Рим –едно пътуване към миналото 3: Красиви дворци и мръсни площади

Знаех обаче, накъде ще вървим след като излязохме от св. Петър –към крепостта Сант Анжело. От базиликата се върви все направо на изток по Via dela Concilazione и след има няма километър се стига до крепостта. По широките тротоари на булеварда щъка любознателен народ, а по уличното платно един след друг преминават автобуси с туристи, чиято неизменна цел е Ватикана. В началото на улицата има няколко магазина за колекционерски фигурки и Петя мигом се шмугна в най-лъскавия (естествено). Какво да я правиш, това и е отколешна страст. В къщи сме натрупали фигурки, чиито брой един ден ще ни позволи да отворим магазин и да забогатеем безвъзвратно. Последвах я, защото нямаше какво толкоз да зяпам навън. Още щом зърнах цената на една фигурка, гледаща ме нагло насреща, бързо се насочих към Петя с цел вземане на превантивни мерки. В къщи всяка седмица се чупи по нещо –я чаша, я чиния... Тия 800 евро обаче, бяха бая авторитетна цена, че да мога да стоя спокоен и да гледам, как Петя си премята небрежно из ръцете крехките съкровища :)

Е, излязохме от магазина без произшествия и продължихме по булеварда докато накрая стигнахме Тибър и крепостта.



Всъщност по-справедливото име е „Мавзолей на Адриан”, защото все пак архитектурното чудо е започнато от император Адриан с цел да бъде негова гробница (мавзолей). Завършен от наследника му Антонин Пий, тук в продължение на 80 години са били поставяни погребалните урни на римските императори. После естествено нещата се изменят и мавзолеят е включен, като отбранително съоръжение в новоизградената от император Аврелиан тухлена стена, обграждаща града. След време папите си го присвояват, като повечето неща в Рим, съединяват го с Ватикана посредством укрепен коридор и правят от мавзолея истинска крепост, където са се криели от враговете си при нужда.

В древността на върха на постройката се е намирала скулптурна група изобразяваща Адриан, управляващ квадрига (колесница с четири коня). По-късно, по този пример са цвъкали квадриги, къде ли не по света –като се започне от Бранденбургската врата та се стигне до Болшой театър. През 590 г., по време на чумна епидемия папа Григорий Велики някак успява да зърне над крепостта архангел Михаил, прибиращ меча си в ножницата, което Светият отец изтълкувал, като знак, че епидемията свършва. По този случай поставили на върха статуя на архангела, която си стои горе и до днес. От там идва и името на крепостта (Свети Ангел).

 



Разбира се Адриан построил и мост, който да свързва мавзолея му с Рим. През Средните векове бил използван от поклонниците запътени към Ватикана. След 16 век тук излагали телата на екзекутираните престъпници, а днес по парапетите му са закачени десетки символи на любовта. От двете страни са разположени и статуи на ангели, всеки държащ различен предмет от Страстите Христови.



Нейде в далечината се виждаше „Св. Петър”.



А Петя не пропусна да ме щракне, докато се опитвах да се топна в придошлата река. Много мръсна още от времето на Републиката :) Не се топнах.

След известно размотаване накрая пресякохме моста и се гмурнахме из уличките на Марсово поле, като все пак гледахме да спазваме посока югоизток към едно известно място.



Измина половин-един час и стигнахме до площад „Кампо дей фиори” (Площадът на цветята). Мислехме да хапнем някъде тук, но се отказахме заради „колоритния” дух и „автентичните” кръчмета. Някои хора си мислят, че като седнеш в някое мръсно ресторантче с малки маси размер Фи 40, гърба ти е ръган непрестанно от седящия на съседната маса, от ляво пияни немци се опитват да ти спукат тъпанчетата и да увредят нюха ти, а от дясно сервитьорът побутва опасно чашата ти точно през минута минавайки с поредната поръчка -всичко това е страшно романтично. Не, не е!

Беше неделя и явно заради това зеленчуковият пазар не работеше, но растителните отпадъци и миризмата на гнило напомняха, че тук обикновено се продават домати, краставици, банани, зеле, магданоз... Друго не успях да разпозная по земята. Мръсно, но пък лъха на история.



Точно в средата на площада през 1600 г Инквизицията изгаря Джордано Бруно. На мястото на кладата е поставен паметник на великия философ и учен. Статуята е с лице обърнато в посока към Ватикана, сякаш обвинява.

Продължихме напред вече доста гладни, докато намерихме нещо сносно с вкусни пици, сладникава бира и запусната тоалетна. Сервитьорът, естествено, знаеше точно 10 думи на английски и нито една на български и след няколко опита някак успя да ни достави това, което искахме. Накрая с два пръста небрежно ни подаде сметката, завита на фунийка. Не спечели бакшиш.

Променихме първоначалните си планове, защото времето напредваше безобразно. Отправихме се към Капитолийския хълм, който задължително трябваше да посетим. Поне според мен.

