Адреналинът е моята стихия – книга от Пламен Вукадинов

Какви мисли минават през главата на човек, на когото му остават броени секунди живот? Как намира сили да се бори, макар да смята, че е обречен? Какво е усещането да си заклещен в скална цепнатина на метри под водата и въздухът ти да свършва? А да те удари ток от електрически скат? Да се бориш с океанските течения и водовъртежи или да се гмурнеш в язовир, за да търсиш тялото на мъртво дете? А да спасиш нечий живот, като рискуваш своя собствен? Какво кара човек да живее постоянно на ръба?

Последвайте Пламен Вукадинов и станете участник в неговите приключения в книгата му „Адреналинът е моята стихия“ (издателство Изток-Запад). Той ще ви разходи из Бяло и Черно море, както и във водите край Занзибар, Индонезия и остров Бали. Ще се насладите заедно на красотата на морското дъно и ще направите фантастични подводни снимки. Ще изпробвате харпуна си с най-различни риби, ще изследвате морски пещери и ще се срещнете с тюлени, гигантски костенурки и акули.

Прочетете откъс от книгата, за да усетите адреналина:

Лимнос II – в пещерата, очи в очи с г-н Тюленски

След гадно и мъчително едногодишно очакване отново пътувахме за мечтания Лимнос. Построени в строга конфигурация: аз, Росен Видров и извънмерно младият и зелен дихател Димо, който дори не можеше да плува, но пък изпитваше въпиеща нужда да се откъсне от преследващите го в момента софийски гърли, дошли някъде от село.

Този път улучихме деня и часа на ферибота, за разлика от пролетта, когато си отвисяхме на пристанището като едни видни балъци... Вече на борда, немски (а и не само) пенсионерки изпиваха Димо с жадни погледи. Една дори му намигна свойски с лявото око. Той обаче беше непоклатим, вперил ястребов поглед право напред – в неизвестното!

На запад залезът над Атон беше вълшебен! Дори един поп на десния борд си правеше селфита на фона на слънчевата пътека... След явно неудовлетворение от негова страна, той помоли един нищо неподозиращ прекосяващ палубата сладур да го снима на фона на красивото светило. Имам този момент документиран!

През останалата част от пътуването изпитвахме сладка болка... След 4,5 часа плаване най-сетне пристигнахме на това толкова желано място. Вече беше тъмно.

Древната крепост, разположена високо над пристанището, беше ярко осветена. Въздухът беше топъл, усещаше се и лек прохладен северен бриз... Шумното множество се изсипа нетърпеливо на пристанището, докато полицаите енергично размахваха ръце, насочвайки народа към изхода... а няколкото полицайки помагаха за каузата посредством свирки.

Чувството, че вече съм на Лимнос и познатата миризма на висококачествена трева, която успешно вирее на острова, ме опияняваха. Толкова много обичам това място... Отново потъвах, потъвах, потъвах... дълбоко в това безвремие и атмосфера, останала някъде назад във вековете. Спомени нахлуха в главата ми...

Пътувахме на североизток към Плака под звуците на AC/DC. Обичам рок, но в този момент музиката изобщо не се връзваше с настроението ми. Пристигнахме след около 40 минути, настанихме се в къщата и се върнахме до Калиопи, за да разпуснем в приятна селска таверна. На сутринта станахме към 7:30, израдвахме се на утрото, нахвърляхме някакъв план, надухме лодката, хвърлихме в нея багажи и такъми. Заобиколихме на двигател нос Плака, като минахме от север и върнахме леко на запад. Хвърлихме котва, облякохме неопрени и се потопихме в рая.

Димо ципликаше по повърхността и се кефеше на гледките. Мисля, че постепенно откачаше от новото за него. Беше му за пръв път и очите му се разширяваха като чинии. След малко Росен удари първото си по-едро меру (около 5 кг), което осмисляше деня. Радостта му беше абсолютно заслужена. Следобед решихме да се преместим на Керос, за да се поогледаме за тюлените, а и да се гмурнем на рифа пред носа. Спряхме с колата на високите скали, нарамихме нетърпеливо багажите и се спуснахме по стръмния каменист склон.

