Приказки от Узбекистан: Загадъчните гробници на огнепоклонниците в Миздакан
С пета част продължава разказът от първо лице за пътешествието на Добромир Русев. Прочетете първа част, втора част, трета част и четвърта част.
На по-малко от 8 километра от границата с Туркменистан има едно малко селище, последното населено място в Узбекистан преди навлизането в обширната пустиня Каракум, наречено Ходжейли. Диво, пусто, почти безлюдно днес землище и територия, до която достигаме в късния следобед на октомврийския ден.
Непосредствено до Ходжейли природата е създала три удобни и ниски възвишения за разполагането на голям град още от древни времена. Да, в действителност, тук се намират останките на огромния Миздакан, вторият по големина град в областта Хорезъм след Коние Ургенч. Той е обитаван в продължение на цели 1700 години, след което е използван като свещено гробище.
Съдбата е предопределила от пет века насам мъртвият да измести живия тук. Акцентът определено е в топографското и свещено място, ето защо и самото гробище не се мести на различна територия от самия град. Днес говорим за един внушителен археологически обект, разпръснат на огромна площ, размерите на която се увеличават постоянно.
Миздакан е бил действащ античен градски център, а след XVI в. се превръща в гробище - т.е. в много по-голяма част от съществуването си е бил обитаван от живите, тъй като датира още от IV в.пр.н.е. Тук има следи от ритуалите на Кушанското царство, номадски степни обичаи, изобилна керамика от 2400 години, находки от зороастрийска обредност, както и безброй средновековни мюсюлмански погребални куполни гробници, мавзолеи и малки джамии до тях. На всичко отгоре, територията на комплекса продължава да е действаща като съвременно гробище, свещено място на поклонение и ритуали, а и като туристически обект. Изключително странна симбиоза се е получила.
Местната легенда, очевидно търсеща вече не само сензацията, но и портфейла на господин туриста, твърди, че това е мястото на погребението на Адам. За Ева нищо не се казва. Ако изпъдим обичайния скепсис от главите си и затворим широко очи, това донякъде може да обясни свещения статут на Миздакан от древни времена. Той е построен близо до по-стар град на ревностни огнепоклонници - последователи на Заратустра или Зартощ, както често го наричат някои. Тук все още се практикува най-старият известен ни зороастризъм, тръгнал от град Балх в VIII в.пр.н.е. Все още не е забравена вярата на първопредците и почитта на огъня, и ако човек се разходи за час из мястото, може лесно и бързо да долови това, дори без наличие на много хора. Усеща се по костниците, керамиката, кирпича и старите находки, във въздуха, в руините на храма на огъня в Гяур Кала, в цялата атмосфера.
След VIII в. в ранносредновековния период зороастрийските и ислямските традиции започват да се преплитат в толкова необичайна смес, че тук става едно голямо, да го кажем на жаргонен език - мазало от култури и традиции. Пълна еклектика! Мюсюлманите забраняват на зороастрийците практикуването на много обреди, но парадоксално - те самите възприемат от тях някои практики и дори суеверия като врачуването с хвърляне на пръст и физиогномиката. Същото важи и в обратна посока. Старият зороастриец, живял и умрял тук, може и да е имал време да се противопостави на мюсюлманската власт, но в един хубав момент общото смирение пред смъртта го е накарало да потисне чувства и вяра в полза на асимилацията си с културната среда и властващите порядки.
Миздакан процъфтява до XIV в., когато Тимур води три кампании срещу Хорезъм. Той напада града и го превръща в тотални развалини.След Тимур тук повече няма град. Има призраци на мъртви огнепоклонници и мюсюлмани, спорадично бродещи сред опожарените сгради и костници. Миздакан е тотално обезлюден и започва бавно, но сигурно да се използва само като място за погребения. Повечето от мавзолеите и изградените куполни гробници с малки джамии отстрани, които се виждат днес на снимките, датират от този период. Но тук-там между тях все още белеят и костите на древните, които нощем светят от фосфора и напомнят за себе си.
