Фарьорски острови - забележителности и съвети за мечтатели (пътепис)


Малко след като се върнах от Исландия, един ден прелиствах Facebook и попаднах на снимка от приказно място. Кое беше това място?! Пишеше Фарьорски острови. Наистина първично, но си казах – „това е от твоите си места – трябва да идеш“!

За един миг влюбване, само от картинка, но две години след това, ето ме тук – на портала в Копенхаген за полет до Вагар. Нация от 51 000 души, но имат собствена авиокомпания – Atlantic Airways. С интерес наблюдавам какви хора ще пътуват с мен до там. Може би поне половината са фарьорци (голяма част от младото население на островите учи или работи в Дания, като държава под чиято опека са).

Отново съм само с раница. Бюджетното пътуване за мен вече не е табу. Очакват ме 4 нощувки и 3 пълни дни на тамошна земя. Този път с голям фотоапарат. Заема половината от багажа ми, но е абсолютно задължителен при посещение на тази дестинация. Тръгнала съм обута с големи туристически обувки, трек панталон и нагоре пижамата си. Да, пижамата. Компромисът с пространството е налице. Пътувам с тениска, която след това ще използвам за пижама, за да не трупам купища дрехи, там, където и без това няма място за тях…

Всичко е по план. Въпреки малкото време между прекачванията никой полет не закъснява. Удобно се пътува от България до Дания и оттам до островите. Полетите ще ви излязат около 800 лв., ако закупите няколко месеца по-рано. Моята резервация е с 2 часа между полетите и  дългото ходене между терминалите на летището в Копенхаген ми се струва като чудесна предпоставка да си изпусна втория полет, но за щастие времето се оказва достатъчно.

В самолета:

На полета с Atlantic имате право на 23 кг чекиран багаж. На борда сервират напитка по избор и неколкократно доливат чаши с кафе или чай. Можете да се възползвате от бордния wi-fi и да наблюдавате от спускащите се дисплеи над седалките интерактивна карта, показваща къде в момента прелита самолетът, с каква скорост и очакваното време на пристигане. Полезно ви се дава и кратка информация за градчетата, над които лети. Стюардесите са сламеноруси със сини, като бисери очи. Усмихнато предлагат за четене списание, в което чета полезна и най-вече интересна информация за островите и самата авиокомпания.

Atlantic Airways е основана преди около 31 години. Развила се е постепенно от един-единствен самолет, изпълняващ полети само до Дания, до 3 самолета, правещи многобройни пътувания до Исландия, Дания, Норвегия, Шотландия, а в летния сезон и до Франция и Испания. Разполагат и с два хеликоптера, които се използват за спасителни акции и най-интересното – хеликоптерът е установен тип градски транспорт на островите! По надолу ще разкажа как точно се възползвах от тази привилегия на местните…
Между другото, все по-лесният достъп до кралство Дания отприщва възможностите на младите да записват университет в страната, а впоследствие и да се развиват професионално отново там. От това произтича интересен феномен – мъжете най-често остават да се занимават с основния поминък на островите – риболова, а жените търсят кариерно развитие в близките държави. Дефицитът на жени е факт и заради това не се учудвайте, ако на територията на Фарьорите срещнете много филипинки или тайландки. Местните мъже търсят онлайн запознанства с тях и им закупуват еднопосочен билет, осигуряващ им сигурно продължение на рода, но със смесен генотип.

Летището във Вагар е много малко. Имам чудесна възможност да кацна в 20:00 часа и в 20:30 да хвана последния автобус, пътуващ  до столицата. Моята дестинация на отсядане е малко по-рано – в селището Sandavagur. За уточнение, селищата са по-скоро селца. След настаняване в приятния хостел се налага да походя 20 минути до съседното село, за да хвана последния отворен супермаркет (работят до 22:00). Трудно ми е да повярвам, че след вечеря, някъде около 23:30 навън е светло като по обед. Заспива се трудно на такава „бяла“ нощ. Така нареченият залез е в 23:00 часа, а изгревът в 4:00 (началото на юли месец). За залез, какъвто познаваме, разбира се, трудно може да става дума. По малките часове просто леко се смрачава.

