Среща във високото – разказ от Оля Стоянова

Харесваме Оля Стоянова още от нейния „Пътеводител на дивите места“. В последната си книга с разкази„Висока облачност“ тя се появява в малко по-различна светлина и ни развежда от „Женския пазар“ в София до центъра на Тирана, през крайните квартали и пекарните за арабски сладкиши до високите планини, където облаците си почиват.

Прочетете разказа „Среща във високото“ от сборника „Висока облачност“.

***

Срещата е внезапна. Тя идва по пътеката отдолу, ние скачаме по камъните по сипея. Виждам я първа – бабата просто се появява от нищото, опитвам се да забавя крачка, за да не я отнеса. Останалите също спират внезапно, дребни камъчета полетяват надолу към пътеката, но бабата не се страхува. Тя стои и ни гледа.

Има какво да види – ние сме шумни, нарамили огромни раници, обути в тежки обувки, въоръжени със сгъваеми щеки, облечени в полари и дишащи материи, намазани със специален слънцезащитен крем, с тъмни очила с висок UV филтър. За момент ми хрумва, че приличаме на стадо опасни животни, което се появява внезапно, вдига малко пушилка и ако имаш късмет – си заминава.

А тя седи в ниското и ни наблюдава спокойна – почти миниатюрна, излязла от друго време, неподготвена за планина, обута със стари обувки и още по-старо яке с надпис „Младост“.

С един скок се озоваваме на пътеката и спираме. Да, би могло да се каже, че се изравняваме с бабата, но няма да е вярно – ние май сме от друг биологичен вид, пак стърчим с две-три глави над нея, тя пак ни гледа от ниското. Но продължава да се усмихва.

За момент се поколебавам дали да кажа онова „Добър ден!“. Често го пропускам. Когато двама непознати се срещнат по пътеките във високото, те задължително си казват „Добър ден“, „Добър ден“. Понякога ходенето в пла- нината се превръща в едно непрекъснато „Добър ден“. Чак е досадно. Не знам защо ми тежи толкова да поздравявам непознатите. Решението се взема за секунди – едно поколебаване, и вече е късно. Обикновено поглеждам часовника на ръката си, вдигам глава нагоре към облаците или просто продължавам по пътеката – все едно с някои хора вървим по успоредни траектории, които никога няма да се пресекат.

– Добър ден – казва бабата.

– Добър ден – казвам аз.

После е ред на следващия.

– Добър ден – казва той.

– Добър ден – отговаря бабата.

– Добър ден – казва още някой от групата.

– Добър ден – казват и другите.

– Добър ден – отговаря бабата.

Нали казах, че е досадно?

Сега всички сме на пътеката, наобиколили жената от всички страни. Идваме след осемчасов преход, дишаме шумно, а бабата стои сред нас и ни гледа с детски светлосини очи. От възрастта ли очите стават толкова светли?

– Е – казва някой. – Какво темпо, а? Дотук сме за помалко от двайсет минути.

– И по-добре можеше – казва друг. – Ако не спирахме на всяка крачка.

– Колко минути има до долу? – обръща се трети към бабата, макар че на всички ни е ясно, че тя не може да ни бъде никакъв ориентир за колко време ще се мине това разстояние.

– Нагоре ли отивате? – пита я някой друг, все едно това не е очевидно.

Бабата още ни изучава усмихнато. Сигурно ни брои – ние сме десетина, 20 – 25-годишни, тя е поне на седемдесет. Колко ли поводи има човек, за да се усмихва на тази възраст?

– Тази година ще бъде добра. Много билки има – казва жената.

Някой отзад се хили.

– Билки ли събирате? – пита някой.

– И какво ще ги правите тези билки? – пита друг.

Такива сме – любопитни. На нея няма да ? хрумне да ни разпитва какво търсим тук. Това е очевидно. Ние сме в свои води.

Всяка билка лекува различна болест. За всеки човек си има билка – заобяснява жената, но ние вече губим интерес и започваме да тъпчем на едно място.

– А тази билка за какво е? – пита някой зад мен и размахва някаква трева.

– Жълт кантарион. За нерви е – казва бабата. – И за мъжка сила.

Тук вече всички се смеем. А бабата пак ни се усмихва.

– А коя е моята билка? – пита Дора зад мен. Тя е такава – не може да не се обади.

– Коприва – заявява бабата сериозно. – За кръвта. Попарваш, накисваш и пиеш на малки глътки.

Обръщам се да погледна Дора, но тя си мълчи. Останалите се подсмихват.

– А за мен? – пита Стефан.

– Бабини зъби – отсича жената. – За главоболието. За високия холестерол.

Следва луд смях.

– За високия какво? – Стефан също се хили.

– А за мен? – пита друг.

– Яж повече боровинки, за очите.

Обръщам се да видя кой е този с боровинките – това е Алекс, той си мълчи, но при него всичко е ясно – той носи очила.

– Аз имам ли си билка? – пита Георги до мен.

– За теб е босилек. За корема – отговаря веднага бабата, все едно е ходеща енциклопедия или прави ирисова диагностика сред гората.

– Глупости! – казва ми Георги, но тихо да не го чуят другите.

– А за мен? – накрая и аз се престрашавам.

– Валериан за нервите – изстрелва бабата. – А също и за любовна мъка.

Зад мен се чува луд хилеж, даже някой ме тупва по рамото. Нямам какво да кажа. Опитвам се да се смея наравно с останалите.

– Коя е моята билка? – пита Тони.

Той стърчи над всички нас, застанал е в горния край на пътеката и ни наблюдава отстрани с насмешка. Все едно е над тези неща.

– Жълт кантарион – обявява бабата.

– За нервите – пояснява си Тони на глас.

– За мъжка сила – казва някой друг и всички пак се смеем.

– А за мен? – пита Мария, която седи отсреща.

Бабата се обръща, поглежда я и веднага е готова с диагнозата.

– Листа от малина, кипваш ги и пиеш – усмихва ? се бабето. – За лека бременност.

Всички стоим като гръмнати.

– Какво, какво? – пита Стефан, който вечно не е разбрал какво се случва.

Бабата се усмихва. Този път никой от нас не се смее.

– Какво става тук? – продължава Стефан объркан.

– Нищо, нищо бе! – успокоява го Георги. – Бабата каза, че годината ще бъде добра.

– Няма да има край на света – обяснява му друг. – Маите пак не са познали.

А Мария тръгва надолу по пътеката, без да ни чака.

Дата: 23 ноември 2017 г.
4.5/5, 23042 гласа
Забележителности около Рила