Хижа Мазалат - въжето, залезът и мечката (пътепис)

Лятото отиваше към края си. Наближаването на есента се познаваше по хладните утрини и късите дни. По шумът на пожълтелите листа, които вятърът събираше на камари и завихряше по уличните ъгли. Но нищо друго не издава есента така, както ароматът на печени чушки, стелещ се над целия квартал.

В някой от тези последни летни дни взехме решението да се сбогуваме със сезона, който винаги чакаме с нетърпение и който винаги изтича като морски пясък между пръстите ни. Разбира се, какъв по-подходящ начин да го направим от това да се качим в планината и да помахаме на слънцето за последно.

Тази година честта се падна на Стара планина и по-точно на хижа Мазалат. Тя се пребори с други достойни конкуренти като хижа Ехо и заслон Кончето, които си обещахме друг път да удостоим с присъствието си.

Защо точно Мазалат?

Ами защото се оказа, че от всички предложения тя е единственото, на което никой от нашата скромна групичка от петима не бе ходил. И точно поради тази причина всеки се зае с проучването на различните маршрути. Явно всички клоняха към пътеката, тръгваща от село Скобелево и единственото, което знаехме, е, че трябва да намерим розоварната в селото и от нея да тръгнем по дерето на река Габровница.

Точна локация на розоварната.

Доколкото бях разбрал, от нас се искаше единствено да вървим срещу реката, следвайки синята маркировка. Така и направихме, и сега е моментът да ви предупредя, че ви очакват два и половина монотонни часа ходене в долина, в която нищо не се променя и е силно вероятно да ви доскучае, ако сте сами.

Доста ми е трудно в момента да се сетя за нещо интересно, покрай което ще минете в тази долина, така че просто ще ви кажа да не се отделяте от главния път (не че има много къде да го направите, де), докато не видите сини табелки и стрелки. Те ще ви подскажат, че скучната отсечка е приключила и сега, мили мои, започва истинският туризъм.

Щом веднъж завинаги оставите Габровница зад гърба си, ви очакват около 2 часа стръмно катерене през стара букова гора. Въпросната букова гора бе меко казано жива. Трябваха ни около 30 минути, през които да навлезем достатъчно навътре, за да срещнем първата змия за този преход. Не съм сигурен дали беше усойница, пепелянка или просто обикновен смок, но дамите в нашата група се разпищяха. Всъщност по техните писъци разбрахме, че си имаме работа с влечуго. То обаче не се трогна особено от срещата и със завиден непукизъм си продължи по пътя.

По пътя продължихме и ние, докато изведнъж пред нас не се показаха два огромни храста с къпини. Нужно ли е да разказвам как ометохме закуската на мечоците и по храстите не остана кьорава къпина? Нужно ли е да казвам, че езиците, зъбите и ръцете ни посиняха от сладкия къпинов сок?

Както си ходехме нагоре по пътеката и си бърборехме някакви истории за планини и преходи, до нас долетя силен животински рев. Може би просто ехото го носеше отдалеч, но се чу сякаш е на не повече от стотина метра пред нас. Първоначално си помислих, че си имаме работа с някоя мецана, която ни е сърдита, задето сме ? изяли къпините, но вторият рев ме разубеди. Звукът определено издаваше едро животно, но по-скоро наподобяваше разгонен мъжки елен, отколкото мечка.

Поогледахме се, поослушахме се, нищо не видяхме и продължихме напред. Беше време вече да излезем от гората и да се качим на централното старопланинско било. По карта трябваше да се озовем на около 15-20 минутки източно от хижа Мазалат. Това от една страна беше хубаво - пред нас най-накрая щяха да се открият гледки, докъдето поглед стигне, но от друга означаваше, че ще трябва да ходим по ударите на жаркото септемврийско слънце, от които дърветата досега ни пазеха.

Вече сме на билото. До хижата остават 15-20 минути.

Няма да ви излъжа, ако призная, че в този момент вече всеки от нас предвкусваше първата глътка бира, която ни очакваше в хижата. Освен това разговорът изведнъж се измести от теми като планини, маршрути и преходи, към по-простички неща като пържени картофки, скара и диня. Като отворихме дума за диня, споменах ли, че носих една в раницата, защото бях загубил бас?

Тъй като хижа Мазалат е част от маршрута Ком-Емине, започнахме да се разминаваме с множество туристи, повечето от които се бяха насочили към близката хижа Партизанска песен.

