Приказки от Узбекистан: Спомен за Аралско море
С четвърта част продължава разказът от първо лице за пътешествието на Добромир Русев. Прочетете първа част, втора част и трета част.
За да опиша най-добре през моя перископ случая с катастрофата в Аралско море, която продължава и до днес, ще прибегна до старите индуктивни методи.
Индуктивното заключение, знаете, върви от частното към общото. Точно обратното на дедукцията. В случая частното се нарича остров Возрождения, а общото - Аралско море. Идеята ми е следната. За да разберем напълно всички настъпили явления и да си направим максимално достоверните изводи, за да се види истината с всичките ? детайли, разказът трябва обезателно да започне от едно ключово място - остров Возрождения в центъра на Аралско море, който е мизансцен на едни от най-мрачните епизоди на Студената война - базата Аралск-7 и град Кантубек с чудовищните опити с биологично оръжие върху хора и животни, погребите със спори на антракс, докарвани от Свредловск-19, а и предшестващите ги разстрели на Червената армия и НКВД на членовете на Биотехническия институт, начело с Иван Великанов.
Островът отдавна не съществува или поне вече не е остров, а част от сушата, поради отдръпването на водата и пресъхването на Аралско море. Сега там е пустинята Аралкум, която виждате в перспектива на снимките, а и разрушените останки от град Кантубек зад хоризонта, в който някога са живели до 2000 жители в различни периоди.
В моето пътешествие достигам до възможно най-близкото място на някогашния остров Возрождения, в което сега е позволено, здравословно и безопасно да се отиде - град Муйнак (доскоро също забранен). Той е бивше пристанище, туристически курорт и център на консервна промишленост на южния бряг на Аралско море в Узбекистан. Там отдавна е само суша. Море няма. Има спомен от бряг.
Муйнак днес е място на пълно отчаяние. Една суха бежова депресия с тук-таме някоя по-нова сграда и стари къщи от соц епохата, в които тъжни погледи на още живи хора със сиви лица надничат през оградата, надявайки се на малко по-щастлив живот.
Тук идваме за кратко и изобщо не се застояваме повече от час-два - гледаме филм за историята на Аралско море в музея, изграден на някогашния бряг, виждаме и паметника с очертанията на бреговете. Вредно е да се седи повече. А и здравият разум ми подсказва, че ходене до самото място на остров Возрождения е не само опасно и рисковано, но и смъртоносно. В следващите редове ще се убедите защо.
Остров Возрождения, а на узбекски Vozrojdeniye oroli, е най-големият остров в Аралско море. Територията му е разделена между Узбекистан и Казахстан. Съответно, разделителната демаркационна линия минава и през самото море. Но още тук срещаме първия проблем. И до ден днешен не е изрично и еднакво прието от двете държави къде точно да минава границата. Начертана е някаква линия на картите, но от съветско време, та и след разпадането на СССР, Казахстан и Узбекистан постоянно я оспорват взаимно.
1/3 от острова е в Казахстан, където му казват Мергенсай, а другите 2/3 са в Узбекистан, където е Возрождения. Военновъздушните сили и на двете страни често влизат в оспорван конфликт за пространството, а също така и за това кого, кога и как да се допуска там. Има шанс да ви задържат както казахски, така и узбекски власти, а до скоро - и да се стреля на месо. Но вие обезателно трябва да чуете историята.
През 20-те години на XX в. лидерите на Червената армия търсят подходящо място за изграждане на научен и военен комплекс за изобретяване, производство и изпитване на биологични оръжия. Нужен им е обширен безлюден полигон в някаква пустиня. Идеално място за такъв комплекс им се вижда сравнително голям остров, отдалечен да речем на 5–10 км от брега. Първоначално обсъждано място е езерото Байкал, но постепенно изборът е пренасочен към Соловецките острови, остров Городомля в езерото Селигер и остров Возрождения в Аралско море. Гражданската война в Русия и няколко неуспешни опита за изграждане на комплекса в периода 1936-1941 г. довеждат до убеждението, че такава секретна база трябва да бъде построена далеч от границите на Съветския съюз. Местоположението на остров Възрождения в средата на Аралско море в близост до съветските граници, но между две съседни републики, задоволява идеално това съображение.