Капитолият е древното сърце на Рим. Тук според легендата вълчицата е откърмила Ромул и Рем. Първите храмове на града са построени тук още от етруските, а по късно хълмът се превръща и в политически център на Републиката и последващата я Империя.



И тук естествено е замесен Микеланджело. Нагоре към хълма води плавно изкачваща се стълба, наречена Кордоната, проектирана от него. Когато я изкачихме, пред нас с цялото си величие се ширна площад „Кампидольо”.



Днешният си вид леко трапецовидния площад дължи отново на великия Майстор. В центъра му е разположена статуята на император Марк Аврелий. Копие! Древният оригинал се намира на едно място, съвсем наблизо, в което скоро щяхме да се озовем. Пространството е оградено от три страни с дворци, в които е поместен Капитолийския музей. От ляво е т. нар Нов дворец (нищо, че е от 17 век, тук измеренията за време са други), право напред е сградата на Средновековния Сенат построена през 13-14 век, под която се намират останките от древния Табуларий- държавният архив на Римската империя, а от дясно се намира Дворецът на пазителите в една от вратите, на който се шмугнахме след известно шматкане наляво-надясно.

Оставихме си багажа в гардеробната –нещо което е задължително в повечето римски музеи и поехме с въртящи се наляво и дясно глави. В малкият двор след входа се оченабиваха частите от една статуя на император Константин, чийто гигантски размери можеха да хвърлят човек в умопомрачение.

 



Музеят е доста голям и ако човек наистина иска да го разгледа, ще му е необходим цял един ден. Всичко зависи от любопитството и степента на интереса му. По едно време, захласнат из залите, даже забравих да снимам, но не съжалявам. С тия цифрови машинки в съвременната епоха сме се превърнали в едни прости регистратори на действителността, които бързат да отбележат в архива си поредната забележителност, често пропускайки вълнението и изживяването от досега с наистина спиращи дъха неща.



Та докато си спирах дъха насам-натам, неусетно бяха минали няколко часа и наближаваше време за затваряне. Все пак успях да щракна за архива оригиналната статуя на Марк Аврелий, чието копие се подвизава на площада отпред. Бронзовата творба е оцеляла до наши дни само поради единствения факт, че през Средновековието варварите-християни са я мислели за статуя на Константин –техния светец-император, дал на тази религия път към световно господство. В древността е била позлатена и дори днес могат да се видят остатъци от това покритие. Има едно местно предание, че когато златото се покаже изцяло, то е настъпил момента на Апокалипсиса. Засега не е, но до 2012-та има още време :)



Капитолийската вълчица, Ромул, Рем и аз :) Отзад се виждат останките от храма на Юпитер. Наистина ужасно древен, още от времето на етруските.

По едно време на Петя и се припуши и хукна нанякъде. Чудно ми беше, къде ще го направи в тоя музей, където тая дейност е забранена тотално, както във всички публични сгради в по-западната част на Европа. След половин час успя да ме намери видимо доволна. Отишла до кафето и явно изглеждала доста нуждаеща се, защото барманката се смилила над нея и и отворила една балконска врата на стълбището. Щом излязла на балкона, обаче Петя забравила за пушенето, смаяна от гледката пред (под) нея -нощен Рим. Все пак дръпнала развълнувано една-две цигарки и сега бързаше да заведе и мен на онова забележително балконче, което явно е достойно да бъде поставено наред с другите експонати в музея със съответната разяснителна табелка: „Място за пушене + изглед към Рим, 21 век”.

Е, не успях да дръпна цигарка, защото едни лоши охранители затваряха капаците на големите прозорци и ние побързахме да се изнесем, за да не досаждаме. Фразата „Спускаме кепенците” я видях в буквалното и изпълнение.



Навън нощта бе променила площада до неузнаваемост. Майсторското осветление подчертаваше красотата и изящността на сградите. Вече май казах, че италианците много ги бива в декоративното осветление.



В дясно от двореца на Пазителите има една прекрасна широка тераса с хубава гледка към града, която, за наша радост, беше празна. Маниашкото ми око успя веднага да разпознае долу останките от театъра на Марцел, посветен от Октавиан на неговият покоен племенник, който, ако не е бил починал тъй млад е щял да бъде следващия император на Рим. Кой знае! Терасата е по ниска е от балкончето на Петя, но пък предлага пространство и прекрасен каменен парапет, на който можеш да се облегнеш, да запалиш цигара и да се наслаждаваш на гледката долу след целодневното препускане из улиците. Омайна римска вечер! Тиха и спокойна.

Омайността ни преследваше и после, когато двамата с Петя бавно се разхождахме из улиците на нощния град, вдишвайки неподправения аромат на южна пролет, древна история и тайнствена романтика.

Следва
Дата:
4/5, гласа
Забележителности около Рим