Три колела, две планини и един килограм кашкавал

Краят на лятото вече не дебнеше само из сенчестите места по парковете и градинките. Хладните му пръсти открехваха прозореца през нощта и пускаха студения въздух да влиза в стаята. Въпреки това синоптиците обещаваха топло време през почивните дни. А как по-добре да се оползотвори последния горещ ден освен с една велоразходка през Рила, долината на река Места и Родопите?

Само двама души ми се навиха на амбициозния план да тръгнем от Велинград към язовир Белмекен, от там към хижа „Грънчар“ и после през Якоруда отново да се върнем във Велинград. След кратка дискусия преценихме, че не сме чак такива професионалисти (по карта щяхме да минем повече от 120 км с над 2000 м денивелация) и решихме да спестим отсечката Велинград – Белмекен. В крайна сметка – до Белмекен с кола, а от там насетне щяхме да сме колоездачи.

А какво чудно време се случи, не сме се и надявали на такова! За протокола, във Велинград сутринта беше под 10 градуса, а 40 минути по-късно на Белмекен (около 2000 м.н.в.) термометърът оптимистично показваше летните 15 градуса. Бре, какво небе – ни облак, ни дявол. Само едно голямо синьо и слънчевите лъчи, които отсега заявяваха, че днес ще прежулят като за последно.

Няколко завъртания на педалите и се озоваваме в тунел. Гората е гъста и тъмна, и кривите клони скриват небето над пътя. Студено е, а някои от нас вече са се разпищолили по лятному. Караме си, а пейзажът постоянно се променя. На този завой е тъмно и студено, а на следващия си вече под голите рилски върхове, а с поглед гледаш над Родопите и Пирин. Светло е, просторно е... и защо, по дяволите, не съм идвал тук преди?

Спираме за кратка почивка, малко снимки за пред мацките и кратка раздумка с другите туристи. Пътят се вие и извива, а покрай него са наредени тунели (този път истински), които навлизат навътре в склона на планината. Решавам, че един ден ще се върна и да видим къде ще им излезе края. Но да продължим сега към Грънчар. Въртим си ние педалите, наляво и надясно хвърчи камънак, дребни мушици летят и гледаме много да не говорим, за да не вкусим някоя от тях. Все пак излязохме за друго, а не да лапаме мухите. Така както си се движиш из планината, започваш да си даваш сметка колко далече си от цивилизацията. Автомобили не видяхме през целия път до хижата, само една стара Лада Нива от соца - паркирана я от ловджии, я от гъбари.

За сметка на това се разминахме с няколко овчари, когато минавахме покрай скованите им набързо колиби и овчарници. А стока много – овце бол, коне и крави бол, кучета с размерите на магаре, също доволно. Овчарите все местни, кой от Якоруда, кой от Черна Места и по цяло лято са в планината със животните.

За момент се замислих там горе коя година е. Турция падна ли, Балканската война мина ли, а социализмът, бай Тошо още ли е на власт? На тези въпроси трудно може да си отговори човек в онази среда там горе – хем красиво, хем тъжно.

Туристическите табелки ми напомнят, че годината е 2018. Е, поне някъде. Наченки на цивилизация се виждат само на отделни места – там, докъдето е стигнала парата от синьото знаме със звездите, пътят е заравнен и ограден с дървени оградки, прилежно сложени покрай мостовете и стръмните участъци.

Териториите на червеното знаме се състоят от груби бетонни сгради, в които някога се живели строителите на пътя и яз. „Белмекен“. В момента те или се рушат, или са преобразувани набързо в обори.

Все такива неща ми се въртят в главата и под гумите чак до Нехтеница. Рязък завой надясно и вече ни делят само 5 км от хижа „Грънчар“. Надяваме се да боднем бобец там, като това се превръща в единствената причина да продължаваме да въртим педалите по вече силно влошената пътна настилка. За лош късмет бай Ангел тепърва започва да се върти в кухнята, въпреки че е 14:00 ч.. За нас утехата остава в топлото време и красотата на езерото.

Почивката е приятно гарнирана с лекия ветрец, който поразмества иначе нагорещения въздух. Бърза дрямка на тревата и е време да поемаме надолу към Якоруда, времето си тече, а нас си ни чака път, при това асфалтов.

Трудно ми е да се разделя с прелестите на Рила понеже знам, че ще ги видя най-вероятно чак другото лято (в този им вид).

От Нехтеница до Якоруда се спускаме за по-малко от 40 минути. На места асфалтът е безупречен, а на други дупките са достатъчно големи, за да те свалят от велосипеда, ако не внимаваш. За да е по-интересно, пътят е на шарена сянка и да забележиш дупките овреме, си е задача с повишена трудност.  
Иначе отсечката между Якоруда и Велинград не е нищо особено като трудност. Изкачването към Пашово е дълго, но полегато. На всяка отбивка около пътя може да си купите домашен кашкавал, сирене, мляко, картофи, фасул, сладко, мед. Абе, вкусотийки всякакви. Най-вероятно идват от малките обори и големите пасища, през които минахте по-рано през деня. И ако си мислите, че е неразумно да си купите един килограм кашкавал и да го мушнете в раницата, то смея да твърдя, че грешите. Вкусовите му качества са несравними, още повече когато сте го носили на гръб.
А след дългото каране може да разпуснете в някой СПА център във Велинград, да му ударите по една бира с познати и непознати и после да лапнете малко (или повече) от кашкавала.

Карта на маршрута: https://bit.ly/2O5wkDt

 

Дата: 05 октомври 2018 г.
4/5, 436 гласа
Забележителности около Рила