Грехота е да не си направиш селфи с момичетата, без те да знаят

Разгеле, стигнахме до хижата и първата ни работа беше не да се настаним, а да седнем на масата и да я отрупаме с храна. То не бяха салати, мезета, бири, скари, чудесии. Съвсем не е изненадващо, че силно се усъмнихме в способността си (и желанието си) да се изкачим до близкия връх Корубашица.

Хижата и връх Корубашица зад нея

Та преди да се качим на върха и да се опитаме да уловим залеза от него, е редно съвсем набързо да ви разкажа за хижата. Първото, което ми направи силно впечатление, е, освен че още в предверието трябва да се събуете, има и немалка библиотечка, в която ще намерите всякакви заглавия от класическата и съвременна литература, разни карти и пътеводители и разбира се книги за билкари и гъбари.

Оставихме си багажа в отредената ни стая, която приятно бе обзаведена с нови двуетажни легла, сменена дограма, чисти чаршафи и меки възглавници. До залеза не оставаше много, така че си метнахме по едно яке на гърба, нарамихме фотоапарати и тръгнахме към заветния връх Корубашица, от който смятахме да изпратим последния летен залез (беше 21 септември).

Върхът е на не повече от 30 минути от хижата, но си заслужава да отскочите до него и да обхванете с поглед половин България.

Довиждане, Лято!

Ако се движите по зимната маркировка, ще трябва да минете по източния склон на върха, който е обезопасен с въже, за което съвсем спокойно може да се държите, докато се катерите.

Поглед към върховете Малък и Голям Кадемлия

От мен да знаете, че на залез планината е най-спокойна и със своята феерична красота успява да спре времето и да ви позволи да полетите мислено, където си пожелаете.

Освен това, има ли по-приятно чувство от това да гледате как сенките на планинските върхове се издължават; как пъплят надолу по склоновете и бавно покриват земята и всичко останало? Има ли по-голямо богатство от пламналото небе по залез, което те приканва да посегнеш към него и да си откраднеш късче лято и да го мушнеш в джоба си? Има ли друг такъв момент, в който лекия вечерен вятър ти напомня, че въпреки красотата и магията на летния залез, те очаква есенното утро, което ще напълни низините с мъгли и ще напои изсъхналите стръкове трева с чиста роса? Няма значение как ще отговорите. Единственото, което има значение, е, че сте част от залеза. Оставяйте се в прегръдките му често и той ще ви се отблагодари по най-невероятен и чудат начин.

Когато най-сетне успяхме да откъснем очи от чезнещото в недрата на земята слънце и когато неговите угасващи лъчи отпуснаха своята топла прегръдка, дойде време да се връщаме обратно в хижата. От горите по склоновете на планината постоянно достигаха до нас звуците от разгонените елени. Някои от тях продължаваха да ми звучат като мечешки рев и точно в този момент в далечината съзрях мечката. Краткият момент на стъписване отмина, когато осъзнах, че мечката не мърда. Въпреки че се успокоявах, че това е храст или камък, който светлината кара да изглежда като диво животно, почти бях убеден, че всеки момент храстът (или мечката) ще помръднат.

В крайна сметка извадихме фотоапарат и след като приближихме кадъра, се оказа, че нито мечката е храст, нито храстът е мечка. Пред нас стоеше една най-обикновена дива коза, която, щом ни забеляза, се шмугна в гората. Леко бях разочарован и в същото време успокоен, че срещата ми с мечок се отлага за друг път.

Но стига, уважаеми читатели, съм ви занимавал с дивотии. Дайте да седнем на топло в хижата, да си резнем от това мезе, което чак от Велинград го нося, да си налеем по едно домашно вино (какъв турист си, ако не помъкнеш домашно вино в раницата?!?!?) и да го ударим на приказка. Заповядай, заповядай, хижарю, и за теб има място! Бодни си сега от този старец! Да ти сипя една ракийка? А, имаш си, добре, ами наздраве тогава!

Знаете как е на маса, няма да ви обяснявам. Няма да ви казвам и как се понапихме с хижарите - много приятни събеседници. Живи да са.

За махмурлука хич няма и да обелвам дума. Добре че утрото бе хладно, та да ми се избистри малко главата, натежала от вино и залези.

Запис на целия маршрут в Strava.

Снимки и текст – обект на авторско право.