Пьонгчанг 2018: Олимпиадата зад кулисите

Тези редове са за тези, които са гледали ски състезания по телевизията.

Българският екип, който строи пистата за Световните купи на Банско и Пампорово, се е доказал като един от най-добрите. Може да го видите по Евроспорт, когато дават на бърз кадър как за броени минути разчиства пистата от мрежи, предпазни устройства и други неща. Вальо Стефанов отдавна е доказал, че за него и екипа му няма невъзможни неща. След олимпийския опит, натрупан на Олимпиадата в Сочи, корейските организатори на Зимната олимпиада в Пьонгчанг му бяха възложили да организира построяването на пистата за техническите дисциплини на Алпийските ски – слалома и гигантския слалом. Умишлено използвам думата построяване, защото се прави точно това – строи се писта за състезание. Считам, че построяването на една писта е много по-сложно от построяването на магистрала, най-малкото защото се работи с материали (сняг и лед), които се влияят изключително много от времето и условията.

Пистата за състезание няма нищо общо с пистите, по които се спускат скиорите туристи. Много повече прилича на ледник, отколкото на писта за ски. Необходим е минимум 2 метра утъпкан сняг, който се инжектира с вода, която замръзва и служи за подпорни колони. След това пистата се полива с вода докато стане на прозрачен син лед. Отстрани на пистата се монтират различни мрежи, които да предпазят състезателите в случай на падане. На завоите и опасните места се поставят предпазни дюшеци, пълни с въздух за омекотяване на удара. По време на състезанието има различни екипи, които отговарят за сигурността, безопасността, спешната помощ, вратите, времеизмерването и други.

Една писта се подготвя с машините около месец, а след това още месец от екипи като нашия. За Олимпийските игри изискванията са още по-големи, така че работихме по пистите почти три месеца. Но да започнем отначалото.

Главните действащи лица:

Валентин Стефанов – най-добрият ски спускач на България в близкото минало. Доказан професионалист и специалист по организация на състезания и строеж на писти.

Ратракаджиите – Емо, Камен, Жоро и Стоян – майстори на управлението на ратрак. След десет световни купи и Олимпиадата в Сочи могат да правят чудеса с машините и снега.

Тони – българин, много близък мой приятел от повече от 20 години. Много добър скиор. С умението си да говори различни езици и да се шегува стана любимец на всички още на първия ден.

Иван Бързия и Иван Мечока – българи с много опит от предишни световни купи.

Зак – американец с баща японец и майка американка. Изключително добър скиор. Професията му в Копер Маунтаин в Колорадо е точно същата – строи писти и организира състезания през сезона, който е минимум 7-8 месеца.

Бренер – американец с ирландски корени. Рижата брада издаваше произхода му и беше като магнит за корейските девойки. Също целогодишно работи на пистите. През летния сезон работи на пистите в Австралия, където по това време е зима.

Шинхей – много красиво корейско момиче. Преподавателка на корейски език на чужденци. Перфектно говори английски.

Женя – красиво руско момиче. Тя беше натрупала опит от Олимпиадата в Сочи и беше отговорник на всичките чужденци, които бяхме на нашите писти.

Ремо – швейцарец. Ремо беше натрупал опит в Нова Зеландия и други места, въпреки крехката си възраст от 19 години. Няма смисъл да коментирам скиорските му умения, като се има предвид, че е родом от ски курорт в Швейцария.

Сами – австралийка. Ски треньор. Вечно усмихната и лъчезарна. Винаги си повтаряхме по два пъти, за да сме сигурни, че сме се разбрали – тя с нейния австралийски акцент, аз с моя български.

Ален – французин. С неговите 71 години и участия на много олимпиади и световни купи си е истински ветеран. От време навреме обличаше някоя тениска с логото на Опимпиада, за която аз имам само бегъл спомен.

Роб – австралиец. Висок и атлетичен, той беше толкова красив, че момичетата се обръщаха след него. Също професионален строител на ски писти. Също така и фермер, който обработва земята с комбайн и трактор през дългото австралийско лято.

Еми, Сюзан, Ивана, Ани – американки и канадки. Всички с различни професии, но ги обединява любовта към ските. Редовни доброволци в различни ски състезания в Щатите и Канада.

Ланс Канада мен – канадец. Прическата на Ланс е пънкарски перчем и канадския кленов лист в червено. Физиотерапевт и доброволец ски патрул.

Браян и много други – американци, които от години участвт в различни ски състезания като доброволци.