И така, през лятото на 1936 г. Иван Михайлович Великанов ръководи първата експедиция на Червената армия (с цял един Научно-медицински институт!) за провеждане на изпитания на биологично оръжие на остров Возрождения в Аралско море. Около 100 служители от института на Великанов участват в експериментите и поставят основите на нещо, което ще прерасне в ужасяващо чудовище.
Какво се случва?
Година по-късно, през юли 1937 г., докато планира втората си експедиция на острова, Великанов е внезапно арестуван от НКВД и впоследствие брутално застрелян, заедно с мнозина от екипа си. Защо? Остават силни подозрения, че е изтекла информация от обекта и Великанов е западен шпионин. Очертава се някаква мащабна и свръхсекретна идея на СССР още от началото на 20-те години на XX в. за създаване на гигантска база за производство на мощно биологично оръжие за масово поразяване и изтребление на евентуално вражеско население.
По-късно същото лято (1937 г.) Леонид Мойсеевич Хатаневер, новият директор на Биотехническия институт и експерт по туларемията, ръководи втора експедиция до Возрождения. Два специални кораба плюс два самолета са му връчени, за да започне секретни тестове, фокусирани върху разпространението на туларемиеви бактерии. Нещата му потръгват и чудовището в Арал бавно, но сигурно расте. През 1948 г. на острова вече е създадена мащабна, свръхсекретна съветска лаборатория за производство на смъртоносно биологично оръжие, която тества много и най-различни щамове за масово поразяване на население, най-вече антракс, едра шарка, бубонна чума, бруцелоза, Q-треска, коремен и петнист тиф, ботулизъм, венецуелски енцефалит, туларемия, а и много други. Пълно е с лаборатории, изпитателни центрове, литература, експериментални помещения и полигони.
Оказва се, че съветските учени познават добре постиженията на американските си колеги и трудовете им към този момент. Работят най-големите умове на СССР. Жив човек не може да припари в комплекса. Мястото на Возрождения е достъпно само по въздух и вода в залива Удобний. Във вътрешността има три реда от по два слоя бодлива тел, която на места днес още седи. Огромен брой охранители следят за натрапници. Поделението е укрепено и строго засекретено. Тук са разквартирувани седем роти, чиято година служба се брои за две. Това са млади момчета наборничета от градовете, където по-трудно ще се забележи или разследва, ако момчето случайно се обяви за изчезнало. През 1949 г. е построено специално четворно летище-полоса на име "Бархан", предназначено за кацане на секретни военни самолети от различни посоки, съобразно това от къде духат ветровете.
На острова няма прясна вода. От тази, която се докарва, най-добрата е за офицерите, а най-лошата - за наборниците до една година. Няма и гробище, а огромен екарисаж, в който се изгарят труповете на животни, а се потвърждават и съмненията, че има и такива на хора!
През 1954 г. базата е разширена значително и наречена Аралск-7, ПНИЛ-52 или Бархан - превръща се в основната лаборатория и изпитателен обект на съветската група по микробиологична война, натоварена с измислянето и тестването на ефектите от множество фатални за човека заболявания. Използват се и съседните два острова - Комсомолски и Константин. Даже Константин е предназначен да се правят едни от най-смъртоносните опити, правени някога над човек - силно наблъскани с отрова, психотропни вещества и антраксни спори аерозолни бомби, предназначени за хора и животни. И като казвам хора - то е точно така! Докарвани са осъдени на смърт затворници със специални секретни самолети, натирени са заедно с още 300 закупени от Африка по съветска поръчка павиани, в едно с местни антилопи сайги и коне, и върху тях са взривявани по 20 аерозолни бомби наведнъж с концентрация на частиците от 1 до 5 микрона. Това безпощадно и безмилостно действие се случва с десетилетия наред и не спира.
