Какво ни кара да приемаме нещата лично?

Какво ни кара да приемаме нещата по схемата "Всичко лично"?

Най-напред – това, че се „връзваме“ за случващото се в момента и се „закачваме“ за емоцията, която се произвежда в същия този момент. Тази емоция се провокира в резултат от възникналия дисонанс между това, което искам да бъде и това, което всъщност е. А този дисонанс се дължи най-вече на следните „липси“: 

Липсва осъзнатост – за това, от което Аз имам нужда или какво Аз искам в този момент. А когато ми липсва тази осъзнатост, липсват и конкретните действия, с които да си го подсигуря.

Липсва приемане – не приемаме нещата такива, каквито са, а вместо това оцветяваме автоматично случващото се в по-тъмни или просто в по-различни краски. На практика реагираме на представата ни за нещата, вместо да възприемаме нещата по начина, по който те се представят в момента.

Липсва присъствие в настоящето – в резултат от горе-изброените не забелязваме (или дори отричаме) настоящия момент, защото той „не ни харесва“ такъв, какъвто е. И продължаваме да си витаем или в бъдеще неосъществимо, или в минало незабравимо.

Какво е добре да знаем за емоциите, което може да ни е от полза, за да не приемаме емоциите така „емоционално“?

Емоциите не са нито „добри“, нито „лоши“. Те са просто много точни сигнали.

Емоциите действат като сигнални лампи, които ни показват дали вървим по нашия път и в нашата посока или не. Дали имаме това, което ни е нужно в този момент, или го нямаме. Дали получаваме това, което бихме искали да имаме в този момент, или не. Да или Не. 

Всеки път, когато изпитваме негативна емоция, тя ни показва, че в този момент нещо ни липсва. Имаме нужда или желание, което не е удовлетворено, а едновременно с това – и ценност, която е накърнена по един или друг начин. Най-общо казано, когато преживяваме някакъв емоционален епизод, ни липсва осъзнатост за това, което имаме нужда да осъзнаем в момента. 

Затова, вместо да отричате емоциите или да се „пазите“ от тях, по-съзидателното е да гледате на тях като на другар по пътя, по който вървите. И просто да бъдете съзнателни. 

Емоциите са връзката ни с настоящето. 

Единственият аспект от нас, който може да обикаля свободно напред и назад във времето, е Умът. За разлика от него, емоцията винаги се преживява в настоящия момент. 

Затова и ако подтискате или задържате дадена емоция, това на практика означава, че или се опитвате да контролирате случващото се в момента, или да избягате от него. Само че това не е никак здравословно и най-малкото е нецелесъобразно. Рано или късно същата тази емоция (или пък друга нейна посестрима) ще избие също като пълноводна река, която е успяла да счупи бента, който я е задържал досега, и ще ви залее, потопи или задави. А ако насреща ви има човек в този момент, огънят на вашата емоция като нищо може да изпепели и него. 

Ако вместо това обаче просто се наблюдаваме с приемане и любопитство, ще открием какво ни липсва в този момент и ще намерим начин да задоволим нуждите, потребностите и желанията си. А начин винаги има!

Емоциите са основен начин за балансиране на вътрешната ни система. 

Домът на емоциите е в Тялото. С други думи те се произвеждат и преживяват тук, във физическото ни тяло. А тялото, както добре знаем, съществува само и единствено в „настоящето“. 

Наред с това, то е една изключително интелигентна машина, която има способността да се саморегулира, без дори да ни занимава с излишни „подробности“ и „обяснения“. Природата му е делегирала тези функции и то се справя брилянтно, като ни най-малко не се нуждае от нашия „надзор по качеството“ или „контрол на изпълнението“. Кръвта циркулира, органите ни работят – тялото се движи, а ние сме живи... 

Емоциите като част от цялото и Тялото, освен като сигнали, ни служат още и като балансьори при възникнал моментен дисбаланс във вътрешната ни система. Този дисбаланс се появява в резултат от взаимодействието ни с външния свят и при наличието на горе-споменатите причини. А балансирането през емоциите е отразено и в нашия език, с изрази като: „да изпусна парата“, „напушва ме на смях“, „избухвам в сълзи (или в смях)“, „потънаха ми гемиите“ и т.н. Всички те изразяват конкретни проявления на балансиращите механизми, които привеждат системата „Човек“ обратно в равновесие. 

Повече можете да прочетете в книгата "Пътят на сърцето" на Гергана Павлова - Петрова