Финландците – сплотена група от десет финландци. Не им запомних имената на всичките. Всеки знае, че финландците се раждат на ски, но тези май се бяха родили и с лопати в ръцете, така работеха.

Зак и Бренер в едно от хилядите селфита.

Шинхей кара ски.

Сами и Ремо работеха и като пожарникари.

Винаги си избирам полет с максимален престой по пътя. Така пътьом виждам още някое интересно място. Този път решихме да идем на Ферари Уърлд в Абу Даби. През годините съм ходил над 25 пъти в Дубай и много пъти в Абу Даби. Но моят приятел Тони не беше и решихме да идем. Кацнахме от София през Рим в Абу Даби рано сутринта. Имахме 20 часа за обиколка на града и Ферарито.

Светът на Ферари е развлекателен парк от типа на Дисни, но е посветен на автомобилната марка. С най-бързите влакчета в света, паркът е идеално място за хора, които обичат адреналин в кръвта. Размерът на парка и атракциите в него позволяват за един ден да могат да се обходят всичките. Особено през делничен ден, както бяхме ние. Билетът е 295 дирхама, но ако се купи по интернет 15 дни по-рано има 15% отстъпка и става 265 дирхама (1 лев е около 2 дирхама; 1 евро – 4; 1$ - 3,66). Струва си всеки лев и човек не трябва да се притеснява от топлото време, защото паркът е на закрито.

Вечерта излетяхме от Абу Даби и кацнахме в Сеул около обяд. Летище Инчеон е супер модерно и доста голямо. Предварително си бяхме уговорили среща с Ивановците, които пътуваха с друг полет, както и с цялата група от доброволци, които щяха да работят заедно с нас. Така се запознахме с Женя, Зак и Бренър, с които и станахме най-близки приятели. Пътят от летището до град Канън, където щяхме да бъдем настанени, е около 260 км, които ги взехме за 3 часа с една почивка. Движихме се само по магистрала, но в Корея ограничението на магистралата е 100 км/ч. Пътищата са перфектни, въпреки че са прокарани през доста тежък планински терен и има много тунели и мостове.

Мястото, където щяхме да живеем през следващите два месеца, се оказа общежитието на Канънският католически университет.

Втората ни стая за параолимпиадата.

Всъщност Олимпийският комитет беше наел университета за периода на Олимпиадата, за да ползваме общежитията. Те представляваха осеметажни сгради, в които на приземния етаж имаше ресторант, в който се хранехме вечер. Стаите представляваха едно малко коридорче с четири шкафчета за дрехи от едната страна и баня, мивка и тоалетна от другата и основна част, в която имаша две двуетажни легла и четири бюра с етажерки. Нищо повече. На етажа имаше една обща стая с перално помещение с перални, машина за вода и една-две големи маси и столове за съвещания.

Отоплението в Корея по принцип е подово – от древни времена до днес. Тъй като подът е топъл, корейците обичат да седят на пода, да се хранят и разговарят пак на пода. Обувките трябва да се събуват пред вратата или в краен случай в коридора. Това правило важи и за къщите на корейците, а както и по-късно разбрахме - и за доста ресторанти. Настанихме се, подредихме си нещата и така де се каже започна културно информационния обмен и сплотяването между народите. Разбира се, Тони веднага стана всеобщ любимец с езиковите си познания и постоянните шеги и закачки, а покрай него и ние, останалите българи. Много често и на мен, и на другите българи ни казваха ,,Тони“ и така и не разбрах дали корейците си мислеха, че всички се казваме така или просто това име им беше по-лесно.

Първите три седмици бяхме само седмината чужденци в общежитието и вечер се събирахме на културен обмен ту в нашата стая, ту в стаята на американците. Ние имахме доста културни материали като ракия, луканка и някои други домашни продукти, произведени около Нова година, които всички оцениха по достойнство. Разбира се на корейците им бяхме много интересни и те използваха всякакви удобни случаи, за да ни канят по техните стаи или да ни идват на гости. Ние пък като истински кавалери проявявахме галантност към дамите и ги канехме също на гости. Така се сприятелихме с Шинхей, която живееше с приятелките си в съседна стая. Много красиво момиче, с перфектен английски. Даже си мислех отначало, че живее в Щатите, както много от другите корейци, които участваха като доброволци. Оказа се, че Шинхей е учителка по корейски език на чужденци, които са дошли да учат или работят в Корея.