Един руски учен, свидетел на издевателствата и убийствата с туларемия и антракс, дори описва по-късно тягостната и бавна смърт на затворниците и павианите от Африка на полигона. Взривяват аерозолни бомби над тях, те инстинктивно закриват носа и устата си с ръка, но са безсилни пред садистичните човешки експерименти. Умират до един. Осъдените на смърт каторжници имат абсолютно същата съдба. Не правят разлика между тях, маймуните, конете, антилопите сайга и плъховете.
Инцидентът на остров Константин от 1960 г. с обръщането на вятъра по време на тест със силни биологични аерозоли е фрапантен пример. На острова е имало служба за мониторинг на околната среда и следене на атмосферата и ветровете, но тя тотално се проваля поради пълна некадърност и липса на организация да се реагира при промени. Полевите опити се правят лятото от май до септември, когато ветровете в Арал са слаби и умерени, предимно западни, но винаги има някакви внезапни силни вихри и изключения. През 1983 г. се случва ненадейно обръщане на вятъра точно по време на аерозолен опит със смъртоносни бактерии, което създава огромна трагедия. Облакът се насочва бързо на север към казахстанската част, пълна с хора (включително и невръстни деца). Умират поголовно самите жители, животните, рибата, растителността и всичко живо в огромен радиус. Следва масова, но късна евакуация и пълно засекретяване на случая. Островът повече никога не е населен, слива се постепенно с Возрождения в годините, а после и с цялата суша. Но отровите и бактериите от опитите трайно остават в почва, въздух и води. Всичко се оставя точно така, както за последно е тествано.
Друго брутално сведение от разсекретените доклади, както и от спомените на служители, били в гарнизона, твърди, че до 1953 г. в комплекса на Возрождения в Аралско море е функционирала женска наказателна колония от престъпнички, използвани за всякакви експерименти с биологично оръжие, най-вече антракс. Буквално са се гаврили с живота на жените. Това са случаи, които напомнят нацистките опити на д-р Менгеле с близнаци в лагерите на смъртта от Холокоста, само няколко години по-рано. Но ето че сега, в рамките на Съветския съюз, те същствуват необезпокоявано в абсолютно аналогичен вид с цел експерименти за биологично унищожение на света. Било е отделение, продължение на бившето място за заточение на лагерници кулаци от 15-то специално отделение на НКВД, предназначено за опити с хора и масов терор.
Инциденти извън опитите е имало редовно. През 1971 г. при случайно освобождаване на вируса на вариолата от острова са заразени десет души, трима от които веднага умират. През 1978 г. измира огромно стадо с антилопи сайги (около 300 броя), а всички каракулски овце в района остават с окапала вълна. През цялото това време наличната вода, почва, растителност и биотопи са вече тотално замърсени и унищожени. Морето скоропостижно се отдръпва, много участъци се оголват и белеят на слънцето, отравят се водите, изпаряват се миазми, утаяват се агентите на повърхността, а бързи и ниски пустинни вихрушки ги завличат с облаци прах на огромни разстояния. Отровен прах от Аралско море е открит дори на Антарктида и по норвежките фиорди! Смятайте!
