Начало / Статии / Статии - България

Котешки чал, Кончето и Джамджиев ръб за един ден

Автор

/

Обзалагам се, че имате поне един приятел, който винаги дава щури идеи за уикенда. Обзалагам се също, че ви ги дава в работно време. Това е коварно поради две причини – първо, не слушате много внимателно предложението и второ, вече сте неработоспособни.

Ето така един ден в средата на юли Петьо ми се обади и ме попита “Искаш ли в събота да отидем на Котешки чал?”. Не знам къде е, но искам! Петьо разясни, че е някъде в Пирин в близост до Кончето. Пирин ли чух? Заведи ме там и не ми обяснявай повече!

Който един път се е влюбил в Пирин, знае, че преходи там не се отказват без основателна причина (като да вариш ракия например). Зорлем дочаках уикенда и в събота сутринта без никакъв проблем станах в 5:00 ч., сварих си кафе на вилата на Юндола и си го изпих сладко-сладко на терасата, чакайки изгрева и Петьо и Илко, които трябваше да дойдат от Велинград, да ме заберат и заедно да борим Пирина.

В момента, в който излязохме от долината на Места, потънахме в меката мъгла, кротко разстлана над разложкото поле. Прогнозата предвиждаше валежи и гръмотевици в ранния следобед, затова искахме още в ранни зори да сме някъде по склоновете под Вихрен.

За щастие мъглата остана долу и още на първите завои по пътя за хижа “Вихрен” слънцето пак изгря. Оставихме колата малко преди хижата и както винаги, така и него ден си сглобихме маршрут от няколко други маршрута. Вместо да обикаляме по пътеката от хижата, тръгнахме право нагоре, следвайки зимния маршрут за изкачване на Вихрен.


По огрения от слънцето ръб се качихме до пътеката, която идва от хижа “Вихрен”, откъдето е направена и снимката.

Веднъж стъпили на пътеката рязко вдигнахме темпото в посока Кончето. План-минимумът за деня включваше минаване на Кончето, минаване на Котешкия чал, връщане през Кончето и евентуално изкачване на Вихрен + спускане по Джамджиев ръб обратно до колата.


Запис на маршрута от Strava.

Така продължихме през Казаните до Премката, подминавайки многобройни групи с туристи, които също като нас бързаха да си минат маршрутите преди Св. Илия (беше Илинден) да е почнал да си празнува празника. На Премката се срещнахме с двама сърби (мъж и жена), които се чудеха откъде да стигнат до Кончето – през Кутело или през подсичащата пътека (тази с червената маркировка). Уж тръгнаха след нас, ама чини ми се, че се отказаха, понеже като стигнахме Кончето и се обърнахме назад не ги видяхме.


Кончето

На Коня не бях ходил повече от десет години (май бях в осми клас последния път) и ми беше мерак да си припомня усещането. По разни форуми и фейсбук групи последно време чета все колко е страшно и екстремно там, а моите спомени бяха, че не нищо непреодолимо дори за начинаещ турист.

Как ми се стори 10 години по-късно? Много приятно и разбира се, изключително красиво. Не ме разбирайте погрешно – на Кончето трябва да се внимава (това важи с двойна сила за хора със страх от височини), но далеч не е нещо, което да те спре. Даже си е голям кеф да се движиш по ръба и от време на време да попоглеждаш към бездната. Изключвам моментите, когато скалите са мокри и има гръмотевични бури. Тогава си е страшно и доста опасно.

Как се стига до Котешки чал?

Котешкият чал започва от билото между връх Бански суходол и заслон “Кончето” и продължава в посока североизток с крайна точка връх Дунино куче. Поради очакваните валежи и гръмотевици се отказахме да ходим до кучето, затова минахме само по-интересната и скалиста част на Котешкия чал. Някъде по средата на самото ребро започва сериозно спускане към Дунино куче, което сметнахме за излишно предвид метеорологичните условия.


До там стигнахме. Котешки чал погледнат от подножието на Бански суходол.

В началото си Котешки чал не впечатлява с нищо особено, но след около десетина минути ходене склоновете започват да стават все по-отвесни, а ръбът, по който се движиш все по-тесен. Има няколко по-екстремни места, където се минава с повишено внимание (и малко катерене), но някои от тях могат да бъдат подсечени отдясно.

