Начало / Статии / Статии - Узбекистан

Приказки от Узбекистан: Ташкент обича плов в четвъртък

Автор

/

Разказ от първо лице за пътешествието до Узбекистан на Добромир Русев

Старият виц за Саддам Хюсеин, който стои в укритието си преди да го заловят, къса последната маргаритка на Ефрат и повтаря: "Са 'дам, Нема'а са дам, Са 'дам, Нема'а са дам" намери неочаквано продължение в полета ми от Истанбул до Ташкент. Е, не беше точно Саддам, а стюардът на полета ми Шас Емре. И не точно маргаритка, а нервните окончания на пръстите ми, късащи парченца салфетка от самолетната тавичката със съвършено безвкусно телешко. "Шас Емре, Нема'а с Емре, Шас Емре, Нема'а с Емре". Абе коя анадолска майка те кръсти така бе, аланкоолу... та и в самолет те запокити?

Щеше да се понася, ако положението не бе гарнирано с къдрава и възпълничка узбечка, ухаеща на разгонена юница, седнала до мен и положила морна глава на рамото ми само минута след като й показах неколцина красиви снимки от пребиваванията ми в студена Исландия. Блажен сън в есенна нощ на 10 километра във въздуха. Обещаващо, нали? За нея може би. Не и за мен!

След четири часа и половина един треторазряден соц салон с тъжни контури, които кантират пищни узбекски регалии и знамена, церемониално посреща недоспалото ми същество. Паспортен контрол и пръв сблъсък със зелените прапоршчици на една изчерпала се идеология. Ето ги - узбекистанските милиционери. Арсеналът се състои от гишета, камери, скенери, безупречни униформи, строги погледи и щателно претърсване.

По дефиниция на това място товарищ Йосиф Висарионович трябва да усуче доволно прошарен мустак от оня свят. Но сме 2021 г. А тези не носят даже маски. Вирусът тук е още на ниво ЕЖК (една жена каза). На всичко отгоре в самолета ни раздават два дълги листа за задължително попълване с вида и състава на майчиното ни мляко, които обаче на слизане се оказват съвършено безполезни. Новата политика след смъртта на Ислам Каримов през 2016 г., първият президент на държавата след отделянето на узбеките от СССР в 1991 г., била по-щадяща и отворена към туризма. Тоест, щадящото е да взимат вида на майчиното ни мляко само по електронен път. Естествено, багажът ми на лентата е последен. Моите гащи за 3,50 лв. от магазинчето на леля Гинка се оказват най-съмнителните, които Узбекистан някога е виждал.

С Джони викаме четири таксита подред и нито едно не идва, където сме. Търчим като разпасани летовници на Чудомир и ги търсим в тъмния хлад на Ташкент. Тук не колата се дотътря при теб, а ти при нея. Мохамед и планината имат какво да кажат по въпроса. Следиш къде е спряла с навигация по номер в апликацията. Докато свикнем с това, е пълен цирк. После започват да идват, където искаме.

Ама на летището рядко се качват на рампата. Слезнеш ли долу, е ад от копърки, бръснещи по 10-15 долара. Тарикатлък at its finest. Бабаитлък. По-добре си излез от летището и извикай като бял човек шофьор с Yandex за 2 долара. И той деца храни, а при отказ получава дори пара. Не че няма да дойде нюню колица и да си прегръщаш романтично куфарите на задна седалка, но се оказва в пъти по-добре от хиените пред изхода. Те просто нямат АГУ и единият куфар влиза нормално в багажника, което изтъкват като съвършеното предимство. Божке ле!

Чисто кварталче, спящ град, хотелът и захъркалият му рецепционист. Широка стая с акцент на дебелия средноазиатски килим, в който с малко повече въображение можеш да се гмурнеш и поплуваш.

Нов ден, нов плов. Че и рима има даже. Е, айде, и пилаф да му кажем. Игор е бизнес партньор на Марто в ресторантьорския бранш, имат среща в Ташкент, но нямат нищо против с Визо да дойдем с тях на обяд. Качваме се в шевролета на Игор и въртим из града. Оглеждам един странен, спретнат на вид свят, с позната, но някак лъсната архитектура, с по-шикозни и бутафорни орнаменти, тежки полилеи, изобилие от бял мрамор, билбордове с политици и доста по-широки улици, пълни с бели шевролети. Всички карат бързо и несъобразително. Съобразителността принципно е някакво досадно понятие от изначално консервативния запад.