Катастрофата добива колосален, съзнателен, методичен вид, и то десетилетия наред, без да са взети абсолютно никакви мерки от съветска страна. Безцеремонно престъпление в особено големи размери. Никой не го е грижа какво се случва с природа, планета, хора, животни, води, риба и биотопи. Регионът добива обречен вид. През 90-те години на миналия век слухът за опасността на острова и цяло Аралско море все пак се разпространява от избягали на запад съветски дисиденти. Един от тях, Кен Алибек, бивш ръководител на програмата на Съветския съюз за биологично оръжие, е знаел, че го чака сигурна смърт, ако го хванат, и тайно бяга. Има късмет. Според официално разсекретени и публикувани документи от него спорите на антракс и бубонните чумни бацили са правени съзнателно в Аралск-7 за мощно биологично оръжие. Всички те са съхранявани в комплекса. Основният град на острова, където са живели учени и служители, Кантубек, днес представлява едни окаяни и ръждясали руини на къщи, бараки и лаборатории. Но има оцелели снимки. Някога е имал приблизително 1500 жители, а официалното му съветско име е било точно като на самия оръжеен комплекс - Аралск-7. Имал е проста инфраструктура, социален клуб, стадион, няколко училища и магазини. Гледките били обичайни - деца по червени връзки с родителите им, хора с коли, жени пазаруват. Общо взето - привидно всичко като в някаква класическа соц идилия. Но зад нея стои зловещата истина. По изтеклите черно-бели снимки от региона на Кантубек тя е невидима. Животът на хората дори е бил измамно нормален, докато в съседство до тях - в поделението и лабораториите на Аралск-7, са създавани най-ужасяващите биологични оръжия на света
И ето че идва преломът с голямата драма. Изправени пред предстоящото разпадане на СССР, съветските власти провеждат среща през ноември 1991 г. в центъра на Министерството на отбраната в Загорск. Всички са в пълен шаш и паника, не знаят какво да правят, обсъждат съдбата на Аралск-7. Светът бавно надушва гнилото. Размирисва се историята от дисидентите, разбира се за смъртните случаи, изчезналите хора, лъсва драматичната картина с екологията. Взето е незабавно решение за прекратяване на експерименталните работи на острова и до края на април 1992 г. (по-точно с указ от 11 април на Борис Елцин) всички военни части са изтеглени от базата. Цялото население, живеещо на Възрождения, е евакуирано в рамките на няколко седмици. Гражданската и военната инфраструктура са напълно изоставени в бързината и Кантубек се превръща в един чудовищен град-призрак.
Но по-притеснителното е друго! Много от контейнерите, съдържащи биологични агенти като спори на антракс, в бързината на промените не са правилно съхранени и не са унищожени напълно. През следващите десетилетия се установява, че са се развили зловещи течове, и то много на брой, неустановени. Мястото става едно от най-опасните на цялата земя, защото всичката тази гадост сега е вече изпусната от контрол! Както впрочем се случва и с цялата демокрация. Никой не знае колко зараза има още там, къде е тя в този огромен периметър, какъв ареал реално е засегнат, какво зловещо нещо още дебне в пустошта.
Чак през 2001 г. по проект, организиран и финансиран от Пентагона в САЩ (Браян Хейс + 113 военни) със съдействието на Узбекистан, се сключва договор за ликвидиране на всички последици от биологичните експерименти на Возрождения. Това е 10 години по-късно! Реалните действия обаче включват обеззаразяване на едва десетина гробни места с антракс. А се оказва, че опасността остава на най-високо ниво. Нови течове, нови открити необезопасени места изникват, трайно отровена земя и въздух с огромни концентрации на вредни вещества започват да напомнят за себе си. Кошмарът в пълния му вид! Обстановката е много по-тревожна от радиацията на Чернобил! Не случайно тук не са допускани хора за дълги години след промените. Връщани са рибари с хеликоптер през 1994 г., забранено е дори на журналисти от BBC да правят филм и да пристъпят до останките от гарнизона през 1998 г. Нещата сякаш тихо и зловещо ескалират. Светът започва сериозно да се тревожи. А в новите времена, когато грозната истина за съветските издевателства с био оръжие вече отдавна е лъснала, се появява и друга опасност - от терористи, които да намерят погребите с антракс и ги използват за нови атаки.
В близост до мястото е намерен нефт и газ, което прави пресъхващото Аралско море златна мина за всякакви идиоти с терористични цели. Някои източници днес твърдят, че под гарнизона на остров Возрождения, който сега е зад хоризонта пред очите ми край град Муйнак, е създаден цял подземен град от тунели и бункери. Това не може да се докаже, но не е и изключено да се допусне. Една от задачите на съветските военни от Студената война е била да направят такива генно-модифицирани разновидности на бактериите на чума и антракс, че да са резистентни на съществуващите антибиотици. Идеята им е била от биологичната война да могат да се спасят само избрани хора, скрити на тайни, постапокалиптични места под земята, с антидоти единствено за тях. Звучи абсурдно и дяволски, но е било реален план в главите на една шепа върхушка, доказано от конкретни документи.