Целият комплекс от паметници е разположен на трите хълма близо до село Ходжейли и много трудно може да се разгледа в рамките на ден. Изключително богат е на данни за науката, все още дори не е напълно проучен. В далечината стоят останките от внушителна крепост, чиито стени са били с дебелина до 10 м - Гяур Кала! Представете си я! Само тази необичайна дебелина на стените създава впечатление колко проспериращ и добре защитен е бил градът някога. В очертанията на тези стени се намират руините на две много важни за огнепоклонниците сгради - задължителният Храм на Огъня (в няколко такива влязох в Иран) и основен дворец.
Твърдината е наречена "Крепост на неверниците", тъй като арабите при идването си смятат всички заварени зороастрийци за неверници. Срещу нея има хълм с оригиналното зороастрийско гробище, чиито стени на костници сега светят пред очите ми на залязващото слънце. Гледката е хипнотизираща. Подобна досега не бях виждал.
Както стана ясно на няколко пъти по-рано, за разлика от мюсюлманите, зороастрийците не погребват мъртвите си, а по-скоро оставят месата им да бъдат погълнати от грабливи птици на върха на кули с плосък покрив, наречени дакми. След това нещата съвсем не приключват току-така. Насасаларите взимат чистите кости, оглозгани добре, и ги поставят в специални урни-костници. Имайте предвид, че тези кости трябва да са изключително добре изчистени от биологичните остатъци на тялото. В зороастрийското гробище в Миздакан, където съм сега, откриват огромно количество от подобни костници. Аз буквално ходя върху костите на оглозгани от птиците древни зороастрийци, чиито урни са се разпаднали. Побиват ме тръпки. Но не! Нека не влизам в онази семантична връзка с книгата на Олга Токарчук "Карай плуга си през костите на мъртвите". Най-малко контекстът и внушенията тук са съвсем различни.
В урните на огнепоклонниците, които сега светят пред очите ми на залязващото слънце над Миздакан, има нещо, взето от надеждата и безсмъртието. Те не ме оставят с натрапчивото и тежко чувство на тъга или вина, че смущавам вечния сън на покойниците, както това се случва обикновено във всички други гробища по света, колкото и да са уредени и красиви. Техните тела са отдавна в небето, даже буквално. Тук има много повече от духа, отколкото от материята. Има спокойно място, на което да се замислиш над живота и смъртта. Огнепоклонниците дори вярват, че душите им са завинаги част от птиците и летят по-близо до слънцето. Тук са само костите им, свидетелство за един достойно изживян земен живот. Те не замърсяват нито земята, нито водата, въздуха или огъня, нито божествената частица - Фаравахар. Чувствам донякъде даже успокоените им духове от това. Не превзето, не високопарно, не метафизично. Просто долавям онази умиротворена природа на тая прастара религия, която е в консонанс с кръговрата и хармонията на елементите в природата. "Енергия" ми е някак твърде абстрактно понятие, употребено извън физиката, затова използвам винаги едно друго словосъчетание - духовен заряд.
Откривам голяма част от представите си в зороастризма, без да съм върл или строго последователен привърженик на написаното в Авестата. Но ми се иска и да ви разкажа тук едни четири кратки, много интересни истории от Миздакан, които чух, прочетох, проучих, а в последствие от тях се потвърди и немалък процент истина. Все пак освен огнепоклонници, в Миздакан има 13 века интересна мюсюлманска история. Казвам именно история, а не легенди, защото в случая присъства значителен процент историческа истина. Разбира се, това е условно казано. Човек сам определя границите на реално и алегорично в едно художествено повествование, а не научен исторически труд с референции. Но тези разкази, струва ми се, имат безценната сила да съживяват хора и история. От тъжно гробище изведнъж Миздакан за мен става очовечено, силно, живо и въздействащо място на красива памет. Ето ги.
