Приказки от Узбекистан: Прах, минарета и на баба шушоните в Хива
След първа част на разказа от първо лице за пътешествието на Добромир Русев, следва втора част.
Прокопаните канали от река Амударя в оазиса Хорезъм съвсем не са съветско изобретение за източване на Аралско море! Имам новина за вас - древни са! Ако трябва да бъдем точни, човек още от зороастрийски времена ги строи тук и отводнява реката.
Старият земеделец и тегобите му в сухия район може и да са само едно важно обстоятелство по този въпрос, но има и друга, не толкова коментирана, далеч по-важна причина, която трябва да изтъкнем. Наскоро екип от световно известни люде с прозвище “учени” въз основа на изследвани хиляди гробове от различни епохи, с прецизни лабораторни анализи установяват, че в оазиса Хорезъм и цялата пустинна област на Каракалпакстан, хилядолетия наред човекът измира от... рак на гърлото!
Тук е безбожен, всевластен, повсеместен и безпощаден прах! Прах в очите, гърлата и слюнките на хора и камили; прах, обезсмислящ всяко злато, коприна и власт; прах, шмугващ се в ноздрите ти, ушите, дрехите и гънките на кожата; прах по неравните и разкопани улици на Хива извън туристическата част; прах по формите и очертанията на хорезъмския дом, пазар, хамам и джамия. Прах по муцуната на бездомното куче със сух нос и тъжен поглед, шляещо се до стените на Ичан Кала. Прахът е като някакъв зловещ балдахин върху всяка жива и нежива форма тук. Снегът на пустинята му казват, който се сипе бавно, но неромантично по всичко, което виждате в тоя прастар регион, имащ същите амбиции да диша, да се смее и да се радва на живота като вас. Чувствате го в носа и физиологията си, виждате го сутрин на първия слънчев лъч в стаята, става част от съществото ви на масата, по документите, в колата, при затварянето на всяка врата, по коронките на царете и шахматните фигурки. Прах като в някаква зле написана и недоразказана приказка е - с отдавна предизвестен край. Надушвате лъх от мъртви, паралитични фигури, тук-таме още опитващи се да оцелеят в тоя резедав и канцерогенен свят. А ако сте случайно и пътешественици по душа - наблюдателни и обмислящи хора - долавяте целия учестен пулс на пустинята Къзълкум, съзирате и безсмислието на човешките претенции.
Коритото на реката, против всякаква природна логика, тече право към пустинята, съвсем не точно към долинните средища на урбанистичен живот по линията Бухара - Хива - Ургенч - Нукус - Муйнак. Каналите са още преди X век, със сигурност, реката сменя и направленията си. Хората имат своята масова нужда от отклоняване на водата, за да сломяват царството на праха. Битката е наистина неравна, но и човек не вдига ръце. Не се оставя на природата. Малка част от действията тук имат някакъв кратковременен успех. Друга, уви, много по-голяма, е обречена на пълен провал.
Столетия по-късно, в една друга власт, това ще ескалира като някакво безпощадно безумие, наречено СССР. Риголването на канали с трактори, започнало още в началото на XX век - процесът, който представлява вид дълбока оран. Попитайте всеки археолог или земеделец и той ще ви го обясни цветно. Колкото е полезно, толкова в случая е и пагубно. Риголването създава много допълнителен прах, но и безброй губилища за водата. Каналите тук не са изолирани както трябва. Не е помислено за това. Едва 12% от отклонената вода на Амударя достига жадния памук, което по-късно стои в основите на ужасяващата статистика за смъртта на Арал. Случва се едно вселенско преливане от пусто в празно, акумулирало 60-годишна напразна човешка енергия. Слабостта, незнанието, бързата работа и калпавото изпълнение в най-висшите им проявления. Другарите искат преизпълнение на петилетката!
С нагласата съм, че влизаме в някакъв напълно различен свят от градската сфера на Ташкент. Реалността не ме опровергава. Едно малко лирично отклонение тук би било полезно. Споменах някъде какво представлява локалното летище в Ташкент (винаги питайте таксиметровия шофьор къде ви води - до международното или вътрешно летище - те са две, а на тях много не им дреме на кое от тях ще ви закарат, а и дали бързате за полет. И да следите с навигацията пътя - все тая. Ще ви прекарат не откъдето искате, а откъдето те си знаят!). Всички местни пасажери летят на запад за автономната република Каракалпакстан и са на един-единствен отворен гейт, но дестинациите са различни - Нукус, Ургенч, Турткул и т.н. С цел разграничаването им, люта, но красива узбечка в униформа надава степен вой до небесата с името на дестинацията:
Нукууууус! Ургеееенч! Турткуууул!