Първият ни работен ден беше запознаване с колегите, курорта, пистите и цялата обстановка. Нашата арена за работа беше Йонг Пионг, където щаха да бъдат техническите състезанията по ски алпийски дисциплини. С други думи – слалом и гигантски слалом.

В структури като Олимпийския комитет има строга йерархия, която е пирамидално подредена. Първият ден, а и всички останали, представителят на Олимпийския комитет откри събранието и после всеки се изказва по реда на поста си. Всеки от нас се представи и каза колко е развълнуван да дойде на другия край на света, за да участва в подготовката на Олимпийските игри. Както бяхме разбрали вече, очаквахме хора от Австралия, Нова Зеландия, Австрия, Швейцария, Франция, Италия, Словения, Канада, Щатите, Русия и още много корейци. Даже по едно време се появаха един мексиканец и един бразилец.

Раздадоха ни униформите, с които щяхме да работим по време на игрите. Зимно ски яке, ски гащеризон, ски ръкавици, други ръкавици, апрески, шапка, блуза и тънко яке, раница, всичко от спонсора North Face. Обща стойност по цени в магазина около 1200 долара. После ни дадоха и ветроупорни дъждобрани, които са изключително важни за работата по пистите. Поради ниските температури, за които ще спомена по-надолу, по-късно ни дадоха и пухени якета.

Тази ни беше гледката от върха.

Нашите българи, които работеха на ратраците, бяха дошли месец по-рано и бяха свършили перфектна работа. По цялата основна писта, която беше около 3,5 км, както и по другите три, бяха утъпкали почти по 2 м сняг, а на някои места и повече. Строежа на една писта за състезание е по-сложна работа от строежа на магистрала. Особено като се има предвид, че всичко зависи много от прогнозата на времето. Утъпканият сняг се инжектира с вода, която замръзва и служи като подпорни колони. След това пистата булвално се залива с вода докато не се образува син лед. Точно така – състезателите карат на практика на лед, не на сняг.

Ледът е по-бърз и издържа повече. Преди да се заледи пистата, тя се обезопасява с високи от 4 до 6 метра мрежи. Тези мрежи бяха грижа на нашата група. Освен това има още мрежи, които се поставят на местата, където има възможност да падне състезател, както и пак с мрежи се ограждат стартът и финалът.

Мрежите за безопасност.

Една ролка от 20 м тежи около 25 кг. Всичко на пистата се пренася на ръка, като придвижването става само с един вид странично плъзгане. Карвирането е строго забранено още месец преди състезанието. Пистата трябва да бъде в идеален вид, без нито една драскотина. Недай си Боже да завали сняг – тогава всички се нареждат като ветрило и плъзгайки се със ските, изтласкват снега настрани и надолу. Както казах, пистата е заледена и движението по нея е много трудно и на някои отсечки опасно. Едно падане или изпускане на инструмент, мрежа или каквото и да е било означава, че падналият човек или предмет ще финишират. Имам предвид, че ще спрат чак на финала, като ще пометат всичко по пътя си.

На ръба.

Имахме няколко падания и едно от момчетата получи леко сътресение. Други падания и травми също се случиха за тези три месеца и на няколко пъти посетихме болницата. Процедурата беше проста – нараненият крак или ръка се обездвижват с шина, после една линейка откарва болния до спешното отделение в болницата и там докторите си казват думата. Повече съм написал в разказа за Корея.

В първите дни разучавахме различните кранове и съоръжения около пистите и установихме, че някои от крановете за вода са затрупани от сняг. Заедно със Зак и Тони се хванахме здраво за кирките и лопатите и за два дни изкопахме огромен окоп на мястото, което ни беше посочено. Кранът все не се откриваше и на помощ дойде един кореец от групата, която ги е монтирала. Той извади някакво устройство и ми пусна текст на английски – ,,уредът, който търсите, се намира на 52 см от острието на Вашето устройство“. Останах учуден на машинката, която имаше кореецът, но тъй като валеше сняг и духаше силен вятър, решихме да се напънем и да откопаем проклетия кран. Не можахме. Не можахме и на другия ден до обяд. После ни дадоха друга карта, с друга позиция и го намерихме за половин час. Е, чак тогава се замислих какво е било това високотехнологично устройство, което имаше кореецът. Ами никакво – просто ми е показал телефона си с текст, преведен от Гугъл преводача.

Дупката.

Работехме от зори...

...до мрак.

