Начало / Статии / Статии -

Страхът и естественият ход на живота

Автор

/

Човек се страхува главно от загубата и промяната, т.е. да пусне нещата и да продължи нататък, да разкрие себе си, да не бъде отблъснат, да дава и да приема; страхува се от това, че нещата идват в живота му, след което си отиват; страхува се и от самотата (тук влиза и страхът от празнотата). Ала всичко това са съвсем естествени части от човешкия живот!

Ето четири от основните дадености в живота: 

  • Всеки човек е на практика сам. 
  • Нещата са преходни. 
  • Животът е непредсказуем и често несправедлив. 
  • Страданието е неизменна част от живота. 

Реакцията на възрастните на всяка от тези дадености често прилича на реакцията на уплашено дете. Когато възрастният, зрял човек изпита самота, той или търси опора, или остава с чувството за самота, без да се опитва да бяга от него. Това е проява на внимание и грижа към себе си – той медитативно наблюдава състоянието си без критика, привързване, страх или желания. Уплашеното дете обаче чувства, че самотата му отправя укор; то я възприема като присъда: „Това означава, че никой не иска да е с мен. Това означава, че ще умра от изолация.“ Затова търси начин да запълни самотата, тъй че никога да не му се налага да я усети изцяло. То се оглежда за човек, който не само да го подкрепи, но и да премахне това усещане за самота и да запълни празнотата. Детето не вярва, че може само да се справи с нея. (Един от подходите за справяне със страха е хумористичен – повтаряме на глас мислите на уплашеното дете, докато не избухнем в смях!

Що се отнася до преходната природа на нещата, възрастният забелязва и приема, че всичко в живота протича циклично. Процесите преминават през етап на растеж, достигат пик и след това се уталагат. Тази изпъкнала крива като че характеризира всичките ни преживявания в живота. Ако действаме, водени от детинския страх, се мъчим да фиксираме настоящото положение или се вкопчваме в него в стремежа си да не допуснем да се промени – борим се то да остане в пиково състояние. „Преживях голям романс с теб, но сега тръпката изчезна, тъй че ще я потърся с някой друг. Не искам да приема, че е нормално да се премине от романс към конфликт и след това – към зряло обвързване.“ 

Когато безрезервно позволя на живота да следва своя ход, аз приемам, че той е непредсказуем, понякога извън контрол. Ако обаче се водя от детинския страх, настоявам за сигурност и търся безопасно пристанище. Тогава започвам да се оглеждам за какво да се хвана: човек, религия, гуру, идеология или пристрастяване. Чувствам се сигурен само когато съм се погрижил достатъчно добре за всичко и нещата са под контрол. Възрастният, който надраства страха, се научава да приема непредсказуемостта, без да се стреми да я надхитрява. „Някои неща се случват по план, а други – въпреки него. Това е просто част от живота.“ Колкото и парадоксално да звучи, именно тази нагласа ни дава сила да се справяме с непредсказуемостта. Когато приема нещата такива, каквито са, аз се сдобивам със сили да се справя с тях – т.е. с това, което не мога да променя. Можем да изразим това по следния начин: има неща, които мога да променя, и други, които не мога; не намирам в това никакъв проблем, който да се бъхтя да разрешавам! 

Друга даденост в живота е, че нещата невинаги са справедливи. Злото понякога преуспява, а доброто страда. Няма начин да сме сигурни, че всичко ще бъде идеално. Уплашеното дете в нас копнее за предсказуемостта на справедливите присъди. То изхожда от представата, че един всезнаещ Съдия раздава правосъдие, наказва лошите и награждава невинните. Една от разновидностите на това убеждение е опростенческата вяра в кармата. Реалността обаче разкрива, че животът е съвсем различен, или по-скоро – безразличен! Всички хора страдат. На добрите се случват лоши неща, а на лошите – добри, и обратно. Тези неща са непредсказуеми. Желанието покварените да страдат (да бъдат наказвани), вместо да се променят, е детинско. То произтича от отмъстителността на егото, а не от изпълненото със съчувствие аз. Може също да се смята, че страданието под формата на наскърбяване или предателство в човешките отношения изгражда у нас характер. 

Всички хора, които са ни причинили болка, са участвали по някакъв начин в процеса, необходим за нашето израстване. Щом погледнете нещата от този ъгъл, ще разберете, че всеки играе своята роля – за добро или лошо – и ще можете да му простите. Няма нищо нередно в това да се ядосваме или да изпитваме неприязън, но накрая трябва да простим и да видим, че всичко е трябвало да се случи. „За да може да се осъществи великият процес на еманципация, са нужни точно толкова тежки и болезнени събития“, както се изразява Ницше. 

В началото на пролетта на смокинята се появява един плод. Целта на този „разузнавач“ е да „подуши“ въздуха и да даде сигнал на останалата част от смокините – дали да разцъфнат или не. Сигналът може да е: „Давайте!“ или „Опасно е; твърде е замърсено; не се показвайте.“ Другите смокини зародиши получават това съобщение и реагират съответстващо, без да изпитват никаква болка, разочарование, гняв или страх. Съобщението просто отразява фактическото състояние на нещата. Това е пример за хармония с реалността, за приемането без съпротива. 

Eто още един пример от природата (при който се казва „да“ и само „да“ на всеки миг от съществуванието). Преди да се чифтосат, соколите прелитат ниско до земята и сканират с поглед цялата си територия. Преброяват лалугерите и малките птици и бозайници, за да видят ще има ли достатъчно за тях и малките. Ако ресурсите на тяхната територия са достатъчно, те се чифтосват и женската снася яйца. Ако бройката е под необходимото, те не се чифтосват тази година. (Представете си как населението на Земята ще се промени, ако хората правеха същото!) Това се прави без гняв или съпротива; то е просто част от живота. 

Разумно и отговорно е да отчетеш състоянието на нещата и да ги приемеш като факт – без съпротива, желания или страх. Това е вид извънсъдебно споразумение с реалностите на живота. Ако хората постъпваха така, пушачът щеше да прочете предупреждението на пакета и да си каже: „Пушенето е опасно за моето здраве!“ Той щеше да го хвърли в боклука и никога повече да не запали. Без да се противи или гневи, той просто реагира като зрял човек на информацията. Това означава да откликваш на реалността и да я зачиташ.

А ние? Какво провокира у нас информацията, която получаваме?

Дали реагираме като зрели хора или с детински увъртания, протести и мрънкане настояваме „само този път“ да ни се направи изключение? 

Повече можете да прочетете в книгата: "Когато любовта срещне страха" на Дейвид Ричо, издателство: "Изток-Запад".

08 април 2020 г.

Тагове

медитация

Пътуване към себе си

Забележителности наоколо

Избрани оферти