (донесен според преданието от още по-древна Троя от Еней) чак до 391 г., когато християнският император Теодосий затваря храма, а последната весталка Коелия Конкордия става християнка. Това е бил тъжният край на една цивилизация, оставила може би най-голямата следа в историята, видима във всички аспекти на живота ни и до днес. И самоубила се, както повечето многонационални империи, когато и да е.



И понеже е доста трудно да си представи човек от тези три колони с рехав постамент, как е изглеждал храмът преди две хилядолетия, си позволявам да покажа тази негова реконструкция



От арката на Август са останали само основите.



Храмът на  Божествения Юлиий, или иначе казано Храмът на Гай Юлий Цезар се намира в източната част на оформения в древността площад. Тук е била погребалната клада на Цезар, където след това осиновеният му син император Октавиан Август решава да издигне негов храм. На това място Марк Антоний показва сърцераздирателно напоената с кръв дреха на Цезар пред тълпата и с това подпалва най-голямата гражданска война в историята на Древен Рим. Сигурно сте гледали десетки филми на тази тема. В по-голямата си част несполучливи и нямащи нищо общо с истината. По-късно Сенатът обявява Цезар за бог –първият гражданин в историята на Рим сдобил се с тази титла (след митичния Ромул, разбира се). От тогава всички императори влизат в този сценарии, даже приживе, разрушавайки лека полека Римската Република, а с нея и гражданските свободи на римляните. Най-интересното е, че всичко е ставало в името на народа и този народ поне в началото е одобрявал това, подвластен на популистки речи и действия. Познато нали? От храма са останали само основите му, а навесът, който се вижда, покрива единствено олтара.



Намирах се на това място на следващия ден, от годишнината от убийството на Цезар. Признателните италианци, изживяващи се за негови наследници, не бяха пропуснали възможността да почетат своя патрон. Нищо, че от смъртта му бяха минали точно 2054 години. Такава памет прави впечатление на представителите на варварски народи, като нашия, за които точните дати в историята им, в повечето случаи, са непостижими. Един училищен клас от Неапол пък ми попречи да вляза вътре и аз благородно изчаках....

На непретенциозната табелка пише: „В памет на мартенските иди” – датата на която група сенатори са убили диктатора, 15 март.



А олтарът вътре беше отрупан с цветя. Затрогващо някак...



Усетих се в един момент, че съм се заплеснал в историческото небитие, когато едно девойче леко ме побутна, за да и направя място и разбрах за кой ли пореден път, че не мога да бъда насаме с Миналото в съвременен Рим...

Но хайде стига, че май стана дълго. А?

Реконструкциите са от: Digital Roman Forum

Следващата част


Към предишните части:

Към първата част
Към втората част
Към третата част
Към четвъртата част
Към петата част
Към шестата част
Към седмата част

Дата:
4/5, гласа
Забележителности около Рим