Истанбул - където изтока среща запада

ИСТАНБУЛ – където изтока среща запада


Първото ми впечатление когато влизаме в Турция е колко много прилича на Бглгария. Очаквайки да видя мистичния и екзотичен Ориент аз заварвам следното: широколистна растителсност като в Българя, бяло-сиво измазани дву-триетажни къщи с червени керемидени покриви.

Огромните вили на истанбулските богаташи, най-вече собственици на спортни клубове са по скоро рядкост и се намират на края на европейската част и началото на азиатската, високо над морето.

Преобладава селския пейзаж с каменни къщи, дървен втори етаж и дървени тераси, които аз до сега смятах за типично български.

Има и няколко високи сгради, тип небостъргач, които са част от модерната архитектура, която си пробива път. Другото което пренасища погледа са безкрайните дюкяни и магазинчета в подземните и приземните етажи на сградите, където се продават предимно кожени изделия, обувки, бельо, чорапи и тениски, имитация на маркови продукти.

Освен безкарайно многото магазинчета и търговци седнали на улицата и предлагащи своята стока, из града щукат безброй търговци, които носят стоката по себе си и вървят след минувачите, опитвайки се да продадат нещо. Най-често чорапи „Boss“, часовници и парфюми ментета.

Навсякъде из града има продавачи на царевица и на парчета диня, а също и на нeщо като ориз със скариди на колички в пластмасови кутии по улиците.

Това което ме впечатли са не толкова джамиите, които доминират в силуета на града, наблюдаван от лодка по Босфора, а многобройните турски знамена развяващисе от сгради, мостове, лодки и яхти. Очевидно турците са доста национално осъзната нация и горда от себе си, такова впечатление добивам аз, разхождайки се из Истанбул и бидейки заобиколена от червеното знаме с полумесеца.

Мислех си, странно е че България е била токолва столетия под турско иго, а сега идвам тук като толкова много други българи и ми е интересно да видя тяхната култура и начин на живот. Четейки книгата на Орхан Памук „ Истанбул„ и след като посетих града, осъзнах че тези година на турско робство са изиграли своята тежка роля при формирането на българската ни култура:

- Народните турски носии- бели ризи, извезани с червени шевици, тежки метални колани, пайети и пендари по главите и забрадките

- При мъжките костюми неизменно присъства червения пояс, потурите, цървулите

- Народните танци, на които присъствах от различните области на Турция- Истанбул, Измир, Анадолия, съдържат почти същите елементи и ритми като българските, само дето техния ритъм е по-бавен и тежък и жените носят потури под носиите.

- Единствения различен танц, който няма нищо общо с българските народни танци е танцът на дервишите. Те са облечени в дълги до зеята бели роби и се въртя в крьг докато изпаднат в транс под звците на музиката. На главите си носят бял калпак а на крьста- черен пояс.

Интересно е, че българите не сме привикнали към турската традиция за чая- силен с много захар, сервира се в малки стъклени чашки и се пие през целия ден. Моя любима гледка в Истанбул из целия град са насядалите на столчета пред сградите дядковци, зяпащи минувачите, бистрещи най-вероятно политиката и пиещи силен турски чай. Дори на лодката предлагат чай. Интересно е, че думата чай се използва освен в северна Африка, сред арабските държави, също и в централна Африка и дори сред племената самбуру и масай в Кения.

Във всички заведения в Истанбул хората пият чай или айран. Айран се пие предимно вечер.

Другата ми любима гледка бяха щандовете за гевреци, най-различни видове, особено щанда в градинката между Синята Джамия и Света София. Значи и гевреците идват от там, или пък те са ги възприели от „гяурите” българи?

Освен баклавичките и толумбичките и локума, които са на всеки ъгъл, също и огромните щандове с ядки и изсушени плодове са много примамливи.

Интересни са imbissite, които не са точно имбис а ресторант и имбис в едно. Ресторанта е обърнат на вън, намира се на улицата, а вътре помещението е съвсем малко и се яде на крак и всичко е полуготово и може да се сервира в чиния или в пита хляб. Всичките ни „български” ястия се продават на бюфета в имбисите: мусака, гювеч, имамбаялдъ, пиле с картофи, пъкнени чушки.Имената говорят сами по себе си за произхода си. (много от тях са в спор с Гърция за произхода си, особено мусаката, която заема челно място в гръцките и ориенталски готварски книги в Европа). Но да се върна към Истамбул, келнерите на тези ресторанти-имбиси, като в индийския квартал в Лондон или Белрин подканват минувачите на различни езици с менюто в ръка, съща написно на няколко езика.

Хората по улиците, предимно мъже, не изглеждат симпатични, а груби и бурсуци, тъмни балкански субекти. Интересно е, че Орхан Памук описва истанбулци като носталгични и меланхолични хора, страдащи и до ден днешен по загубата на своята империя. Жалко е, че от някогашния мултиетнически Истанбул, пълен с гърци, арменци, евреи и други етнически групи, след етническите чистки през годините на образуването на Република Турция не е останало много от този мулти-култи облик на града. Затова пък днес града прелива от англични, руснаци и поляци и в хотелите има поне 6 руски телевизионни канала.

Капълъ-Чарши не ме впечатли толкова. В моите представи го бях митизирала като едно ориенталско вълшебно кътче с вещи за продан от 1001 нощ. Всъщност е един огромен битак-базар. (мисля че на турски капалъ- чарши значи Grand Bazar) с доста еднотипна стока- предимно кожени изделия, шалове, сетове за чай, сувенири. Това което ми хареса са сетовете за чай и съдовете от синя глина с типичните синьо-розови шарки. Много красиво.

По-впечатляващо е, че целия град е една огромна Капалъ-чарши и от всякъде ти предлагат стока и търговците вървят след минувачите, предлагайки чорапи, якета, бельо. Но тези търговци са най-впечатляващите полиглоти, които съм срещала. Поне на 6 езика: български, сръбско-руски, немски, англииски, испански, които чух аз, могат да завържат разговор, за да продадат стоката си. Истината е че към българите са много приятелски настроени и почват: „ комши ела тука, как си комши, оооооо комши „ общо взето само комши повтарят и те забаламосват.

Хубав спомен ми е, че като си купувах моята имитация на Burrbury от голямата чаршия и докато чакахме шефа на щанда да донесе нова чанта, защото тези които бяха на сергията имаха дефекти, продавача на щанда ни покани на чай, естествено, зад щанда и ни разказа своята история.Как бил роден в Мароко, живял в Париж, но винаги ще предпочита Истанбул и Босфора пред който и да е друг град в света.Истината е, че сред маладите образовани хора се усеща една особена гордост от това че живеят в един изключително интересен огормен град разположен върху два континента, който е в момент на разцвет и подем.

Аз останах малко разочарована от града. Освен няколкото двореца по крайбрежието на Босфора, построени за султанските дъщери в стил Рококо и Барок, Истанбул за съжаление според мен не е можал да развие потенцияла, който е имал като столица на огромна империя която в продължение на векове е доминирала над географски ширини, носители на най-древните и едни от най-развитите цивилизации.

Истанбул има най-голямото си богатство според мен в географското си положение. Разположен на два континента, опиращ на две морета, това е неповторимо кътче на земята.

 

Дата:
4/5, гласа
Етикети: Турция  | Истанбул
Забележителности около Истанбул