Долу до морето, срещу пещерата на тюлените, има удобни за обличане и престой камъни. Оборудвахме се набързо и се потопихме във водата. Разбира се, първата ми работа беше да вляза в пещерата с включена камера! Бавно осветявах всеки камък, всеки ъгъл, но от тюлените нямаше и следа. „Е – казах си, – ще се погмуркам на носа, пък дано по-късно имам късмет.“ Излязох и заплувах към рифа...

Тук беше много, много бистро. Едрите бели камъни се открояваха на фона на дъното и в съвкупност образуваха огромни дупки и пещери. Пуснах харпуните на дъното, влизах в различни тъмни отвори, осветявах, снимах. Видях няколко едри врани, добра опашка на меру и една огромна галя. Не стрелях. Риба за вечеря имаше и нямаше смисъл да убивам повече, освен ако не минеше нещо трофейно, от което да не ми издържат нервичките.

Слънцето вече падаше на запад зад скалите на носа и се образуваха чудни гледки. В един момент чух изсвирване от брега. Погледнах, взрях се и видях малка фигурка на фона на ниските лъчи. Росен свиркаше и ръкомахаше енергично. Явно имаше причина. Тръгнах с нежелание към него. Не исках да се откъсна от тази красота, и то точно в този момент. Въпреки това го направих. Приближавах бавно, а той махаше развълнувано и нещо ми говореше. Не го чувах добре, докато не махнах бонето от ухото си:

– Малкото писка, а големият реве. Обаче да не те нападне, ‘щото...

– Я спри, спри. Дай отначало. Какво става?

Абе, май двата тюлена са вътре. Малкият писка, а големият реве.

– Е, значи влизам с камерата! Дано са там...

– Е да, ама да не те нападне големият? Ако тръгне да пази малкото, може да стане агресивен...

– Кадрите ми трябват! Влизам! Каквото – такова! Влизам!

– Ама аз ще те пазя!

– Няма нужда. Влизам сам.

– Не, не, ще те пазя. Ей сега взимам един харпун...

Заплувах към входа на пещерата. Тя е дълбока около 50 метра и широка между 1,50 и 2,50 метра. Съзнавах, че поемам голям риск, все пак това е едро, диво, силно животно, притиснато в собствения си дом заедно с малкото си. Тези фактори са абсолютно достатъчни, за да се замисли човек дали да предприеме изобщо такива действия. Въпреки че разсъждавах трезво и съзнавах опасността, нямаше сила, която да ме спре да снимам тюлените! Твърдо! Росен беше стигнал скалите, които бяха на около 15 метра от входа на пещерата. Двамата с Димо стояха върху камъните по къси панталони и маратонки. Росен държеше в ръце къс харпун и ме убеди, че при нужда ще ми се притече на помощ веднага! Аз, естествено, разчитах на него, но се надявах да не се стигне до кървава битка и висящи меса от тюлен.

Бях вече на входа, хванах фенера и харпуна в лявата ръка. В дясната държах камерата. Нямах никакво намерение да стрелям. Просто предпазна мярка. Светнах и се насочих към вътрешността... В този момент тюленът, явно стреснат от светлината, изрева мощно от пещерата. Това леко ме разколеба. Продължих със съвсем бавен ход с насочена към тъмната неизвестност светлина. Малки рибки проблясваха като сребърни късчета в светлия лъч. Дъното беше покрито с обли бели камъни. Тук водата стана доста мътна. Явно животното доста се беше въртяло в кръг.

Продължавах навътре, движейки се плътно в лявата част на пещерата. Изведнъж от мътилката се подаде огромна сиво-бяла глава. Движеше се бавно, почти срещу мен, на ръба между стената и дъното. Приближаваше се плахо, гледайки към светлината. В момента, в който главата на огромното тяло се изравни с мен, тюленът замахна мощно с опашка и се изстреля към изхода...