Нашето място се казва Ибрахимбек. Всичко тук принадлежи на нечий бек. Ако нещо не завършва на -бек - някакво центърче в мозъка ви е време да почне да се съмнява. В случая няма нужда - в най-добрия ресторант в Ташкент сме, в който може да се преяде със самаркандски плов в четвъртък (денят съвсем не е избран случайно - той е мюсюлманската събота. Всички до един плющят плов!). Ям най-вкусното "Добре дошли" в Узбекистан. Няма как. Национално ястие. Гювеч от ориз с накълцано говеждо, жълт морков, парче конска саздърма, люта чушка, 2-3 пъдпъдъчи яйца. Приготвят го в бульон с кардамон и дафинов лист, с басмати ориз - задължително всяко зърно трябва да остане отделно и да не залепва. Яде се с гарнитурки от божествен туршиест див лук, домати, чушки и целина.

Визо като заклет вегетарианец вижда огромен зор още от първия ден в Узбекистан и свиква с притчата за несполучилия ловец. 99% от манджите тук са с месо. Пием и зелен чай. Игор показва специфичен местен ритуал с тройно преливане от чайник в купичката и обратно. Всичко живо около нас е изискано, костюмирано и интелигентно, по очилца. Само ние гледаме като натровени балканци и сме странно облечени. Обстановката е декорирана с традиционни рисувани и керамични сцени, 90% са мъже, а израженията им - едни пухкави и бледи, ще кажеш - неочаквана симбиоза се е получила между чернокос тюрк, мъдър монголец и трезвен бял руснак. Амалгама за милиони! Игор черпи, даже оставя бакшиш (за чай по руски).

Възхищаваме се, благодарим и отиваме да взимаме сим карти за телефоните, отново с неговата кола. Оставил съм паспорта си в хотела. След инцидента в Рио де Жанейро не правя втори път фаталната грешка да го мъкна с мен по улиците. Разплут шопар в Ucell обаче сега твърди, че без паспорт не може да ми даде сим карта в Узбекистан. Камери, шефове, милиция, проблем, бате! С триста зора го увещаваме да ни продаде 3 карти с един паспорт - този на вегетарианеца. Има сделка! Урааа - имам интернет. Ще ме огрее радостта на XXI век - да се похваля със снимки от екзотично място във фейсбук пред много хора, които грам не познавам! Започва скромното ни турне из забележителностите на Ташкент.

Първо посещаваме Хазрати Имам комплекс. Той е на един бая голям площад, Хаст Имам, религиозен център на Ташкент. Недалеч оттам се строи внушителна нова джамия, чиито бетонен скелет свети на обедното слънце.

Снимка: Добромир Русев

Водим се в стария град, тук-таме все още могат да се видят къщи от кирпич и слама, които са преживели голямото земетресение от 1966 г., когато градът е сринат до основи. В обширни части днес Ташкент е застроен през 70-те и 80-те години на XX в. Комплексът, в който се намираме сега, се появява близо до гробницата на един от първите имами на Ташкент, известният учен, изследовател на Корана и хадисите, поетът и занаятчия Хазрати Имам (пълно му име е Абу-Бакр Мохамед Кафал Шаши). Да не се бърка с Шиши!

На територията му има няколко интересни неща - медресето на Барак-Хан, джамията Тила Шейх, мавзолеят на Абу Бакр Кафал Шаши и Ислямския институт на Имам ал-Бухари, където сега се подготвят молли. Там се намира и духовното управление на мюсюлманите от Централна Азия, ръководено от мюфтията. Освен това комплексът има и богата библиотека от ориенталски ръкописи, в която уви, не мога да вляза сега. Тук е запазен световноизвестният Коран на халиф Осман.

Османският Коран е основният източник на свещената книга на исляма, написана в средата на VII век. Той е един древен ръкопис, състоящ се от 353 пергаментови листа и много голям размер на шрифта в оригиналния си текст. В продължение на векове се пази в съкровищницата на халифите (последователно в градовете Медина, Дамаск и Багдад). От Багдад по времето на Тимур е бил в Узбекистан, след това (вече през деветнадесети век) е имал време да посети и Санкт Петербург, да попадне в ръцете на пословичната група руски учени (за къде без тях!), които са доказали неговата автентичност и наскоро са отишли през Уфа в Централна Азия.