Ден 1

Въпреки недоспиването ставам рано. Часовата разлика с България е два часа. Изнасям багажа си в общото помещение, за да не шумя на трите си съквартирантки по легло и след това тръгвам по набелязания си маршрут.

Въздухът е прохладен, свеж и влажен. Не е студено (11?C). За да достигна до най-голямото езеро на островите – Sorvagsvatn, преминавам пеша през съседното селище Midvagur и оттам се отклонявам по табела за маршрута. Пише, че остават около 4 км - нищо работа. Катерейки съвсем умерена денивелация над селцето, достигам до малка постройка, зад която има порта. Там е спирката, където се плаща такса за прехода. Макар и без видимо наложителна причина за събирането й, таксата е 200 датски крони (около 52 лв.). Идеята е че поради все още малкия, но увеличаващ се поток от туристи, защитата на животинските видове и природата като цяло става все по-трудна. Вътре обаче младежът е докрай отзивчив, предлага безвъзмездно подкрепа с чай или кафе, а аз оставам приятно изненадана, че ми прави отстъпка от 50 крони, тъй като е видял, че „трамбовам“ отдалеч и зачита усилията ми.

Поемам по пътеката. Определям я като достъпна и лесна. По пътя навсякъде има любопитни овце. Все пак островите се превеждат като „овчи“.  Оттук насетне те са обичайна гледка, буквално навсякъде. Чуват се напеви на различни видове птици. За тях тези острови са рай. Мисля, че ясно различавам мащерка по скаличките до пътеката. Каква приятна изненада! Цветята, които растат, всъщност много приличат на полски. Не след дълго стигам високо място с процеп между скали. Това е възможно най-силният ми досег с мощта на природата! Внезапно ме връхлита силен вятър, заради който ми се ще в момента да имам камък в раницата, за да съм сигурна, че няма да полетя. Гледката от скалите е невиждана. Абсолютен отвес в стотици метри височина, завършващ отдолу с Атлантическия океан и мощно разбиващите се вълни.  От процепа между тези клифове, в далечина, се виждат контури на съседните острови (Фарьорските острови са 18 на брой). Доближиш ли се до края на скалата, става рязко опасно за живота. Гледката и адреналинът обаче са нещо, което не мисля, че човек може да изпита в същата комбинация на друго място по света. Усещането е за надмощие на природата, за чувство на респект, за прилив на адреналин в кръвта и за безкрай. Безкрай създават големите скални форми и постепенно избледняващите в далечина острови, изглеждащи малки и все по-малки в океана…

След снимки на мястото и табелите, предупреждаващи за опасност, подминавам и стигам до края на острова. Там, където съществува оптическата илюзия, че езерото се наклонява към Атлантика и изтича на тънка струйка в него. Началото на безкрая. Обличам и пухенката и сядам мирно на края на скалата. До самия ръб. Вадя снимачните помощници – малкия статив, широкоъгълния обектив за телефона и Nikon-а, с който правя хубавите снимки.  До водопада Bosdalafossur вече всичко изглежда завършено. Езерото прави красив завой около отровнозелен висок хълм, площите на водосбора се разстилат на 3,4 кв. км, а за самия му край – въпросния водопад, се носят легенди, че викингите са изхвърляли оттам вече ненужните и изморените роби. Въпреки статива поривите на вятъра са толкова силни на ръба, че само една снимка придобива ефекта на бавно течаща вода. От еуфорията по пътя назад към селото се усещам, че не съм снимала себе си на фона на този природен гигант. Следват няколко нескопосани селфита (не снимайте с предната камера на телефоните си, ако търсите добро качество). Обратно в къщичката на вход/изхода на пътеката спирам за кафе и обменям чудесни съвети и напътствия с германка, соло пътешественичка  също като мен. За обобщение – отиване и връщане от хостела – 18 км.

