Калкута през погледа на Ерик Уайнър в География на гения

Геният е хаотичен: Калкута

Признавам, че в наши дни думите „Калкута” и „гениалност” рядко се срещат в едно изречение. По-скоро градът е нарицателно за сърцераздирателна бедност и некадърно управление. С две думи – мизерията на Третия свят. До не толкова отдавна, обаче, историята била съвсем друга.

Някъде между 1840 и 1920 година Калкута е била една от културните столици на света, сърце на творческия разцвет, който обхващал изкуствата, литературата, науката и религията. Градът дава на света първия азиатски Нобелов лауреат, един носител на „Оскар”, изумителна литература, която не е нито западна, нито източна, (в Калкута се издавали повече книги от където и да е другаде, с изключение на Лондон), както и един уникално нов и различен начин на общуване, наречен „adda1”. И това е само началото.

Златната ера на Калкута ражда писатели като Банким Чандра Чатърджи (известен и като Чатопадхяя), чиновник през деня, романист през нощта, който вдъхнал нов живот в старата култура, както и Хенри Дерозио, който по време на „ужасно краткия си живот” не само успял да сътвори възвишена поезия, но и да оглави цяло интелектуално движение, наречено „Младият Бенгал”. Трябва да споменем мистика Свами Вивекананда, който посетил Чикаго през 1893 година и запознал американците с една изцяло нова духовна традиция.

Джагадиш Бос бил физик, който работил в сфертата на зараждащите се радиотехнологии, но успял по време на изключително разнообразната си кариера да покаже, че границата между живата и неживата материя не е толкова ясно определена, колкото си мислим. Имало и жени, например Расундари Деви, напълно неграмотна до двадесетата си година, която в последствие написала първата автобиографична книга на бенгалски език и по този начин вдъхновила жените в цялата страна.

По онова време хората усещали, че живеят в особени времена, но нямали специално име за тях. Днес ние имаме – Бенгалският ренесанс. Наречено на най-голямата етническа група в Калкута, индийското пробуждане, също като италианския си братовчед, се разпалило от въглените на една катастрофа – не бубонната чума, а британската. Отново. Както си спомняте, Шотландия също процъфтяла скоро след като англичаните дошли неканени в страната им. Изглежда, където и да отидат, британците носят само проблеми и гений. „Без Запада това пробуждане нямаше да се случи,” отбелязва Субрата Дасгупта, роденият в Калкута хроникьор на славните й дни.

„Без Запада тук нямаше да има Ренесанс.” Което не означава, че Бенгалският Ренесанс е внос от Англия (като „Бийтълс” и топлата бира), и че индийците просто са го нагълтали наготово. Бенгалският Ренесанс е нещо много повече от това. Но, както ми каза един калкутски учен, използвайки уместно едно цветисто сравнение, „британците осеменили индийската мисъл със западните идеи”, и след това тези идеи заживели свой собствен живот. Отново, сътресение в системата. Само че този път било нещо повече от сътресение. Било земетресение.

Разломната линия на това земетресение минава през малката, незабележима църква, наречена „Сейнт Джон”. Пристигам рано. Вратите й все още не са отворени, така че чакам и се потя на вече свирепото слънце, докато chowkidar, пазачът, се смилява над мен и с жест ме кани да вляза. Вървя по тясна тухлена пътечка през поддържаната градина и след тридесетина метра виждам мраморна статуя. Тя се издига в чест на Джоб Чарнок, капитан от 17 век и основател на Калкута. Първият осеменител. На камъка е гравирано: „Той бе скиталец, който след дълго пребиваване в земя, която не беше негова, се върна във Вечния си дом”.

Трогателно, но само отчасти вярно. Тази земя може и да не е била негова, но Чарнок успял да я направи своя. Оженил се за индийка (спасявайки я от незаконния днес ритуал сати, в който индийските вдовици се самоубиват, хвърляйки се на погребалната клада на мъжете си) и станал баща на четири деца. Носел широка риза курт, стигаща до коленете, пушел хука, т.е. наргиле, и пиел местната скоросмъртница, наречена арак. Джоб Чарнок, основателят на Калкута, син на английски аристократи, горд слуга на Нейно Величество, станал местен.

...

Днес за величието на Калкута се говори в минало време. Няколко въглена все още тлеят, но яркият творчески пламък е угаснал. Днес главната характеристика на града е един непроменлив и много меланхоличен дух на носталгия. Това е тъжната съдба на повечето такива места. Велики са само веднъж.

Повечето места, но не всички. Един град е успял да направи нещо, което изглежда статистически невъзможно, и да си вземе двойна порция гений.  При това от най-добрия. Гений, какъвто светът не е виждал нито преди, нито след това.

Откъс от книгата "География на гения" на Ерик Уайнър, издателство Фабер

Дата: 10 май 2019 г.
4/5, 550 гласа
Забележителности около Калкута