Снимка: Добромир Русев

Новата сграда на джамията е от 2007 г. Архитектурата ? напълно съответства стилистично с XVI век. Ама как ви го говоря само, сякаш лично съм бил в XVI век, а? Входът е украсен с великолепна гравирана изработка, дело на различни школи в Узбекистан. Страхотна работа са свършили и ландшафтните дизайнери. Има внесени бая екзотични дървета, храсти и цветя от различни страни. А през пролетта, лятото и есента имало.. щъркели. Сега няма. Уви, това, което виждаме в пълната тишина, идилия и чистота на комплекса е... бой с петли! Група бабаити анцузлии, измъчващи и нахъсващи нещастните животинки, са наредени в кръг около проскубаните тела на пилетата и залагат на поляната кое от тях ще изкълве очите на другото. Отврат! Потресен от гледката побързвам да се махна веднага оттам. Мястото оставя у мен смесени чувства. Но сантиментите са за после. Сега продължаваме.

Паметникът с резиденцията на партийния секретар и изпечен другар номенклатурчик Ислам Абдуганиевич Каримов, имал честта да бъде пръв президент на Узбекистан в периода 1992-2016 г., беше следващата ни спирка.

Снимка: Добромир Русев

Осторожна милиция щателно претърсва раницата и дрехите ми зад пищно украсена ограда с позлатени слънца. Следят ни с бинокли в привидно спокойна и китна градинка с дворец и паметник по севернокорейски маниер. Лесно е да ходиш по преекспонирани забележителности с фотоапаратче. Даже скучно, бих казал. Но я опитай да видиш знакови феномени от едно общество сред непопулярните, говорещи места. Забрави за туристическата част. Виж историята, психологията, гена. На границата на нежните революции в Източна Европа с разюзданата като кон на Пржевалски, но куцаща демокрация, във Ферганска област в Узбекистан стават етнически междуособици, които конкурентът на Каримов - Рафик Нишанов - упорито не успява да потуши. Това дава тласък на Каримов в надпреварата за президентския пост и той печели първите избори във вече независим Узбекистан с над 86% от гласовете на населението.

Властта е сладко нещо, товарищ Каримов, нали? Особено ако си стар възпитаник на Москва. Човекът удължава мандата си до 2000 г., а на вторите избори вече има 92% от гласовете. Единственият опозиционен кандидат, Абдулхафиз Джалалов, открито заявява, че е влязъл в надпреварата само за да изглеждат изборите демократични и публично заявява, че е гласувал за Каримов. Цирк!

През 2007 г. Ислам Абдуганиевич се самоназначава съвсем необезпокоявано и за трети мандат. И аха да обяви вече нирванните 100% от гласовете на хората и така да достигне идеите Чуч-хе с шлифера на Господ, в когото едва ли вярва, британският посланик Крейг Мъри раздухва миризливата природа на изборите в Узбекистан с книгите си "Убийство в Самарканд" и "Мръсна дипломация". Тия утрепаха коня - и буквално, и преносно! Авторитарен режим, мъчения, терор, един от най-лошите диктатори в света… това са само част от квалификациите, които светът изведнъж прочита на страниците на двете книги на Мъри.

Ние, естествено, хабер си нямаме за тия неща. Ние сме едни жалки туристи-келеши в новия, доста по-либерален режим и виждаме едно парче паметник. Хаймани, самовлюбени дропаути, дигитални номади... наречете ни както искате. Кискаме се, снимаме се, иронизираме, гаврим се, но в рамките на допустимото. Никой обаче не знае в кой момент допустимото става недопустимо в Узбекистан. Най-интересните явления се наблюдавали на границата на две състояния - това според родителите ми физици. We've been watched! Не повече от 20 минути сме там. Цветя и венци не носим, ниските поклони и белезите по коленете не са за нас. Туркменистан се е погрижил преди това за тая работа подобаващо.

Това, което последва обаче, ме втриса! Този демоничен птичи хор в телевизионната кула на Ташкент, до която спираме, остава в ушите ми като оркестър от раздрънкани психоцимбали.

Снимка: Добромир Русев

Тъпанчетата ми не издържат, въпреки че душичката ми е жадна да открие генезиса на тоя феномен. От огромния стоменен мастодонт, висок 375 м и насочен заплашително към свободното небе като щик, в средното наблюдателно ниво с узбекския флаг са залостени безброй квичащи отчаяно и наблъскани като в клетка птици, които създават адска, лудешка атмосфера с високочестотния си шум. Дафни дьо Морие. По думите на Игор, то е като имитация на някогашните съветски оръжия за психотормоз.