Нека навържем сега всичко това с другата част от трагедията на Аралско море - пресъхването му. То също е един много дълъг и тягостен процес, който, съдейки от някои засекретени доклади от заседания на Политбюро на ЦК на КПСС, е бил абсолютно съзнаван от всички ръководители по върховете. Другарите са знаели изрично, че убиват Аралско море от самото начало и не са реагирали по никакъв начин на това - нито за хора, селища и животи, нито за екология. Върви се по строгата линия за преизпълнение на петилетката, при което производството на памук и износът на текстил трябва лавинообразно да нарастват - с темпове, които са реално непостижими. Аралско море (името идва от думата за остров - арал, orol, каквито е имало много преди пресъхване), всъщност е безотточно сладководно езеро с площ 68 000 кв.км и е захранвано единствено от реките Амударя и Сърдаря. Разделено е условно на две - Малък Арал (или пространството, което е на север от изградената през 2005 г. Кокаралска стена в Казахстан) и Голям Арал, който почти изцяло попада в територията на съвременен Узбекистан. Оцелялата част от водата към днешна дата (2021 г.) е предимно в Малък Арал, където има проект за плавното пълнене на морето с вода от река Сърдаря и изпускането на количества през Кокаралската стена в Голям Арал по тесен канал.
Проблемът е с Големия Арал. Той е разделен условно на Източен и Западен лоб. Източният, според последните сателитни снимки, е вече изцяло пресъхнал, а Западният съществува в една много тясна ивица, благодарение на специфична геоморфоложка особеност на релефа там.
До 1960 г. природата го е измислила така - колкото вода постъпва от реките Амударя и Сърдаря в Аралско море, толкова се и изпарява от басейна му. Постига се съвършеното естествено равновесие. Но то е грубо нарушено в началото на 1960 г. с масираната съветска политика за отводняване на двете реки в участъците около делтите им. Това става заради множеството странични канали за напояване на обширните полета с памук. А памукът е култура, която изисква твърде много вода. Откъде да я вземат? Ами, разбира се - от реките! Това хрумване стига дотам, че идеята на управниците е едва ли не да отклонят целите корита към памука. Стотици трактори тръгват да риголват и прокопават огромна мрежа от лошокачествени канали, които не се изолират правилно. Това създава предпоставки за изгубването на голямо количество вода. А регионът е пустинен и лесно се стига до засушаване, до бързо изпаряване на водата. Докато предвидената живителна течност стигне до плантациите с памук, 2/3 от нея вече или е потънала в губилища, или се е изпарила. Лятото температурите на слънце достигат до 60 градуса по Целзий. А смъртта на региона се ускорява и от хвърлeните силни пестициди за наторяване от местните власти. Те попадат в почвите и водите, а често и избиват на повърхността.
Картите проследяват намалелия обем от вода, но не могат да ви покажат колко дяволски безотговорно, отровно и съсипващо земята всъщност е поведението на човека тук. Изселени са хиляди нещастни хора, променени са безброй съдби. Загиват от рак и всякакви други ужасни болести десетки хиляди, да не са и стотици хиляди. Мъчението на много от тях е бавно, тежко и продължително. Случват се огромен брой самоубийства.
На мястото, където сме - Муйнак, както и в обширните степи от източния лоб на Голям Арал, водата изчезва първа. Оставя след себе си огромни равнинно-пясъчни полета с три вида суха растителност в едно с ръждивите скелети на някогашните кораби, седящи като зловещо напомняне за човешката глупост. Има изграден паркинг, реновирана сграда на стар фар със сателитна чиния, информационни табели за пресъхването през годините, нов музей, ограда и монумент.