Изпаднах в екстаз! Неописуемо! Красота! Удовлетворение!

Три години дебнех това добиче за близка среща. Да, бях го снимал миналото лято, но доста отдалеч и кадрите не бяха толкова ясни, колкото ми се искаше. Сега вече триумфът беше пълен... Водата във вътрешността беше още по-мътна, така че нямаше кaкво повече да видя. Излязох щастлив от пещерата. Оказа се, че Димо и Росен са снимали животното и отвън (с телефон от скалата), така че нямаше какво повече да искам от живота... Освен една яхта. Примерно де.

Слънцето щеше да залезе след десетина минути. Воден от емоцията, аз реших да остана в морето и през нощта, да обходя по-голям район и да поснимам на воля. Росен и Димо заминаха с идеята да уплътнят вечерта с узо, сиртаки и тук-там с някое слабо гъркинче (кауза пердута). Убеден бях, че хип-хопът ми е много по-добър от хип-хопа им. Заплувах към носа, снимах пещери, снимах залязващото слънце зад скалите. Блаженство. Стъмни се. Щастието ми беше пълно. Красота! Емоция! Живот! Сам със себе си, с морето, със звездите...

Нямаше никакъв вятър... Нямаше дори шум от вълничка. Водата беше топла, звездите блестяха ярко. Набелязах си две-три светлини за ориентир и започна едно от най-приятните ми нощни гмуркания на светлината от мощния фенер. Снимах риби, змиорки, дупки и медузи. От време на време лягах върху някоя скала и наблюдавах небето. Някъде високо се движеха светлинки, вероятно от самолети или други диви животни... От време на време падаше някоя звезда... Какво повече можех да искам... Споменах ли яхтата?

В 4:00 реших пак да посетя моя стар приятел – г-н Тюленски. Влязох бавно, осветих цялата пещера. Този път видимостта беше идеална. Видях го отдалеч, може би от около 15 метра. Приближих и го дръпнах игриво за мустачките. Той ми се усмихна криво на испански... Явно му се спеше... Снимах. Този път кадрите станаха абсолютно чисти. Излязох доволен от пещерата и реших да дремна час-два върху скалите. Намерих си подходящо място и се опънах удобно. Мислех за преживените през тази нощ емоции, съзерцавах небесните бисерчета, мислех също и за любимия си човек. И така съм задрямал.

Към 6:00 се събудих леко измръзнал заради мокрия неопрен. Станах, направих няколко лицеви опори, клекнах няколко пъти и пак си легнах. Повече нямаше да спя. Щях да чакам изгрева във водата – нещо, което много обичам. След няколко минути влязох и буквално веднага се стоплих. Още беше тъмно, но червеното зарево на изток показваше, че денят скоро ще разсече тъмнината...

Плувах с огромно удоволствие, снимах красотата на новия ден... Росен и Димо дойдоха към 9 часа, донесоха кафе и закуска, поговорихме за снощните емоции. Останахме още няколко дни, които няма нужда да описвам, защото на фона на тази нощ бяха безинтересни. Прибрахме се с нежелание... Както вече съм споменавал, Лимнос е моята най-голяма любов.

Тази дивотия, тишина, красота и безвремие – всичко това удря директно сърцето ми и ме оставя зашеметен и безмълвен!

Това е Лимнос... Мечтата.

Дали трябваше да влизам в пещерата? Дали е лудост? Да – лудост е! Със сигурност! Не знам колко хора биха го направили и не ме интересува. Лудост е да ме води емоцията, а не здравият разум! Да, лудост е... Но пък здравият разум... не е ли малко скучен? И какво ни съветва той? Да седим винаги отстрани... на сигурно? Да не поемаме никога никакви рискове?

Не, това не е за мен! И никога не е било! По-добре да усещам, че живея, да дишам и да гледам въпреки риска, въпреки опасностите. Убеден съм, че съм прав за себе си! На никого нищо не препоръчвам!

Дата: 05 януари 2018 г.
4.5/5, 26640 гласа
Забележителности около Лемнос