История за любовта на Мазлумхон
На върха на източния хълм в Миздакан днес се намира един мавзолей по името на Мазлумхон-сулу. Той датира от XIV век. Тази красива сграда се различава леко от останалите по вида си - най-вече по кръглия купол и един айван за вход. На място обаче има интересна изненада - тясна каменна стълба, която води дълбоко надолу в земята. Слиза се до обширна зала с форма на кръст. Защо присъства кръст тук в мюсюлманска сграда - все още никой до ден днешен не знае и се спори. Тук е прохладно, чисто и светло. Място, далеч от всякаква злъч, тревоги и депресия. Дори в дневната жега от петдесет градуса вътре е много уютно и дори леко студенко. Светлината от прозорците на купола се процежда блажено върху стените, които представляват прекрасни мозайки от плочки, а сините струи на лъчите сякаш танцуват в полумрака и правят мястото да изглежда полумистично.
Историята тук е много подобна на Ромео и Жулиета, но в мюсюлманския си вариант. Тя разказва, че някога е живяла ослепително красива принцеса на име Мазлумхон. Била е дъщеря на местния владетел, а любовта й - търсена от близо и далеч, от най-знатните и богати люде на времето. Кой ли не се пробвал да я съблазни, откупи, омае, достигне и изпроси дори един поглед или дума от нея. Давали се палати, кервани, дворци, злато, коприна, какво ли не за нея. Но тази жена, ей го на, напук на всички досадни ухажори, които напразно се присламчвали към баща й и към нея, пробвайки всички номера на класическия сваляч, упорито обичала само един прост архитект.
Е, да, но от него някак си не можело да се очаква да се ожени за една принцеса. Как така архитект? Моля ти се! Някакъв потен сульо с мистрия в ръка, потънал във вар и киреч да докосва с грубите си ръце и, о, да се жени за това неземно творение на Аллах, тоз порфирен ювелир и дантела на Изтока със смарагдови очи!
Ядосан от факта, че дъщеря му категорично и безусловно отхвърля абсолютно всички малоумници с недодяланите им методи за свалка, бащата един ден обявил, че ще я даде на онзи, който само за една нощ построи нова, огромна кула в Миздакан, висока чак до небесата. Влюбеният архитект, внезапно вдъхновен от неочаквано появилия му се шанс, изпълнява условието блестящо. Просто няма равен! Наш'то момче! Построил чудно красиво и високо минаре в града за уречения срок.
Е, да, ама както често се случва в живота и всички много добре го знаем от собствен опит, идиотът си остава идиот и няма чест и достойнство в него. Бащата владетел не спазил обещанието си. Използвал труда на архитекта и не удържал на думата си. Отново не позволил на Мазлумхон да се омъжи за тоя с мистрията и маламашката. Дали причината е била някъде другаде - за това историята все още мълчи по въпроса. Твърде вероятно, без да можем да го докажем! Но целият труд, вяра и сили на човека отиват на вятъра. В миг на огорчение, оплют, низвергнат, оскърбен и евтино използван и продаден, той се качва на собственото си минаре и се хвърля от него, просвайки се мъртъв долу.
За съжаление, дълбоко разтресената от случилото се Мазлумхон, потънала в сълзи, последва съдбата му и така двамата завършват с нещастна съдба. Владетелят, разбира се, след тази случка се разкаял и заповядал да се разруши минарето, а от тухлите му да се построи нов мавзолей, вкопан в земята, където да погребат двамата влюбени за вечни времена. Така възникнала този странна сграда тук, която стои и до днес. Дали е бил християнин архитектът на минарето и това да е било причина избраният на Мазлумхон да не може да стане неин мъж, това никой не знае. Гадае се, мълчи се, а вътре наистина стоят два гроба на мъж и жена, търсещи се в камъка и до днес.