По времето, когато се строи, в телевизионната кула става нелеп инцидент с жертви. Това се случва през 1985 г., когато СССР бързо засекретява нещата и нищо от това не излиза на бял свят като новина. Снимачен екип в хеликоптер, който кръжи, за да прави документален филм за строежа, се блъска в кулата в близост до наблюдателната площадка на ниво 318 м. Нeзнайно защо, изведнъж нещата изгубват контрол и завършват много зле - умират хора, пада и хеликоптера, и кулата, а и работниците на земята са сред жертвите. И като някакви неспокойни духове на мъртвите, точно като в разказ на По или Лъвкрафт след поредната доза морфин, днес залостените птици на средното ниво тягостно и продължително писукат, напомняйки за погубените животи от зловещата машина.

Напускаме тази гледка мълчаливи и оглушели от гротескния никелодеон. Минаваме покрай президентския дворец със сребърните птици на Узбекистан, но те са от метал, в тях няма живот, колкото и да са красиви. Върху белите им криле и колони с големия фонтан се рее една мъртва, лишена от свобода прелест. Тя напомня властолюбие, помпозност, мутробарок, авторитарност и контрол, създал изкуствени вселени на величие сред шепа самозабравили се хора.

След вечеря със всeвъзможни специалитети в ресторант PLOV, включително флагман по уйгурски и подгрят костен мозък в самата кост на коня, изпълнено като ритуал от млада сервитьорка в акомпанимент на свеж оркестър, следва сбогуване с Игор, сладък сън и почивка от стресиращото начало. Задава се нещо далеч по алтруистично и народно-битово по характер на другия ден. Базарът Чорсу и музеят на Амир Тимур! О, да! Ревизорите по костюми, мрачните оттенъци на соц историята и бабаитлъка с петлите ми идват доста в повече. Имам нужда от по-човешкото лице на Ташкент. И то не закъснява.

Такси до Чорсу е 2 долара. В колата звучи "Бу мини ханъм" ("Това е моята майка" - узбекска народна песен). Сърцераздирателен чичка на 55 проплаква и суфлира на девойчето от песента. Чак да ти стане свидно и видиш в представите си разплакано дете и майка му в прегръдка.

Стигаме базара и започват познатите гледки на селски колорит от големите ни зеленчукови борси. Тук е с добавен басмян цвят от шарените им дрехи, дежурната кавга на някакви елементи до камиона за разтоварване и зяпачите около тях. Ето го царството на средностатистическия бек, бабката и настойчивия продавач. Хигиената и мерките леко дават на заден. Всъщност тръгнал ли си да ги търсиш навсякъде, спокойно изпускаш едни мащабни 3/4 от пъстрия ни свят.

Самият Чорсу е ротонда-толос на два етажа, заета със всевъзможни сергии, подредени в концентрични кръгове. Огромни парчоци сурово месо на куки, камилски крака и конски салами, окачени до заспали дядки с тюбетейки и зрелищни витрини с мазнинка са сред първите гледки.

Снимка: Добромир Русев

Врява и безумство. Приканват ни отвсякъде да купим. Следват извари, млека, сирена и кумис. До тях туршии, подправки и зарзават, а на втория етаж - сушени плодове, ядки и всякакви насипни. На една сергия долу го виждам. Азарат. От дума на дума се заприказваме и той веднага разбира, че сме българи. Въодушевен до небесата, споделя как е служил с българин в афганистанската афера от недалечното минало. Онзи му бил спасил живота в много сложна операция и оттогава Азарат се обрекъл на вечна преданост към нас, българите. Десет години дружба, носталгия, спомени. Животът като на лента. Много мил и топъл човек. Усмивката не слиза от лицето му. Прегръща ни и отбелязваме велико селфи.

Снимка: Добромир Русев

Кратка мисъл пробягва през ума ми като Юсеин Болт до магазинче за хляб - сърдечните действия и малкото проявено добро на някой наш сънародник нейде по света понякога имат колосален импакт. Поставят Ганьо на място. Налице са най-благоприятните последствия във времето за целия ни народ и мисловните нагласи за него, само ако си проявил нещо общочовешко. Да, пазарът е място не за покупко-продажби, а за човешки истории. Повече ти се радват, ако си общителен, отворен към хората, света, мурафетите, лафа и съдбите, не толкова какво, дали и колко ще купиш. Е, сега, не го взимайте за чиста монета това. Нахалнички са, да, крякат, някои те и гонят отзад, но има праг на обсебването, който не прекрачват. Омаяни от лакърдията на Чорсу, скоро напускаме мястото и с поредното такси за 2 долара се отправяме към далеч по-цивилизованите, чисти и културни пространства в музея на Амир Тимур в Ташкент.