Гласът й кънти в огромния излъскан до блясък салон - умрял да си, ще станеш и чинно ще си идеш на гейта на опашката. Където нещата не се решават с електроника, с еротичен женски гласец по уредба или с модерни технологии, идва на помощ първичната сила! Да усетиш Узбекистан с рева на летищната глашатайка! Велико! Още ми е в ушите!
Летим до Ургенч с вътрешен полет на Uzbekistan Airways. Идеята е оттам да се прехвърлим с кола до Хива (30 км), където спим в хотел “Кала” при нашия старик Хоттабыч (популярен руски герой от приказка и детски филм от 1956 г., бел.авт), който човечец в случая е 2 метра сух и прежълтял чичак, историк, излекувал се от рак на гърлото с пакетчета черно иранско мумио! О, чудо на чудесата! О, панацея на человешките болежки! Всяка сутрин по едно зрънце в чая.
"Нищо ми няма!" споделя той на закуска. "Докторът каза, че ми остават по-малко от шест месеца живот! Първо започнах по каналния ред - с едно, второ, трето, десето лекарство... гледам - все по-зле става. Лошо, Седларов, лошо! (Тодор Колев, бел.авт). Видях се мъртъв най-малко дванадесет пъти, Добромир! Ти знаеш ли какво е среща със смъртта, Добромир? На границата между живо и неживо, Добромир? Не ти го желая да го разбираш, Добромир! Зарязах и традиционната медицина, и лекари тогаз и им казах на глас една сутрин на всички: Ще ме прощавате, уважаеми, допрях до вас, но нищо хубаво не видях! И започнах мумиото. Ей, Аллах, шеста година вече го пия след предречените ми шест месеца! Чувствам се все по-добре и все по-добре! Книги издадох за Хива, хотелът поддържам нормално, килограми свалих, докторите не знаят какво се случва и са в пълен потрес! Истина ти казвам, Добромир! А бях дебел, грозен, ядох и пих на поразия, по жени ходих, разгулен живот водих, хич няма да ти казвам какъв... Вечер не се прибирах. Но Онзи отгоре ме спря една нощ по пълнолуние до един кладенец, спусна ми това изпитание и ето - с милостта и урока на Аллах, с вярата се върнах в правия път!"
Седя, слушам го внимателно и мигам на парцали. Мисля си за още хиляда неща, които все таки предпочитам да премълча. Не искам да нахълтвам с прашни обувки - не само в хотела му, но и сред добре уредената му мисловна вселена. Тя дава сили и вяра на много хора като него да оцелеят, дори да не са в най-правия път. Идеално прави пътища - в крайна сметка сигурно няма. Но сили и вяра в едно човешко същество не цапайте с излишни приказки.
Всичко това съвпада по един изумителен начин и с друга магнетична среща - наричам я Лелята! Няма да издам името й тук по някои специфични, етични съображения. Тя е професионален археолог, много интелигентен и ерудиран човек. Скрива ми шапката от самото начало с присъствие, облекло и аристократично поведение! От една дума ни познава, че сме българи и вместо дежурните клиширани фрази за обмен на любезности между току-що видели се непознати, започва да ми цитира Павел Вежинов и Богомил Райнов! Бам-бам!! Тежката артилерия, Лельооо! Честно ви казвам, най-хубавите тръпки в живота ми са в миговете, в които някой ме застрелва с безупречен интелект и душевност. Тази жена живее с духа не като цветна добавка към живота, а като основно средство за дишане. Едва ли на някого от вас някога ще се случи честта да чуе откъси от "В един есенен ден по шосето" в лобито на малко дървено хотелче в Хива, и то като форма на културен поздрав и респект хем към нацията ти, хем към литературата ти, хем към теб самия. Разбирате, разговорът ми с нея тръгва така гладко, че не искам да откъсвам уши и очи от прелюбопитните ни общи теми - история, археология, литература, общество и цивилизация… е, айде, и непосредствени планове кой накъде отива и кога.