Загадката на Шамун Наби
Тази история звучи малко по-невероятно. Според разказите на местните шийкиши с прозвище "пазители на вечността", този мистериозен проповедник на име Шамун Наби пристигнал в земята на Хорезъм още преди пратениците на пророка Мохамед и призовавал хората да вярват само в единствения Бог. Преди пристигането му жителите по тези места не били мюсюлмани, а основно зороастрийци - огнепоклонници, които държат един голям огън в храма си, който никога не угасва. Шамун Наби пристигнал тук, но още със самото си идване взел, че скрил истинските си намерения за проповядване и самоличността си. Хитрец. Разбира се, имало вече доволно причина за това, тъй като дошлите преди него по тези земи - мисионерите Яхя и Закария - проповядвали съвсем открито, без притеснения, но за награда били хвърлени да гният в най-коварната тъмница.
Шамун Наби първо се уредил на работа като портиер, а след това бавно, но методично се издигнал чак до ниво касиер на държавна служба. Научавайки за мястото на задържането на Яхя и Закария, той се заел със задачата да ги освободи. Пробвал по интелигентния начин все пак. Кротко и разумно, надълго и нашироко обяснил на владетеля Гяур, че тия двамата не са случайни, големи пророци са и могат да бъдат много полезни на суверена. И какво станало? Ами на последните им се дало шанс да бъдат освободени, но само при едно условие - че могат да докажат, че наистина са пророци! Ей ся я втасахме, бате!
Та, оттук започва леко фантастичният момент в разказа, който едни оспорват, а други приемат на драго сърце. За да направи освобождаването им възможно, владетелят им предложил да съживят мъртвите и да възстановят зрението на сляпата му дъщеря. Пророците, разбира се, като в приказките за деца изпълнили заповедта му и получили свободата си. От този момент Шамун Наби се смятал вече и той за светец. Барабар Петко с мъжете, както бихме казали днес в една друга култура и страна. Но как точно е извъртял нещата, че да освободи Яхя и Закария пред Гяура - никой не знае. Вероятно на чудото със съживяването на мъртвите и проглеждането на сляпата трябва да се погледне малко повече на притчово-метафоричния принцип, касаещ силата на вярата и алегоричния разказ, не толкова буквално.
Самата история твърди, че Шамун (или Симон) създал още много подобни чудеса - лекувал от болести, контролирал времето и движението на небесните тела, а можел да говори и езика на дивите животни. Това си звучи в стилистиката на чудесата на всяка една вяра. Така или иначе, тълкуването им не бива да се разглежда еднозначно. Стигнало се дотам, че като безстрашен воин и герой, благодарение на вярата си, Шамун предизвикал местния цар, когото традицията и до днес нарича Гяур – неверникът, а оттам и крепостта му - Гяур Кала. Именно благодарение на човек като Шамун ислямът наложил своята власт над огнепоклонниците в Миздакан.
Часовниците на Апокалипсиса
Най-известният разказ оттук е прелюбопитен. Той се нарича "Часовниците на Апокалипсиса". Местните шиикши (отново те!) наричат руините на мавзолея на св. Ережеп (Раджаб) точно така - Часовниците на Апокалипсиса. Светият Ережеп проповядва исляма в зората на разпространението му в Средна Азия. Всъщност има и една друга легенда за Халифа Ережеп, който проповядва на своите поданици приживе в продължение на 40 години, а след смъртта му духът му продължава делото. Сега. Тук говорим за една много висока правоъгълна сграда от IX век, едната стена и покривът на които вече са напълно рухнали. Ще я различите на снимките. Според популярните разкази и легенди, всяка година една тухла пада от нея и когато падне и последната, ще настъпи краят на света.