По обед се появяват гъсти мъгли и позапръсква. Това не ме отказва обаче да премина още 7 км в посока към Trollkonufingur или тъй наречената скала Пръста на вещицата.  През  селото Sandavagur и живописната му църква се поема нагоре по лека пътека. По пътя наблюдавам птицата, национален символ на Фарьорите – „ловеца на стриди“, както се превежда и буквално. Овните наоколо позират достойно за камерата, а къщурките с черни дървени фасади и покриви, покрити с трева, са едно от най-магнетичните неща, които съм виждала. С тези гледки се достига до място за наблюдение, от което надвисналите мъгли само засилват мистичния ефект на острата скала. Заслужава си с две ръце!

Вкъщи вече краката болят, но съм благодарна, че въпреки заплахите си времето не ме намокри и издуха в днешния ден. В 23:00 часа българско време седя в общото помещение на хостела, сърбам чай насред жуженето от хорските разговори и пиша в лилавия тефтер. Прозявам се, а навън е все така светло. Дано спя добре – заслужих си го.

Ден 2

Събуждам се в 5 часа. Лягам отново, но като ставам по-късно, се усещам, че съм объркала разписанието на автобуса до столицата, която смятам да посетя днес. След около 40 минути все пак вече се намирам в автобуса. Знам, че ще пътувам 50 минути и ще премина през тунел до съседния остров – Streymoy. Тунелите тук наистина не са шега! По една лента в посока, сравнително тъмни и толкова дълги, че едва ли ще преувелича, ако кажа че само вътре пътуваме около 8-10 минути. Гледките извън тях, разбира се, си заслужават напълно. Красотата тук е навсякъде.

Слизам до търговския център SMS. Нещо като мол-а в най-малката столица на света (Torshavn официално е именно най-малката столица). Исках да наема колело, за да обикалям през деня, но времето е доста мъгливо и ръмящо, а и наема от 250 DKK за mountain bike и 50 DKK за каска ми се струва неприличен. Добре, че в „мола“ има wi-fi. Фарьорски острови не са част от Европейския съюз, макар и бидейки автономна област в рамките на Кралство Дания и съответно тарифният ми план за пренос на данни от това малко късче от планетата ще да ми коства около 10 лв. за MB.

Вътре не е силно впечатляващо, затова поемам с бавна крачка надолу към пристанището. Времето е адски романтично. Леко хладно, мъглата прозира, фини капчици се стрелкат пред очите. На фона – градска среда, видимо повече хора навън, в сравнение със селата, и аромат на вкусно сготвена риба.

Влизам в няколко магазина, в които търся нещо конкретно – всеизвестните пуловери. Овчата вълна, придобивана от хилядите свободни овце тук, е с неописуема мекота и чудесни изолационни качества. За добро или за лошо – плетка, която и баба ви може да създаде със същата сръчност и красота, струва средно около 200 лв. за брой. Шапките се равняват на около 50 лв. По-поносим е бюджетът за топли чорапи. Добър съвет, между другото е, ако не ви се дават толкова пари за пуловер, просто да купите няколко гранчета вълна от специализиран магазин. Там дори и самите куки могат да ви продадат. Така и баба ви ще бъде щастлива.

Видях няколко магазина, от които 1-2 за сувенири, един хранителен магазин, няколко места за т.нар. junk food (дюнерите и тук не са табу) и 3-4 по-известни ресторанта за местна кухня, намиращи се в стария град – Tinganes.  Ако имате желание и разполагате със средства, препоръчам горещо. Тук се гордеят и със звезди Мишлен – а именно в ресторанта Koks. От местния магазин си взимам бира от една от пивоварните на островите – Faroya Bjor. Другата по-известна и също хубава е OKKARA.