Снимка: Добромир Русев

Сградата също е толос, но далеч по-красива и изискана. Научен и духовен център в едно. Не съм сигурен обаче доколко тук разграничават наука от духовност. Съвременна е. Построена през 1996 г. по случай 660-годишнината от рождението на Тимур. А познайте от кого? Ма разбира се - Ислам Каримов, иска ли питане! Свиквайте с това име в Узбекистан.

Губя билетите на входа, искат ми ги, почвам да се оправдавам с разсеяност. Тук има обширен салон с фрески от живота на Тимур и пищен полилей, както и три етажа с над 5000 експоната от времето на Тимуридите - всевъзможни археологически находки, подредени концептуално, исторически документи, книги, картини, всякакви артефакти, изложби, въоръжение, подаръци на музея. Присъстват страници от Гурган Зиж на Улугбек и глобуси, месингови астролаби от XV-XVII в., картини на султани от Тимуровата династия и персийски миниатюри, макети на медресета, карти със завоеванията на самия Тимур и родословното му дърво, портрети, хороскопи от XV в., разни корани, методически преписи от трудове, изкуство и...  "СОПОЛ идишлар"! А сега де! Първи комичен сблъсък с местния език. Логично в мен се поражда щекотливият въпрос защо бих толкова път до Ташкент в тоя модерен музей, за да гледам сополи. Сополи от X век, сополи от XII век, сополи от XV-XVII век.

Снимка: Добромир Русев

Пеньоареста мамаша с обърнат бретон в качеството си на уредник на музея, на развален узбекско-руски ми показва с отегчение поредните безценни "сополи". Трябва ми доста време, докато прочета внимателно табелките на експонатите и тук-таме някой превод на английски. Естествено, имах си аз! Sopol idishlar на узбекски означава керамика. Много сопол, много нещо, брат. Ред сълзи, ред сополи. Ред смях, ред "Тимур и Каримов, вечно в нашите сърца". Ама тия хора малко си дават сметка, че човек като мен може безупречно да разграничи фалша от автентичното и реално ценното вътре. Стари от нови сополи. И, естествено, аз го правя. И не съжалявам за това след цял час и половина вътре.

В топлия следобед на центъра на Ташкент ни оглежда депресарския соц хотел Узбекистан, в който настойчиво се твърди, че стари жрици приласкавали улегнали и носталгични другари в лоното на платената любов. Не проверявам слуховете. В градинката с хотела е еквестрианската статуя на Амир Тимур с подчертания патетичен вид на римски император. Нещата са за две снимки и едно селфи, но най-вече за тръпката да си видял символите на две отдавна изгубени времена. И в теб да възникне логичния въпрос къде е най-уютно за теб.

Снимка: Добромир Русев

Клоня не толкова към препускане със забележителности или нощен живот, колкото към бавно попиване на духа на мястото и любопитство към младите и ученолюбиви хора тук. Интерес у мен буди големият университет за език и литература на името на уйгурския суфи поет и меценат Алишер Навой.

Той е роден в Херат, Афганистан, живял е през XV в. и днес е считан от всички местни за първообраз на узбекистанската книжовност и просвета. Паметниците му са навсякъде и конкурират тези на Тимур. Писал е както на фарси, така и на чагатайски. Има четири сборника със стихове и проза, но най-известното му произведение е "Хамса" или "Петокнижие", с което остава в историята на световната литература. Узбекската култура днес би била абсолютно немислима, ако не присъства Хамса-та на Алишер Навой.

Снимка: Добромир Русев

Умни, спретнати, симпатични студенти излизат отвътре. Приет съм на двора пред зданието като един от тях - с жизнерадост, усмивка и топлосърдечност. Снимат се с мен, говорят ми за същите неволи, радости и тръпки, които имах и аз като студент някога. Нямат униформи, но до един са елегантни и чисти. Дисциплина и култура на поведение ти избиват очите тук. Все неща, които обичам да виждам у човек и общество. Няма произволи. Няма крясъци. Няма изпуснатост.

Малко по-надолу е и институтът, в който се повишава квалификацията на учителите. Личи отдалеч чистота, сини прозорци, бял мрамор, подреденост и някакво отговорно отношение към уредбата на образователните институции. Не случайно грамотността тук е 100%. Оставам очарован от видяното и положителните тръпки от Ташкент твърдо надделяват. Прибирам се в хотела с 3 нара и невидимото богатство на общуването с интелигентни хора. Предстои ни ранен вътрешен полет за Ургенч и трансфер до Хива, и трябва задължително да се наспя. Приключенията ни тепърва започват.

Очаквайте следващата част от пътешествието на Добромир Русев!

03 ноември 2021 г.

Тагове

любопитно

полезно

стари градове

Забележителности наоколо

Избрани оферти