Начало / Статии / Статии - Узбекистан

Приказки от Узбекистан: Автономна република Каракалпакстан

Автор

/

С трета част продължава разказът от първо лице за пътешествието на Добромир Русев. Прочетете първа част и втора част.

Бутун Дуньо Пролетарлари Бирлашингиз! Не се лигавя! Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Така, поне до съвсем скоро, гласеше популярният комунистически девиз върху герба на Автономна Република Каракалпакстан (Каракалпакстан Республикаси), в която с шеметни гуми на бял шевролет навлизаме по разбития асфалтов път.

Снимка: Добромир Русев

Територията е част от обширните пустинни пространства на Западен Узбекистан. Едни 166 600 кв.км площ, които са близо половината от цялата държава. Имат сравнително самостоятелна форма на управление, свои институции, знаме и идентичност.

Не им викайте черните шапки. Няма се това предвид. Името им идва от каракулската овца. Десетилетия наред след разпадането на СССР малко хора разбират изобщо, че настъпват някакви промени тук. Дошла била демокрация и ново време. Бла-бла! Не на нас тия, реформисти гадни! Животът тече по същия стар начин, което в случая означава - на много по-бавна скорост. Човешкият и политически ритъм, уви, имат тази характерна особеност никога да не се синхронизират! Не се улучват един друг в извечните си обороти.

И няма как да е иначе. Завита от одеялото на пустинните вихри в Къзълкум, старата соц емблема стои необезпокоявана в центъра на правоъгълните очертания на разни сгради в запокитени селца като Гюрлан, Ленинизъм, Хак Йол и Шагири Ауили. Тя е надиплена с памук, житни класове, слънце, сърп, чук и звезда по стар съветски образец. Извиква надежди за светло бъдеще и рай на земята сред примирено и потънало в прах население от кочевники (номади, рус.), натирени в идентични къщи със син или сив покрив.

Снимка: Добромир Русев

Те са едни 2 милиона души каракалпаки, които разбират за промяната, единствено когато сърпът и чукът от герба са заменени с митичната птица Хумай по средата. Но не и по начина си на живот. Семпли хора са с благи и потъмнели от пустинята лица, загрубели ръце от памука, проницателен, леко монголоиден поглед и тук-таме рошави шапки от каракулска овца, която обичат повече от всичко на света. Не шапката, овцата обичат! Дава им месо, мляко, сирене, вълна, дрехи, завивки, компания, живот и смисъл. Не е капризна. Блее и приглася, когато са самотни и пеят в степите от сърце. Стои мирно, докато я стрижат. Топли нощем, когато заспят с нея в юртата. Рисуват я от праисторията, та до модерната галерия в Нукус като основен сюжет. Изобразена е винаги горда и чиста - гледа блуждаещо в хоризонта или кротко пасе. Точно както човекът от новото време. Народът тук няма навика да сипе глупави шеги за това - това е дело на самовлюбената ни цивилизация. Хихиканията, западните представи и деликатния ни европейски свян са непознати в Каракалпакстан. Човекът тук от памтивека се бори с пустинята, за да оцелее, близо е до есенцията, до смисъла на живота, а домашният любимец до него е със статут на Бог. Впрочем същото важи и за коня му.

На път съм в едно потресаващо пътешествие с нашия шофьор на име Херкулес, за да ги видя всички тях - такива, каквито са: естествени, непринудени, полудиви, леко започнали да влизат в модерния ритъм вече, но все още запазили старото и идентичното си. Как да ви го обясня, се чудя - то е нещо отвътре като отношение, поглед, като забравеното второ лице на земята. Не е видимо по дрехи, етнически ритуали, дрънкулки или да го снимаш за NG и изтипосаш на барната корица. Добрият фотограф може да хваща душевност в гънки и жестове, но аз не съм такъв и не мога да го сторя. Снимките тук са къде от телефон, къде нескопосани, набързо. Аз боравя с думи. Тази номадска романтика и естественият й хабитат имат едно много топло, вътрешно, невидимо лице, което ми се разкрива в преживяването сега. Не искам да изгубя него. Лице, което, за жалост, скоропостижно изчезва от планетата в хладния ни електронен век. То е част от красива приказка с предизвестен край. Искам да я запазя още малко, да си взема абзац с илюстрация от нея. Да заговоря чичо Тангерберген в забравеното от Бога село - за семейството му, рода и ценностите му; да си купя кифлички и вода от жената на Норбек на сергията им; да погаля децата му; да им кажа една добра дума, докато са още там и не са навели глави над телефони или туристическа суетня, а ги вълнуват степите, овцата и добрият човек. А и да се поразходя малко из ниските пясъчни валове и бархани, в които от хилядолетия минава животът им. Едни от най-интересните степи са това (казвам именно степи - няма точка над 480 м), които, особено в някои изолирани селища, виждат неща като радио и телевизия едва през 2009 г.!

Но историята ми започва малко по-рано. Тя има за свой фон обширни поля с изсъхнали храсти на бели пухкави петна. Като някакъв десен на бархетна рокля, памукът тук, който е облякла земята и на който се наглеждаме, е пръснат в обширни насаждения до хоризонта покрай пътя.

Снимка: iStock by Getty Images

Той е препитание от древни времена и изисква мнооого вода и мнооого да му се бае. Фабриките, които го обработват днес, също могат да се видят през някой друг километър. Исполинските купчини от бяла, пудреста маса, приличат на стоварени от тир камари с пуканки. Като купести облаци са, слезли за малко на земята. Като много струпан бял карфиол, захарен памук или цъфнали априлски дървета, сияещи отдалеч. Създават свежи бели петна в пейзажа, които за миг така те размечтават, че те отнасят много далеч оттук, пращат те някъде съвсем другаде.

