Трима мъже в рилския сняг

Знаете как е по коледните празници – яде се и се пие на корем, и колкото и да ти се иска да хванеш горските пътеки, все ще се намери някой, който ако не те покани на маса, то поне ще ти пусне малко винце и домашно суджуче в раницата.

Още преди да дойде този тежък период от годината, ми се щеше да направя едно зимно изкачване на връх Ибър (2666 метра надморска височина) в източна Рила. Прекарах целия месец декември в дебнене на подходящи метеорологични условия. Основните ми притеснения бяха силният вятър и ниската облачност. Перфектните условия така и не се появиха, така че с още двама приятели тръгнахме на собствен риск. Планът ни беше да стигнем до язовир Белмекен и на място да преценим накъде да поемем – при тихо време отивахме на Ибър, при по-облачно щяхме да хванем пътеката за хижа „Белмекен“. Така шяхме да сме хем на завет, хем на по-ниска кота, в случай че времето се влоши още повече.

Вселената обаче имаше съвсем други планове за нас тримата. Пътят от Юндола до хижа „Христо Смирненски“ беше покрит със сняг, но спокойно проходим с лека кола. Баща ми като по-мъдър остана вкъщи, но ми даде вериги (за всеки случай) и ми каза да си взема лопата, която в крайна сметка забравих. Съвсем нямаше да е толкова забавна цялата история, ако имахме лопата с нас, понеже точно на стената вятърът беше навял високи преспи сняг, които аз не видях, но за сметка на това открих по емпиричен път.

Както спокойно си карах старото ситроенче в пудрата, така неусетно затънахме в 30 сантиметра пресен сняг. А какво по-хубаво може да ти се случи от това да закъсаш в 8:00 ч. сутринта на Белмекен, да вали сняг на парцали, да духа зверски вятър и да ти пречи да виждаш на повече от 3 метра пред теб? Вижте сега, мъжете сме честолюбиви, а тогава бяхме двама овни. Сиреч, щяхме да разбиваме пъртина с главите си. То така и стана, де. Първите 20 минути се опитвахме да измъкнем колата само на мускули. Ние си бутаме, ситроенчето си буксува, вятърът си духа и така, докато не ни измръзнаха ръцете. Явно само на инат нямаше да стане.

Решихме да използваме единствения си жокер – веригите. Но както са казали хората, една беля не идва сама. Ние хубаво имаме вериги, ама като никой от нас никога не е слагал вериги, ще се справим ли в тази напечена (макар че правилната дума е „сковаваща“) ситуация?

Къде се е чуло и видяло трима мъже да не могат да сложат едни вериги? Пробвахме така, пробвахме иначе – не става. Все къси идват, все нещо някъде не достига за съвсем малко. Започнах леко да се изнервям. Освен че викахме неволята от известно време, вече започнахме да изпозлваме заклинанието, включващо ключовия израз „майка ти...“ Тогава ми просветна, че заедно с веригите си вървеше и илюстрована книжка с инструкции. „Вижте сега, знам, че сме българи и не се нуждаем от упътване, но нека този път направим изключение от правилото и погледнем инструкциите.“, заявих не без известна доза смущение. 

Да оставим колата не беше вариант, понеже вятърът щеше да я затрупа само за няколко часа, а да викаме помощ, щеше да е твърде срамно оттегляне от битката. Подигравките от приятели и познати щяха да са твърде цветущи, за да си позволим да потърсим някой с джип, който да ни изтегли.
Както може би се досещате, след като погледнахме упътването, успяхме да закачим веригите като на картинката.

Веднъж обут с вериги, старият ситроен си проправи път през снега, но преспите на стената на места достигаха 70-80 сантиметра. Пътят беше блокиран и това значеше само едно – ще се върнем във Велинград посърнали и победени. Или не баш? Славов връх (2306 метра надморска височина) все още беше достижима дестинация. Просто трябваше да се върнем до чешмата, която местните наричат „Пиздина вода“ (чешмата с мечките), да си сложим снегоходките и най-накрая да започнем да се катерим.

Вярно Славов връх не е Ибър и за около два часа се качихме, но по-добре по-скромен преход,  отколкото никакъв преход, нали? Снегът на места беше 5 сантиметра, а на други беше почти метър. Силният вятър си избира кое хълмче да е заснежено и кое не. Кои сме ние да му се сърдим, че рисува пейзажа и не обича да му разваляме красотите с нашите човешки стъпки?

Когато бяхме на самия връх, съвсем за малко се показа слънчице, колкото да ни подлъже да си свалим ръкавиците. Планината беше люта него ден и май май хич не й беше по вкуса, че дръзнахме да се разхождаме по нея въпреки преспите, които беше пуснала по-рано срещу нас. Вятърът ставаше все по-бурен, като на моменти си ме отклоняваше с крачка или две от правия път. Той държеше на всяка цена да заличи нашите стъпки и на връщане почти не бяха останали следи, по които да се ориентираме. Добре че му ударихме по едно винце, уж на завет зад една скала, та да ни се върне кръвта по пръстите, че от вятъра по едно време така измръзнахме, че беше трудно дори да си държим щеките.

Определено не направихме нито снимките, нито прехода на живота си, но поне се научихме как се слагат вериги и как се крещи срещу вятъра. А някой от вас сети ли се навреме, че можеше да използваме снегоходките като лопати, вместо да ринем сняг с голи ръце?

... И ние не се сетихме.

Дата: 15 януари 2019 г.
4/5, 813 гласа
Забележителности около Рила