Събирачите на щастие – разказ от Иванка Могилска

Иванка Могилска е сред българските автори, които отдавна следим и харесваме заради плавния, приятен стил и влиянията от пътешествията й, втъкани във всеки разказ. "Събирачите на щастие" е разказ от последния й сборник "Тая земя, оная земя".

***

Кой е пуснал слуха, че на това място всеки си намира щастието, не знам. Отдавна трябва да е било. Истина ли е, също не знам. Ако е, то това е щастие, с което никой не иска да се похвали. Не ми се вярва и да е съвсем лъжа, иначе туристическите агенции, обикновено предпазливи в обещанията си, едва ли щяха да го повтарят така настойчиво.

На мен тия неща не ми действат. Аз чистя плажа. Изпразвам кошчетата, събирам боклуците на търсачите на щастие. Много смет оставят, както само нещастниците умеят. Но аз отдавна не се ядосвам. Чакам да дойде приливът.

С много хора съм говорил, всичките разказват едно и също. Отдавна събирали пари да дойдат точно тук, на Прая да Фалезия. Като им било най-тежко, стискали зъби, повтаряли си, че още малко да издържат, да стигнат до тука и животът им ще се оправи от само себе си. Ще поеме в нова, по-добра посока. Може, може. Може и така да е. Не знам. Нали всички си тръгват, как да предположи човек какво им се случва после.

Аз ги гледам като пристигат. Изсипват ги автобусите или изскачат от колите – приповдигнати, развълнувани, и виждат големите хотели, лъскавите къщи за гости. По лицата им личи как ги бодва нещо отвътре. Колкото по недоумяват, толкова по-силно възклицават, всеки на своя си език. Оставят багажа си в хотела и тръгват към плажа. Дърпат децата по-далеч от сергиите с надуваеми играчки, хич и не повдигат очи, не забелязват червените скали, които ограждат пътя. Подвикват си весело или ядосано, гледат си в краката, отскачат, за да направят място на някоя кола и така, докато стигнат най-сетне края на пътя. Там дърветата са забили корени в червената пръст, а след тях е океанът.

Ей тоя момент ми е много любим – като млъкнат стъписани, като спрат. Всеки път си казвам: „Има надежда! Някой от тия ще е късметлията, дето ще намери щастието“. Но не прибързвам със заключенията, чакам да дойде приливът.

Бъбря си с Анастасио, продавача на плажно масло, заел най-хубавото място преди плажа, и с едно ухо и око ги следя. Пристъпват бавно напред, към ръба на площадката от червена пръст, и поглеждат – първо пред себе си, после надолу. На всеки му се завива свят. Помня как се спрях тука за пръв път и стомахът ми се сви. Все едно хълмът не беше хълм, а маскирано червено-оранжево чудовище и аз вървях по гърба му. И до днес гледам със страхопочитание отвесните пясъчни склонове, изправени над Прая да Фалезия. Приличат ми на многобройни лъвски лапи, стъпили здраво на земята. Знае ли човек кога ще се помръднат, ще направят една крачка към водата и ще пометат хората, чадърите и мене, ако съм долу и изпразвам в тоя момент кофите за боклук.

Както и да е, отплеснах се. Като се окопитят новодошлите, тръгват към океана. Спускат се по асфалтовия път, спъват се в пясъка, търсят местенце за своя чадър, настаняват се най-сетне и чакат. Сега вече щастието трябва да ги споходи. От време на време се обръщат, поглеждат червените лапи зад гърба си. Сигурно им става нервно или тягостно – всички до един бързо извръщат глави към океана и след кратко колебание се опитват да влязат в него.

Ай, ай, винаги ме разсмиват! Затичват се към водата, бухват се в нея и после бързо излизат с крясъци и пресилен смях. Малцина признават, че сърцето им замръзва, щом се потопят. След първия опит рядко някой се престрашава да направи втори. Седят под чадърите, шегуват се с близките си, пият бира и тайно се ослушват – иде ли щастието, пристигна ли, това ли е?

Така минава денят. По-нетърпеливите си отиват, щом слънцето напусне плажа. Сумтят, докато се изкачват нагоре по пътеката, карат се на децата. Жал ми е за тях. Сигурно чадърът им тежи, кожата ги сърби, нямат търпение да се приберат, да отмият следите от липсата на щастие, да отидат на вечеря, да заглушат съмненията с португалско вино.

Тия, които остават, са по-интересни. Не знам кой им е подшушнал, щом дойде приливът един по един да влизат във водата. Всички го правят. Първо тези, дето са пристигнали по-отдавна. Стъпват навътре, докато студът им стигне до глезените и гледат съсредоточено към дъното. От време на време ръката им се стрелва между две вълни, заравя се в пясъка. Изваждат я, разперват внимателно пръсти, за да изтекат песъчинките и ако е останало нещо, преместват го в другата си шепа или го прибират в празна пластмасова бутилка от минерална вода. Новопристигналите, като ги видят, неуверено се нареждат и те. Заничат – какво има в ръцете на останалите, какво събират, но рядко успяват да видят, а ги е срам да попитат. Разбирам ги. Все едно да признаят, че не разпознават своето щастие и е възможно да го подминат. Пък и всички знаят за какво са дошли тук, какво търсят и очакват, но за това никой никога не говори с другите.

Късметлиите успяват да намерят някоя бяла мида още първия ден. Лицата им се озаряват от радост: „Това трябва да е!“. Събират тия черупки, в които според тях понякога се появяват перли. Не подозират, че перлите, които мечтаят да притежават, отдавна се отглеждат най-вече от хората.

Ден след ден – по време на цялата им дълго мечтана среща с щастието – плажуващите чакат да се скрие слънцето, да дойде приливът, да влязат в океана. Хлад се промъква към сърцата им, студената вода прави краката им безчувствени, но те не се отказват. Събират. Сигурно си мислят, че щом вече толкова години хората идват тук да намерят щастието, някой все някога трябва да е успял да го изтръгне от вълните на океана, да го разпознае между мидените черупки и да не позволи да изтече между пръстите му. А сполуката на един е надежда и за тях.

По прилив настъпва и моето време. Вадя машината за събиране на миди.

Вкарвам я във водата от единия край на Прая да Фалезия, оправям мрежата, качвам се на стъпенките и пускам мотора. Разбутвам и без това нестройните редици от събирачи на щастие, застанали един зад друг, един до друг – без да си говорят, с глави, сведени към водата. Те отскачат от пътя ми, понякога точно когато посягат към дъното. Стигам до другия край на плажа и ако не съм събрал достатъчно, връщам се още веднъж. После прибирам улова и се запътвам към хотелите и къщите за гости, където ме чакат снабдителите и готвачите, нетърпеливи, припрени. Те откупуват мидите, приготвят ги и чакат да се прибере и последният събирач на щастие, за да му сервират току-що приготвената вечеря.