Карай колело, подари добро - благотворителна кампания

Хората са много интересни същества – хем копнеят за нещо вълнуващо, хем ги е шубе да не вземе да им се случи на тях или някой техен познат. Когато преди две години заявих на роднини и приятели „Отивам до Германия с колелото“, чух всякакви вариации на отговора „Ти луд ли си? Ще умреш! Недей да го правиш!“. Колко наивни бяха те, несъзнавайки, че така само ме мотивират да направя това, което така или иначе щях да направя. Е, нито ги послушах, нито умрях.

За сметка на това обаче се сдобих мазоли по задника! Предизвиках сума ти нелепи, трагикомични, смешни и откровено абсурдни ситуации, които скриха шапката на не един и двама европейски граждани. На всичкото отгоре имах смелостта (или глупостта) да ги опиша с най-недискретни подробности в книгата „Щастливците не карат колело“.

Две години по-късно отново тръгвам на път – този път под надслов „Карай колело, подари добро“. Защо ли? Защото сега пътешествието има не само приключенски елемент, но и благотворителен. Целта е заедно да съберем средства за ремонта на център „Майка и бебе“ в град Габрово, където живеят бременни жени заедно с техните новородени. Вижте как можете да помогнете ТУК.

***

А по-долу ще намерите откъси от книгата: "Щастливците не карат колело", в която описвам пътуването си в Германия с колело:

"Следващият град беше Велико Градище. Не знам кое му е великото, но беше пълно с цигани в пълно бойно снаряжение - бащата е дебел чичак с анцуг „Адидас”, бял потник, котва на едното рамо, златни ланци от кило и малко единият и сини очи. Дечурлигата са с течащи носове и просят, а майката е турбо кифляк. Мила родна картинка. Малките преджобват наред и макар че се замислих да вляза с колелото в баничарницата, се отказах. Вместо това го заключих за един стълб и го закрепих така, че ако някой само го пипне, да се срути върху него. Разчитах на това, че хората нямат представа колко е тежко това животно."

-------

"Братислава освен че е красив град с красиви жени и вкусни мазни дюнери, също може да се похвали и с улични музиканти. Аз като един ценител на безплатните забавления прекарах немалко минути в слушане на техните изпълнения. Дори намирах търпение да изчаквам да свършат гадните песни с надеждата, че музикантът най-накрая ще изсвири нещо по-така.

Хората минаваха, пускаха пара и си продължаваха по пътя. Аз пък седнах на другия тротоар, дъвчех си бананите и си потропвах по колената в такт с музиката. Всъщност, да. Кефът  на всичкото това нещо е точно в това - да попаднеш сам на непознато място и просто да се радваш на живота, да не мислиш за утре, за вчера или за днес."

--------

"В момента, в който се настаних в къмпинга, знаех, че и утре ще бъда тук. Сега беше късно за разходки, а и в къмпинга имаше куп интересни хора, с които исках да разговарям. Имаше само един малък проблем - земята беше толкова суха, че не можех да си забия колчетата на палатката. Със себе си не носех чукче, защото бях сигурен, че никога няма да ми потрябва.

Освен това бях убеден, че винаги ще намеря камък, ако ми се наложи да забивам металните колчета със
сила. Е, налагаше ми се почти всяка вечер, а и в цивилизована Европа е по-трудно да намериш камък, отколкото азиатец с шестметров обектив на фотоапарата. Въртя се аз, сумтя, пробвам с крак не става. Пробвам с какво ли не и тъпото колче не ще и не ще да влезе в тая земя и туйто."

---------

"Просто е невъзможно да си в немскоговоряща държава и да не срещнеш поне един човек, чието гадже е от България. Такъв беше случаят с Ерик от Регенсбург (Германия). Тази сутрин с него пихме разредено кафе в къмпинга преди да потеглим - той към Румъния, аз към Германия.

Заклевам се, че това беше най-нелепият германец. Къде се е чуло и видяло германец да не може да обели две думи за футбол? То остави другото, ами от пет години живее с българска мома и още не се е научил да пие ракия. Очевидно денят тръгваше на лошо и трябваше да си го правя сам интересен.

--------

"Спомняте ли си, като ви казах, че сгреших, че не си носех чукче, с което да си забивам колчетата? Е днес, съдбата ми напомни колко съм тъп понякога. Земята беше твърда и камениста - идеална комбинация, за да ме забави достатъчно, че да ме връхлети една истинска и неподправена лятна буря - кеф ти вятър, кеф ти дъжд, кеф ти светкавици и гръмотевици.

Съдбата обича да си прави такива подли шегички, затова ме изчака да изкарам палатката от калъфа и тогава каза на ветровете да ми я вземат. Сега бях изправен пред нелеката задача да не я изпусна, както и да не се разлети и другата част от багажа.

Пустата му палатка обаче се изду като парашут и реши, че иска да си ходи в България. Аз я дърпам и я уговарям да остане барем тази вечер, тя не ще ли, не ще. Искала в Пирин, че там било по-хубаво. Викам є: “Стой бе, жена! Малко остана и ще те почистя после”. Зорлем ви казвам я затиснах од колелото."

----------

"Някак успокояващо е първото завъртане на педалите. С него изчезват носталгичните нотки в настроението на човека. Всяко едно завъртане ни отдалечава от дома, но едновременно с това и ни доближава до него. Колоезденето предразполага към едно състояние на постоянно лутане из кътчетата на човешката душа. Ту изникват тревожните въпроси, касаещи ежедневния бит на пътуващия, ту се появяват и лаконичните им отговори, че в края на деня всичко ще си бъде  на мястото. А то е още по-неясно дефинирано и от причините, които ни  карат да въртим. Чрез въртенето на педалите ние постигаме равновесие, чрез пътуването ние го разрушаваме, за да можем отново да достигнем до него, когато денят е към края си. Утрото е по-мъдро от вечерта само когато сме наясно какво ще ни донесе. Този постулат е невалиден, когато ритъмът на живота се определя от движението на една метална рамка върху две колела. Вечерта ни дава шанс да оценим положените през деня усилия. Нашата преценка днес определя това, което ще ни се случи утре.

По-важно е къде си стигнал, а не откъде тръгваш."

Дата: 03 юни 2019 г.
4/5, 661 гласа
Забележителности около Габрово