Сядаме да ядем в ресторантче с Марто и Визо, обменяме малко пари от машина, започваме да разглеждаме стария град на Хива, т.е. вътрешната крепост, наречена Ичан Кала с невероятните й перли (Шахристан на средновековна Хива). В голямата си част днес всичко ви изглежда ново и леко лустросано на вид, но то е, защото е реставрирано след дълги години на занемаряване. Разбира се, доскорошната съветска политика в региона също си е казала думата. Имайте предвид обаче, че много сгради все пак са строени в ранния XIX в., което ги прави доста по-запазени. Но да, туристическата уреденост на градчето определено бие на очи с подредба, излъсканост, търговци, цвят и поддържани паметници на културата.
Цял ден е пред нас. Та и другия, та и подругия. А Хива е прекрасна! Средновековен наследник на древния Хорезъм, тя е спомената още в Авестата - знаете, свещената книга на зороастрийците, написана със златни букви върху телешки кожи. Присъства като Хваризъм в Бехистунския надпис на Дарий, Ариан й вика Хваразмиш, а Страбон - Хоразмис. В VI в.пр.н.е. се подчинява на Персия за малко и става сатрапство на Ахеменидската империя, но скоро след това, в IV в.пр.н.е., извоюва обратно своята независимост.
Няма съдбата на много други народи като че ли. Александър Македонски в централноазиатската си кампания сключва един много добър от геополитическа гледна точка мирен договор с владетеля на Хорезъм - Фаразман - и това поставя града в периферията на драматичните събития от времето. От I в.сл.н.е. мястото става неделима част от владенията на Афригидската династия, а в VIII в. тъдява се дотътрят мълниеносно господата араби, които дават начало на великата династия на Хорезъм шаховете (IX-XIII в.). С Монголската инвазия в XIII в. идват коренно различни господари, сее се яко смърт и битка след битка, но след великото царство на Тимур в XIV и XV в. нещата вече тотално променят своя облик. В XVI в. Хива е разпокъсана между наследниците, а в XVII в. река Амударя взема, че променя шокиращо своето корито, и така дава начало на развитието на новия град, който става център на цял един оазис Хорезъм. В 1873 г. руснаците създават протекторат над Ханство Хива. Тоз хан обаче не е големец задълго и е детрониран в 1920 г., когато е сформирана новата република Хива. За да се стигне до познатите вам събития от 1924 г., когато градът става неделима административна част от Узбекистанската съветска република.
Не сме от хората, които ще си вземат общ билет за n на брой забележителности и ще тръгнат, за да отмятат една по една сгради-бройки, след което ще описват тягостни текстове за тях, които могат да се прочетат навсякъде. Удряме го на забава. В крайна сметка сме дошли за да се радваме на живота, да усетим веселата му страна дори и в историческо място като това. Иска ми се все повече да го правя, въпреки че природата ми не е точно такава, а доста по-меланхолична и опознавателна (за ужас на много познаващи ме и за радост на малцината като мен). Но трябва баланс на нещата.
Слагаме белите шапки от каракулски овчи задник, правим се на пълни идиоти с наметалата, пускаме ви по някоя щура снимка с геги и тюбетейки, купуваме си всевъзможни боклуци, заговаряме и местните мацки. Каква друга глупост може да направи един западен турист тук, не знам, чудя се, та да стане малко по-голямо посмешище за местните? Абе, има накъде да се мисли… Те ни гледат с добро око, да ви кажа, свикнали са, мили хора са. Туризмът с мощни лапи е завладял Хива.
Виждаме джамията Ак, баните на Ануша Хан, портата Куня, Петъчната джамия със старите дървени колони и минарето й, високо 33 метра, построено на мястото на рухналото по-рано през XVII век, виждаме и прекрасните дърворезбовани врати в целия град, които буквално ми вземат акъла. Аз, естествено, се заплесвам много по чергичките, декорациите и орнаментиката. Шушони и тюбетейки, ум да ти зайде. Тук ги правят, нови са, ама са разкошни! Някакъв далечен иванмилевски отзвук на заспал сецесионист дреме дълбоко в декоративната ми душица. Той хърка спокойно при скучното медресе на Араб Хан, но я - при всяко цветно пешкирче и шевица на чорап зад ъгъла подскача в бозавия пейзаж като изпусната лудетина. Обичам Средна Азия, ей Богу! Мра за килими, черги, шарени чорапи, а и за философията на орнаментите им. Разбира се, има и момент на пресищане в тая работа.