Решавам, че е време да си тръгвам и по път към спирката тръгвам през парка. На островите, също както в Исландия, дървета няма, но тук са залесили и е доста приятно да се разходиш до тихо преминаващата рекичка. Излизам на бензиностанция, взимам си блажено капучино, подозирайки, че ще чакам доста автобуса. Така и става. Без да съм се обременявала с разписания просто седнах да чакам и така… 45 минути. Добре, че съм с пухеното яке и ветровката. Като стоиш на едно място студът е по-осезаем.

Цената за билет, ако се преминава през тунел, е 90 крони в посока. Вътре в автобуса може да се плаща и чрез карта – удобно. Жалко само, че на никоя спирка няма табло, на което да пише кои автобуси спират и за къде са.

След следобеден сън, вече в хостела, седя до прозореца и пиша. Пуснала съм плейлиста със скандинавска ambient музика и тя звучи в слушалките, докато хвърлям замечтан поглед навън към склоновете. Там прозира зеленият цвят на лятната трева под мрежа от надвиснала мъгла. Птица кръжи нависоко. Единствената котка, която видях на островите, Феликс, дебне малко врабче зад един ъгъл. Поспирам да пиша, за да се насладя. Бих сложила за фон на това, песента която звучи в ушите – M83 – Wait. Просто си я пуснете и ще се пренесете тук.

Ден 3

Вчера от туристическия център Visit Faroe ме зарадваха, че прогнозата за времето е обещаваща, няма информация за отмяна на ферибота  и че очевидно ще имам късмет да посетя остров Mykines. Затова тази сутрин хващам автобуса до Sorvagur, отивам на пристанището и докато стане време да се кача, изчаквам в семпла бензиностанция, където, както вече се досещате, работи азиатка.

Представата ми за ферибот определено беше различна. Мислех, че ще е голям, с каюта. Всъщност се товарим 70-80 души и повечето от нас сме навън през целия път до острова – 45 минути. Добре, че е така. Като плавате отвън, можете да видите най-снимания водопад – Gassadalaur (аз го видях на кацане от самолета и още веднъж именно от ферито) и Drangarnir (скалното образувание). Ферибот запазете 14 дни преди датата на пътуване. Местата свършват бързо.

Пристигам и се радвам на слънце! Посреща ни селце с население от 14 души – единствените 14 на този остров. От него започва обещаващо изкачване по неравна пътека. Оттук насетне човек се припотява още няколко пъти по пътя. Този преход е по-интересен. По пътя хем бързам, хем не пропускам възможност за снимка. Бързането е с цел да успея да се върна за часа на излизате на хеликоптера (транспорта ми наобратно).

Възхищението тук някак не спира. Зелено е, спътници са ти стотици пасящи овчици, кръжат многобройни ята птици. Да – тук са и пъфините (тъпоклюни кайри)! От многообразието те са най-отличаващите се. Няма как да не сте попадали на тях поне на снимка – миловидни, червеноклюни, напомнящи по някакъв странен начин на пингвини в торса. Компания им правят чайки, които на места така са покрили скалите, че от черни, по-скоро са добили бял цвят заради гнездящите ята.

Вървейки така, някъде по средата, те посрещат двама младежи, които проверяват дали имаш платена такса за преход. Нея също трябва да платите предварително от интернет страница. Цената е 100 DKK (26 лв.). Тук вече мога да кажа с чисто сърце, че нуждата е налице. Птиците се опазват отговорно. Има табели на видни места, че трябва да уважаваме ятата. Има и друга причина. Местните 14 жители трябва да имат защита за земите и териториите си, както и за запазването на спокойствието си. Масовият туризъм на това място би довел до погубване на природните дадености и силна степен на замърсяване.

Служителите тук не пропускат да предупредят да не се отклонявате от вече отъпканите пътеки и в предстоящата отсечка да не спирате, за да не нарушавате гнезденето на птиците. В началото се респектирам от препоръката, но признавам, на връщане най-вероятно клеча от около 10 минути, насочила обектив към пъфините. Просто няма как да не спрете… Наистина не съм виждала по-миловидни същества. Благоразположени и без да се чувстват застрашени, ще позират пред апарата предостатъчно. Щастлива съм, че имам тази възможност да ги заснема за мил спомен!