По мое мнение Котешкият чал не е по-опасен или пък екстремен от Кончето. Разликата е, че Котешкият чал не е обезопасен с въже. На места склоновете са доста ронливи, така че имайте едно наум, когато стъпвате или се хващате за някой камък. Предупреждавам, ако времето е лошо и/или ако ви е страх от високо, не ходете там. Иначе мястото е наистина красиво и спокойно, понеже е встрани от туристическите пътеки.


Един от по-интересните моменти

От главното било до последните високи скали и обратно е около 1 час ходене без много размотаване. Със снимки, хапка-пийка и сладки приказки времетраенето може да нарасне значително.

По разни места в интернет пише, че маршрутът не можел да се мине без алпийска екипировка. Ако питате мен, при хубаво време в летния сезон, това са пълни глупости. Все пак искам да подчертая, че всеки има различни разбирания за екстремни маршрути и ниво на безопасност, така че преценявайте според собствените си виждания, възможности и предпочитания.

Облаците осезаемо започнаха да скриват слънцето за все по-дълго и съответно да стават все по-черни. Време беше да се омитаме от Котешки чал. За около час бяхме отново на Премката, която заедно с Кончето вече бяха покрити от гъста мъгла.


Темна е мъгла паднала из тая Пирин планина…

След кратко съвещание решихме (!!!), че още няма да вали и има време за атака на Вихрен и спускане през Джамджиев ръб. Не бях минавал през Джамджиев ръб и ми се щеше да видя това чудо на чудесата.

Няколко бързи отговора на въпросите, които вече си задавате – не, ни валя; горе беше тихо и облачно, но пък, както винаги, пълно с хора. Хапнахме набързо и се отправихме надолу през Джамджиеви скали. Знаехме, че е въпрос на време да завали и не искахме да сме някъде по Джамджиев ръб, когато това стане.

И за Джамджиев ръб се бях наслушал и начел на какви ли не фантасмагории и исках да ги видя и усетя с очите си. Тук важат правилата за Котешки чал – в мокро време и при страх от високо – НЕ. Също внимавайте в определени участъци, където има ронливи камъни. Не съм се изкачвал по Джамджиеви скали, но според мен изкачването би трябвало да е по-лесно и приятно от слизането. Имайте предвид, че със споделеното тук мнение относно трудността на Котешки чал и Джамджиев ръб не задължавам и не съветвам никого. То е базирано на лятната обстановка. През зимата може да е напълно различно. Нямам представа, защото през зимата си пия виното в механата и не си търся белята по чукарите.
джамджиев ръб

На Джамджиев ръб ме изненадаха не отвесните скали и показващото се слънце, а една пещера и многото нацъфтели еделвайси. Дивите кози също бяха в изобилие и търчаха заедно с малките си в Големия Казан. Струва ми се, че някои от тях излизаха от дупки в подножието на Джамджиев, но не мога да гарантирам на сто процента.


Еделвайс в естествената му среда.

Вече чак когато стигнахме на пътеката за хижа “Вихрен” започна леко да прекапва. От там спускането беше толкова стръмно и го взехме толкова бързо, че после два дена имах мускулна треска на баджаците. Ама си заслужаваше де, друго си е да видиш три от най-екстремните места в Пирин в един ден.

    Ирин-Пирин! Поклон, грамада чудна

    от преспи, хаос, облаци, гранит!

    В небето синьо, кат легенда будна,

    стърчиш, величествен и страховит.

    Поклон, Пирин! Как царствено се периш!

    Кой бог въз твойто чело има трон?

    С кой друг гигант тъй гордо те се мериш?

    Какво мечтаеш в тайний небосклон?

    Не отговаряш… Като сфинкс чудесни,

    немееш, глух… Да те не знай челяк

    не би вервал, че в теб гъмжи рояк

    орли, хайдути, самодиви, песни…

Иван Вазов – Пирин

>
27 август 2019 г.

Тагове

любопитно

Пирин

планини

трекинг

забавни истории

пътеписи

Забележителности наоколо

Избрани оферти