Застояваме се най-много при медресето на Амин Хан с 40-хилядната му армия и доста краткия му живот, който въпреки всичко оставя солидни строежи зад гърба си. А емблематичното огромно синьо минаре, наречено Калта Минор, намиращо се в самия център на Ичан Кала, е най-известно от тях. То е сравнително ново - от 1855 г. Калта Минор означава "Късото минаре". "Морандо-мури на къси вълни" - както пеехме в студентските години мръсната песничка. Покрито е изцяло със сини глазирани плочки и ивици с орнаменти. Основите му са почти 15 метра! Ако някога е било писано изобщо да бъде завършено, е щяло да бъде над 80 м! Еха! Това, нали, видно, не се е случило. Работата внезапно спира на кота 26 метра височина. Ама какво става, що така? Еми ей го на! Хаос! Убиват Мохамед Амин Хан и набучват главата му за позор. Настъпват разни размирици. Как да строиш нормално в такава обстановка? Градските легенди обаче разказват една малко по-добра версия за случилото се:
Ханът на Бухара, този изедник неден, негодяй и властолюб, тайно от някъде научава, че главният архитект в Хива е започнал да строи нечувано дотогава, много по-високо от всички останали минаре. Емпайър стейт билдинг на Изтока, бате! Удар под пояса! Естествено, човешката завист и алчност в такива случаи е някакъв пълен абсурд да си замълчат. Скришно от всички, Ханът на Бухара се свързва с архитекта на Хива и урежда далаверата да го позлати с каквото пожелае до края на живота му, само и само ако след края на строежа на Калта Минор тоз човечец построи за него едно ново, друго, второ минаре, с една идея по-високо, само че в Бухара, лично за него! Ха сега де! Речено - сторено! Първоначално нещата не изглежда да се променят. Е, да, ама се оказва, че и стените имат уши по тия земи! И то от памтивека! Не само днес. Този така разгръщащ се и обещаващ заговор между Хан на Бухара и архитект на Хива, в чиято основа стои потъпкана чест, накърнено достойнство и величие, и в крайна сметка - мерене на мъжки атрибути чрез дължина на минарета към Аллаха Всевишни, бива скоро разкрит от владетеля в Хива! Опаа... Вбесен до небесата, той повиква архитекта си на четири очи на леко неприятен разговор. Онзи тихо и кротко следи строежа на Калта Минор отгоре, вече стигнал до ниво 26 метра. И какво мислите? Ханът на Хива лично се качва на минарето, тегли един шут в г*за на архитекта си и го хвърля от минарето, просвайки го на земята мъртъв! Строежът спира, без никой да дочака завършването на Калта Минор до исполинските и нечувани 80 метра. Но и бухарският Хан така и не получава новото си минаре. Меренето на пи*ки завършва със сръдни, смърт, гняв, бяс и нула победители. Всички са загубили. Както впрочем се случва навсякъде и в цялата история на хората при подобни мерения. Разбира се, много други архитекти и физици впоследствие, пъчейки горди гърди и умове, ще се изкажат компетентно, че този строеж е бил изначално обречен и с основания изоставен, защото е щял да рухне от само себе си.
Кафенце на покрива, манджа в хубав ресторант, съзерцание на залез над Хива. Капнали от цял ден разглеждане и маймунщини из града, се прибираме в хотел “Кала”, където нашият възлюбен старик Хоттабыч ни приготвя пакети със суха храна за следващия ден. Защо? Ами защото рано сутрин в 6 ч. потегляме на изтощителен трип до Аралско море, близо 1000 км за един дълъг ден, с млад шофьор на име Херкулес, поставен в бял шевролет. Трип, в който няма ресторанти, течности и подобни глезотии. Само безкрайна хавра, пустош, суша, безплодие, потъване в другия свят... с изобилие от древни кули, стари градове и гробници, придружени с нови щури авантюри в автономна република Каракалпакстан!
Прочетете и трета част!
Автор на всички снимки: Добромир Русев
>