Работата напредваше и скоро дойде основната група от около 40 чужденци и 150 корейци. Към нашата гупа за мрежите се присъедини голяма корейска група под командването на мистър Парк, с когото станахме големи приятели по-късно. Зак, който ни беше отговорник на екипа, обясни на всички какво трябва да правят. Аз и Бренер с още 20 корейци от новото попълнение трябваше да обезопасим един участък с високи мрежи. Оказа се, че никой от корейците не говори английски. Започнахме да обясняваме с жестове какво трябва да се прави. Трудна работа. Забелязах, че и другите групи имат подобни проблеми. Навсякъде се мотаха хора със ски и без ски и безцелно пренасяха неща от едно място на друго. „Пълна катастрофа“ каза Бренер и се опита сам да свърши работа за 25 човека. Не успя. На другия ден обаче всичко си дойде на мястото. В групите на корейците се появиха английскоговорящи, те самите сутрин получаваха инструкции и работата потръгна без проблеми.

Тия дни времето беше слънчево и някак температурата от -15 градуса не се усещаше. Следващите дни задуха силен вятър, слънцето се скри и температурада падна до -24 и се задържа така. Рекордът ни беше -27, с вятъра усещането беше за -44 градуса.

Междувременно в нашето общежитие културообменът и сплотяването на народите продължаваше. Докато се усетим, Бренер и Шинхей станаха много близки приятели, а може би и много повече. Шинхей се оказа много добра учителка и Бренер след три дни започна да чете корейските букви. Дори се научи да изписва имена на корейски.

Времето не се оправяше и един ден със Зак и мистър Парк с неговата група ни застигна истинска снежна буря. Скрихме се в едно ниско място встрани от пистата и видяхме как над нас прелитат разни инструменти, мрежи и лопати. Когато една врата, откъснала се от някоя от помощните къщички на пистата прелетя над нас, Зак реши, че сме работили достатъчно за деня.

Благодарение на вятъра, а и после на добре свършената работа, имахме по някой почивен ден. Така разгледахме Канън, в който беше основната част от игрите на лед. После имахме възможност да отидем и до Сеул.

От Олимпийският комитет постоянно имаше проверки на състоянието на пистата и напредъка на работата. Един път, както си копаех дупки в снега с една бензинова дрелка, до мен се приближи високопоставен член на Олимпийският комитет и ме попита как вървят нещата. Обясних му, че не трябва да се притеснява, Васко е тук и Олимпийски игри ще има. Явно остана доволен от отговора. Другите колеги чуха какво му бях казал и това ни стана нещо като мото – ,,Васко е тук, Олимпийски игри ще има“.

Състезанията наближаваха, охраната стана по-взискателна, от Кока-Кола зареждаха хладилниците и ние започнахме да ходим на пистите в 5.00 часа. Ранното ставане е заради състезателите, които предпочитат ранните часове, когато пистите са най-твърди. Тренировките се правят на страничните писти, определената за състезанието остава в перфектно състояние до самия ден на състезанието.

В деня на състезанието се събират сигурно хиляда души, които по един или друг начин се грижат за пистата и организацията на състезанието. Има най-малко 200 полицаи, 100 охранители, 15 медицински екипа, 4 линейки, по трима съдии на вратите, съдии по измерването, скиори, които заглаждат пистата след всеки състезател, екипи за бързо ремонтиране на мрежи и врати, екипи по сигурност, представители на ФИС и Олимпийския комитет, готвачи в ресторанта на състезателите и в нашия ресторант, доброволци и всякакви други.

Умората и студеното време взеха някои жертви. Ремо падна и се спря чак на финала след около хиляда метра. Получи леко сътресение. Алън също падна и се удари. Аз си навехнах крака. Иван скъса менискус. Двама руснаци паднаха от едно въже на мрежата и се удариха лошо.

Техниката също не издържаше на това време. Тони счупи единия автомат, аз останах с два щраймера на двете обувки, повечето инструменти, които работеха на бензин, се развалиха. Въпреки всичко, Олимпиадата се проведе.

Накрая останаха спомените и добрите приятелства. Разделихме се със сълзи и обещания за гостуване. Мисля да си изпълня обещанията, въпреки че това ще означава да направя околосветско пътешествие. Но какво пък – ще има нови истории за разказване.

Храната ни.

Обичайните заподозрени.

На корейско барбекю.

На хокей.

Олимпийските кръгове.

Снимки: Личен архив Васил Енфенджиян 

Дата: 18 юни 2018 г.
4/5, 1491 гласа
Забележителности около Сеул