Продължавам напред към известния тук фар, разменям с други туристи услугата „снимай ме, моля“ и вече и мен достойно ме има фотографирана. В края на острова, на най-високата му точка, фарът стои самотно, но внушително. След като го подминете и стигнете до самия край на скалата, трябва да се обърнете с лице към него, за да видите най-прелестната гледка. Тривиално заснето от хиляди хора, но красотата на тази ъгъл наистина заслужава да бъде видяна с очи.

По пътя на обратно се наслаждавам на всичко. На всяка частица от времето и всяко вдишване на въздуха. Старая се да запомня енергията на остров Mykines, да попия влагата на въздуха и да възпроизвеждам наново и наново усмивката, предизвикана от пъфините. Този хайк е с продължителност 2 часа и половина. Маршрутът, времетраенето и денивелацията засичам с приложение на телефона.

Долу в самото село, докато дойде часа за прибиране, последва освобождаваща духа идилия. Седя на скалъпена пейка от дървени дъски пред единственото заведение, което е тип кафененце или столова на хижа. Миризма на домашно сготвена рибена супа, няколко туристи пият кенчета местна бира и бърборят лежерно. Деца ритат топка отсреща и в миг дотичват за обилно количество сладолед във фунийка. Забелязвам, че се прибират на бегом боси. Със сладоледите. Не, не е топло… Аз съм с дветете якета, защото на 10 градуса и бриза си измръзвам. Съдя обаче, че тукашните деца явно са добре калени. Браво! Да не забравя и свободно разхождащите се петли по постланите с камъни няколко улички. Разхождат се насред старинните къщи с тревисти зелени покриви, които придават много топлина и уют.

Става време и за полета. Обещах да разкажа как да резервирате незабравимо изживяване с хеликоптер. Местните го използват като „градски транспорт“, но за да могат да опитат и туристите, за тях (нас) е позволено пътуването само еднопосочно. Както споменах, летателните машини са две. Летят по строг график, който можете да видите и резервирате седмица преди предполагаемото си пътуване на сайта на авиокомпанията. Местата вътре са 12. Ако възнамерявате да запазвате, съветвам наистина да е в първия възможен момент. Полетът най-често трае не повече от 10 минути, но ако ви се иска и по-дълго пътуване, имате такава опция с дестинация до друг от 18-те острова. Само разучете къде и в кои дни можете да се възползвате. Цената е съвсем поносима – изненадващо. Прави ви се инструктаж 10 минути преди полета, така че бъдете на площадката поне 15-20 минути преди часа на излитане.

Ние сме седмина и нетърпеливо правим клипчета при идването на хеликоптера. Все пак не всеки ден ти се случва да летиш така… Вътре усещането е различно от това навън. Няма клатене, няма силна въздушна струя от перките… само красиви гледки и силен шум от двигателите. Чудесни 10 минути! След кацане на основното летище (в моя случай) шофьор ни вози до изходна позиция. Изчаквам автобус 300, за да ме откара обратно в хостела и качвайки се, вече се прозявам. Емоциите също изморяват май… но приятно!

Нетърпеливо споделям с любимия човек в топла България преживяното и изпращам снимки и клипчета при първа възможност. Искам да разкажа цялата еуфория от тези три дни на един дъх и… това ме замисля. Искам да се прибера! След всичкото хубаво тук дойде и този специален момент, в който се засищам с всичко, което бях искала да видя, и оставям всичко необходимо за мечтан момент в бъдещето. Сега е време да споделя и да разкажа. Пред хора и пред най-близките си. А някой ден… най-вероятно ще се върна отново!

Дата: 21 октомври 2019 г.
4/5, 368 гласа
Забележителности около Фарьорски острови