До корабите се слиза по рампа, близо 40 градуса в наклон, за да стигнеш някогашното дъно. Но преди това влизаме в семплата сграда на музея и ме посрещат изцъклените погледи на множество препарирани животни и птици, били някога част от фауната и флората на региона. Херкулес ни чака отвън. Тук има зъби от риби, мидени черупки, много черно-бели фотографии от някога весели рибари и порещи морето съдове, консерви от производството на фабриката в Муйнак, макети на корабите и пристанищата, образи на Ленин, печатна машина, рулове, фенери, мрежи, плакати и всевъзможни останки плюс... една замлъкнала корабна камбана.
В централната овална зала на музея сядаме да гледаме черно-бял филм, който ни пускат за 20 минути. Трагедията с Аралско море не са могли да скрият, признават я, но показват предимно носталгията по морето с изобилие от весели сцени с рибари, лодки и мрежи, пълни с огромни есетри, усмихнати лица и безгрижен живот. Не показват нищо, свързано със съветска политика, биологично оръжие на остров Возрождения или каквито и да е намеци, че властите и военните на СССР са пряко отговорни за източването на морето.
Дават прокопаването на каналите с тракторите, но по-скоро се мъчат чисто манипулативно да извъртят нещата така, че видиш ли, ниски и бързи вихрушки, пек и суша довеждат до естествената гибел на Арал, а каналите и отклонената вода с намалелия дебит са само допълнително спомогнали за всичко това. По някое време, ни в клин, ни в ръкав, превключват черно-белия филм и хубавата музика (чиито английски превод е просто ужасен) на съвременен, цветен репортаж, в който се показват усилията на едни хора да засаждат ниски зелени растения в нови сухи канали в Аралкум, което уж било обнадеждаващ проект и давало ефект засега срещу опустиняването на региона. И ми замазват очите с някакви зелени плантации. Твърде манипулативно и елементарно е представено, уви, с квази хепиенд.
Ставаме и не го изглеждаме докрай. По-скучно и досадно нещо е дори от старото "Бразди" по Канал 1. Опитвам се да изкопча някаква що-годе читава нова информация оттам, но уви, не успявам да го сторя.
На площадката на самия някогашен бряг се разиграва срещата ни с група възрастни, симпатични, весели и леко подпийнали узбеки. Представляваме голям интерес за тях и започват обстойно да ни разпитват какви сме, откъде сме и какво правим тук. След като казваме, че сме от България, следва нов фурор от радостни изблици и прегръдки (вече станали традиционни за узбеките), при които виждам ухилени усти с многобройни златни зъби вътре. Тук става и първата ми среща с Шарик Улла, за която ви разказах преди. Всички лъхат на водка здраво, но ни се радват от сърце. Снимаме се за спомен с тях и обменяме по някой друг лаф.
Шарик Улла е служил три години в Аралския флот. Запознавам се с него точно когато навежда глава, допира я до корозиралото желязо на корабите, по челото му остава ръжда, избърсва я, затваря очи и му иде да зареве. Не го прави, всетаки, защото отвъд водката, на която лъха, и непоносимата носталгия, у него е останало някакво мъжко достойнство. Идва тук често и си говори с ръждясалите чудовища в Аралкум. Помни добре морето, хоризонта, разказва ми за ветрове и вълни, за новите шлепове, лодките, хората, рибата, консервната промишленост, за гладните птици, курортния Муйнак, който сега е призрачен град. В прекрасната си младост, която никога няма да се върне, е пускал котви, къпал се е тук, та даже плували с лодка с жена му и откривали света. И ето го сега пред мен, на същото място, но през 2021 г., до един зяпач и обикновен български турист, който го заговаря в пустошта. Ако не се натъкне на човек, който да изслуша търпеливо житейската му болка, утре пак ще дойде и ще си говори сам с корабите. И ръждата винаги ще остава по него.