Според археолозите обаче сградата има доста солиден фундамент, който се основава на тръстиковия слой и глината. Той предпазва от влага и придава силна сеизмична стабилност. Ако само една трета от сградата се срути напълно в рамките на 12 века, тогава до края на света ще остават поне две и половина хилядолетия. Аритметики, които може и да ви изглеждат смешни и скучни сега, когато сте се наслушали и нагледали на псевдопредсказания за апокалипсиси, но не са били с този статут някога. Освен това всички туристи и поклонници тук, включително и аз, усърдно изграждат около сградата хиляди малки пирамиди от древните камъни, поставени един върху друг. Познато ви е като практика, но тук специално има една характерна особеност. Броят на тухлите в пирамидката трябва да бъде точно седем, според броя на сподвижниците на пророка, погребани тук. Неслучайно и куполите над гробницата на Шамун също са седем.
Според други хора именно тези пирамидки тук са т. нар. часовници на Апокалипсиса. Всеки поклонник връща по една паднала тухла, за да се отложи краят на света. Местните дори твърдят, че земята около мавзолея е пълна с положителен духовен заряд, който се трупа в продължение на много векове, благодарение на безкористния живот на тези, които са погребани в земята. Смята се, че човекът, който е усвоил този заряд, идвайки тук, може духовно да се пречисти, да бъде облагороден и фундаментално да промени живота си. А що се касае до гроба, свързан с легендата за погребания Адам, то той се вярва, че е точно под този мюсюлмански мавзолей на св. Ержеп. Странно съвпадение, нали?
Джумарт-Касаб
Джумарт-Касаб е насипна могила (но не тип Тел) с височина около 5 м и диаметър около 20 м. Разположена е съвсем близо до мазара на Шамун Наби. На нея дори се изкачвам и мога спокойно да видя в перспектива на 360° какво се случва наоколо. Оттук се вижда и голяма част от пустинната територия на Туркменистан.
На върха, а и по склоновете й е възможно да се проследят изходите на някога изгорени тухлени конструкции, както и множество фрагменти от хорезмийска керамика. Това предполага, че могилата крие някои древни сгради и непроучени още слоеве.
Има много хубав разказ за човек, свързан с хълма - Джумарт-Касаб (месарят Джумарт). Той е бил добър и скромен месар, който в гладните години давал безплатно месо на бедните, а и на всички останали хора. Често не е оставало и драм за него, но е спасявал от глад деца, родители и нещастни хора през целия си съзнателен живот. Заради безкористната си доброта и съчувствие към ближните е издигнат до ранг на светец и много от местните го почитат в тази могила, асоциирайки я с него.
Но има и друго едно, все още действащо поверие, и то прелюбопитно, отново свързано с хълма. Могилата е център на zieraat (или "място за молитва на бездетни жени"). Ритуалът в този мазар се извършва по следния начин: поклонниците се изкачват на хълма, но първо получават разрешение от пазителите на мазара. После обикалят свещения кладенец на върха, докосвайки го с ръце, след което се търкулват седем пъти надолу по хълма. Никой не знае откъде идва този древен и откровено странен ритуал за плодородие на жена, но местните все още го практикуват и по всичко личи, че много малка част от туристите днес са запознати с него.
Вървя и разглеждам слисан успокоения Миздакан. Какво усещам тук ли... много труден въпрос, но определено то не е смърт, не е гибел, не е пустота. То е някаква ефимерна настойка от друго време, отвъден свят от пръст и кости, но и желание за полет на огнени души над тях в проспекта на октомврийския залез. То е нещо в тишината, сред безмълвните вълни на термитите и скакалците, в първожреческата снага на духа, който ще витае за вечни времена над железа, тухли, плът и кварки. То е далечно ехо от овехтели и предали се на времето епохи, изпято като едва доловима песен от свистящия по фасадите на куполите пустинен вятър, нахълтал изневиделица както в царството на мъртвите, така и в това на живите, за да им говори. Миздакан за мен остава в знаците на паметта, посетени от двете ми очи и разтуптяно сърце в тоя дяволски пущинак - докато все още са живи и могат да видят и осмислят стойностите над мъртвия цимент.
Прочетете и шеста част!
Снимки: Добромир Русев
>
