Жените, храната и Бог

Автор

Ако дадено отношение, към човек или дейност, ви причиняват страдание, постоянно мислите за това или пък се опитвате изобщо да не мислите за това, има начин да бъдете свободни. Не бягайте. Вгледайте се. Защото когато отворим обятия за това, което най-силно се стараем да избегнем, ние влизаме в съприкосновение с тази част от себе си, която е ведра, енергична и жизнена. Тогава ще се докоснем до живота, за който копнеем от дъното на душата си.

По-долу ще прочетете цитати от книгата " Жените, храната и Бог", но този неочакван подход важи за почти всичко, в което сме се вкопчили, за всяко едно пристрастяване.

"Учителят по дзен Шунрю Судзуки казва, че просветлението означава да проследиш нещо от край до край. Затова се замислих, че ако проследя импулса да ям, когато не съм гладна до самия му корен, ще открия там всичко, което вярвам за любовта, живота и смъртта."

"Да имаш близко взаимоотношение с някого и да отказваш да капитулираш пред любовта, защото не искаш да се отдадеш на нещо, което накрая ще изгубиш. Това е да живееш в ада: да откажеш да обичаш, защото искаш играта да свърши по различен начин. Да мечтаеш живота да е различен, а не какъвто е. Това се нарича и напускане без да напуснеш. Умиране преди да си умрял. Сякаш част от сърцето ти толкова негодува срещу вероятността да се разбие от любов, че първо разбива самия теб. Има ли друго наименование за такъв тип поведение? Пристрастяване."

"Ако като възрастни продължаваме да вярваме, че болката ще ни убие, ние все още гледаме през очите на крехката личност, която някога сме били, и разчитаме на изключителната защита, която сме си били изработили: бягството. Пристрастяванията са начин да напуснем себе си, преди да ни напуснат, защото вярваме, че ако не се дистанцираме незабавно от чувствата си, болката ще ни убие."

"Това е начинът на мислене, който прерасна в пристрастяването ми към храната отпреди трийсет години. Бях убедена (независимо, че бе подсъзнателно), че не мога да се справя, не мога да търпя, не съм достатъчно дебелокожа и емоционално стабилна, за да издържа това, което предстои, без да се пръсна на парчета. Това е друг начин да се каже, че с помощта на пристрастяването нареждаме живота си така, че да не ни се налага да се справяме с трудната част. Разбирам, че животът не се състои единствено от трудности и че има хора, които не гледат на него по този начин. Хората обаче, за които храненето е натраплив импулс, не биха имали такъв импулс, ако вярваха, че без него животът е поносим."

"На втория ден всичко крайно ми дотегна. Мислех си: „Това вече го знам, това са елементарни неща. Не ми е мястото тук и нищо няма да получа“. Исках да си тръгна. После обаче осъзнах, че отегчението ми всъщност представляваше съпротива срещу вероятността да остана със себе си. Това прозрение ме съкруши. Внезапно видях, че същото състояние на досада изпълва целия ми живот. Пренебрежението, с което се отнасях към нещата, ме караше да гравитирам около едно разбиране за духовност, която е лесна, достъпна и приятна. То ме предпазваше от нещата, които не знам. В досадата няма загадъчност. Няма вълнение от откритието. Няма истински живот."

"Когато без да си даваш сметка вярваш, че дълбоко в теб нещо не е наред, ти вярваш също, че трябва да го криеш, ако искаш да те обичат. Животът ти преминава в срам. Постоянно се мъчиш да компенсираш начина, по който изглеждаш, движиш се и се чувстваш. Взимането на решения е цяла агония, защото при положение че ти, човекът, взимащ решението, не си наред, как може да имаш доверие на собствените си решения? Тъй като се съмняваш във вътрешните си импулси, ти ставаш специалист в търсенето на утеха извън себе си. Ставаш майстор в намирането на експерти и програми, в борбата и усърдието да се променяш. Този процес обаче допълнително затвърждава първоначалното ти убеждение за себе си – че не може да се има доверие на нуждите и решенията ти и ако се оставиш сам на себе си, всичко ще излезе извън контрол."

"Според психолозите на развитието към четиригодишна възраст Гласът вече е напълно изграден в повечето хора и играе ролята на морален компас, възпиращ нежеланото поведение. Вместо да се страхуваме от неодобрението на родителите си, ние започваме да се страхуваме от неодобрението на Гласа. Вместо да бъдем наказвани затова, че противоречим на майка си и баща си, ние се самонаказваме, защото сме дръзнали да повярваме, че животът ни може да бъде различен. Така започваме да избягваме риска и да се плашим от промяната. Гласът се намесва."

„Някои хора вярват, че им трябва гуру или някакво езотерично учение. Вие обаче разполагате с храната – най-големият учител. Ако сте готови да се заемете със себе си, вместо да бягате и ако сте решени да постоянствате, без да се поддавате на обещанията на поредната страхотна диета, вие вече сте се сдобили с това, за което хората пътуват до Индия. Точно пред вас, в чинията ви, насред вашето всекидневие, започва пътят, който ще ви върне обратно към истината“.