Когато слизам долу при скелетите на ръждясалите кораби, оградени видно в бетонена рамка, групата остава горе и започва неистово да пее. Гласовете им отекват в пустинята и озвучават тихия пейзаж. Какво пеят - ей, Богу, не знам, приличат на стари градски техни песни, на узбекски език. Звучат весело като жизнерадостен и щастлив хор на фона на депресарския мизансцен. Имаш усещането, че са там, за да възвърнат духа на Арал, да не позволяват на скръбта и депресията да завземат всяко нещо наоколо. Има борбеност и дух. И ги прилагат. Чувството е странно.
Гледам корабите, обикалям ги, взирам се и в хоризонта на пустинята. В мен се срещат в едно няколко неща - сухия пейзаж с изчезналото море, пияните пеещи узбеки и нереалността да си на дъното на някогашно красиво езеро. Хем интересно, хем доста тягостно, хем искаш и да помълчиш малко и потърсиш тишината и смирението. Шизофренична картина виждам от Арал аз, психарска като цялата му история, като лудостта и извращението, с което е унищожен, като че ли все едно току-що съм пристигнал на друга планета с летящия пепелац от филма "Кин-дза-дза" и аха да изкрещя силно и неистово в безкрая: КУ! КЮ! КУ-КЮ! В мен бавно, но сигурно назряват онези изводи, за които споменах в началото на този текст. Събирам данните полека в главата си. Какво имам тук? Червена армия, Великанов, НКВД, биологична база за оръжия за масово поразяване, разстрели, секретни лаборатории на остров Возрождения и Константин, Студена война, спори на антракс, туларемия и всевъзможни гадости, масови убийства на хора и животни, тягостна суша и променливи ветрове, безнадеждна пустиня, нескопосани канали, жаден памук, пестициди, психотропни вещества, Амударя и Сърдаря, губилища, едва 12% достигнала вода, неясна граница между Казахстан и Узбекистан, течове на опасни бактерии, американци, които все още треперят от мястото, прах и вихри в Аралкум, отнасящи смъртоносните облаци на другия край на планетата, окаян Муйнак-призрак, окаян Кантубек зад хоризонта срещу мен, раково болни, безброй изселени, самоубийци… пияни хора със златни зъби тук, доведени до делириума да пият и пеят в една унищожена среда като безпомощно, последно, уви, пасивно средство срещу невидим злодей... Господи, та аз даже не съм в психиатрия!!! Аз съм в нещо много по-лошо. В едно томление, на което не му се вижда края. Обреченост. Пълно унищожение на природа, живот и човек от властта на самозабравилите се. На какво по-лошо от това сме склонни още? В какво ли е могло да прерасне всичко това, ако по една случайност не бе настъпила 1991 г. с разпадането на СССР? И накъде отива цялата тази катастрофа сега, когато последиците й са по-видими от всякога, а ние като наследници й берем гайлетой Способни ли сме да повторим тази трагедия и може ли изобщо човек да си вземе поука от нея? Ще изчезне ли до няколко години напълно Голям Арал, а Кокаралската стена от 2005 г. да се окаже само един безпомощен човешки опит, тип "след дъжд качулка", за оцеляване на Малък Арал?
Съдено ли е на властта някога да осъзнава, че злодеянията, които върши с такъв размах на тази планета, не могат да бъдат забравени, изтрити и изличени само с едно "Ами то природата ще заличи всичко след нас". Факт е, че дори и тя не може да се справи 60 години по-късно. Отровите, бактериите, опасността и пресушаването продължават - разпръснати, невидими, убиващи бавно, вездесъщи. Хората все още измират от последиците в тая среда. Смъртта дебне зад всеки ъгъл тук - непокорна и напомняща за себе си.
Искам да избягам час по-скоро, да се махна и повече никога да не идвам тук. Посещението ми е като някакво необходимо зло, което трябва да видя и усетя за контраст, за да разбера че живеем в един наистина прекрасен свят. Свят, който си струва да пазим и обичаме. И само от нас зависи дали ще продължи да бъде такъв утре за децата ни.
Снимки: Добромир Русев
Прочетете и пета част!
>