До тях, разбира се, бръмчат мощни стоманени машини, които те свалят мигновено на земята. Те обработват стоката, канализирана в процеси като изчистване, пресяване, отделяне, разчепкване, сортиране и т.н. Не е като да скучаят хората. Или да няма работа и икономика. Има за всички, и то по много! Дори големият проблем зад цялата тази работа е, че е налице принудителен, често невръстен детски труд. Нещо, против което множество организации по света гракват единодушно срещу Узбекистан, назовавайки го модерно робство. И то, ако трябва да бъдем честни, в действителност е такова. Всичко живо е впрегнато на памука до изнемогване. Деца също се виждат. Няма класификация на труда и работната сила. Няма синдикати. Няма "ама то, нещастното..." Марш на памука! Узбекистан е на първо място по производство и износ на текстил на глава от населението в целия свят, зад което стои една тъмна и често премълчавана страна на нещата.

Снимка: iStock by Getty Images

Първоначалната ни нагласа е, че предстоящият път из провинцията на север ще е ужасяващо дълго и уморително начинание. Ще се видим в чудо из наглед безинтересна откъм забележителности местност и въобще - къде се натресохме сега в тоя зачукан и прашен пущинак, та и 69 долара платихме да гоним Михаля из полета с памук, суша и диви селяни! Още с тръгването ни от Хива обаче, рано сутринта по тъмно, нещата съвсем се променят и тази нагласа моментално изчезва! Нарамили солидни провизии и натъкмили се в удобната кола, изобщо не усещаме път, досада, скука или дискомфорт в каквото и да е. Отстрани е просто интересно. Погледът ти не може да се отдели от разнообразни каракалпакски сюжети. Чички, селца, берачки, деца на коне пресичат пътя, смешни билбордове, странно усещане за архитектура...безкрайни полета.

А Херкулес е просто железен шофьор! Този човек определено заслужава медал за справяне с неприятностите на пътя - милиция, дупки, самоубийци в насрещното и всякакви възникнали проблеми! Немейският лъв и Лернейската хидра ряпа да ядат! Иди да те видим как караш кола в Узбекистан по тотално разбит път в автономията Каракалпакстан, 1000 км сред ченгета, идиоти, лади комби с цялата покъщнина отгоре, влезли в насрещното, ужасяваща денивелация, произвол, понтонни движещи се мостове от скрап по коритото на река Амударя и всякакви други подобни прекрасности. Херкулес тук прави не 12 митични, а цели 10 x 12 съвременни подвига! О, да! Първата му задача е да ни спести милиционерските палки и характерния въпрос под зелена фуражка:

- Чувак, зачем ехать 200 долларов в час? (Пич, що караш с 200 долара в час? - рус.)

Тая реплика, разбира се, ни се разминава навсякъде, благодарение на сензорния му радар в колата. Такива тук има всеки втори джигит, но неговата машинка е особено чувствителна и модерна. Cutting edge technology! Пищи, та се не трае, едно международно такова, чак усеща лошия ден на ченгето от 5 километра, потта по челото му, сърбящите го ръце в джоба. И гледа отрано и методично да те извести за тях. Херкулес е гърмян заек! Иначе надали щеше да работи в най-добрата агенция за трипове до Аралско море в Узбекистан - Islambek Travel. Естествено, аз разбирам това в живия си опит, на място. Не го говоря ей така, от реклама. А този опит, нали знаете, не винаги бива само позитивен и весел. Затова се казва опит, защото със сигурност присъства и елемент на негативно преживяване. Което обаче пак е плюс и урок по някакъв начин.

В моя случай се оказват няколко адски блъскания на главата ми в тавана на шевролета, които ми идват доста силно и изневиделица. Но с човек 2 метра като мен е така винаги. Направо получавам комоцио! Защо тогава така славя шофьора? Ей го на, защото това е част от играта. Не го разглеждам като драма, макар и да е наистина болезнено. Едно, че чета прекалено много Сенека, второ, че ако искам приключения - приемам ги такива, каквито са, с неизбежния им процент болка.

Не бъдете глезеното чеденце на XXI в., хленчещо за неразбъркания му чай! Пригответе се за диви, истински изживявания в колите на дълъг път тук. Особено в трипа до Аралско море. Има моменти, в които се кара толкова лудо по откровено ужасен път, изникват ненадейно всякакви препятствия и хоп - тряскаш се в тавана като парен чук със силата на бутало на двигател в цилиндър. Мърдане няма. И колан да сложиш, нещата не са много оптимистични откъм предпазване. Добре съм, жив съм, здрав съм, макар и за дълго време да остава едно сътресение на мозъка в мен на три пъти по този маршрут. Може би точно замайването ми дава една друга перспектива към този странен свят. Ако човек мисли само по шаблонния, канален, свръхпредпазващ го ред - нищо не се случва така, както често го сънува душичката му нощем. No pain, no gain!

Постът за влизането в Каракалпакстан е лишен от въображение. Тъмножълта арка, фланкирана от две високи и три по-ниски фалшиви минаренца. Минава се без проблем.

Снимка: Добромир Русев

Просто вътре стои един съвършено скучаещ милиционер (сравн. последният милиционер над Омир слънчево ридае - Футуролог, "Щурците"). Маха ми да спра да снимам. Не се снимало тук. Е, хубаво! Разбирам от жестове. Навлизаме в същинската част на този странен свят. Студено е сутринта, но на обяд се стопля. Минаваме Гюрлан и започвам да виждам първите признаци на суша и пустиня.

Има една много характерна особеност тук, която всички трябва да знаете, независимо дали сте с кола под наем, или с шофьор. Когато се отива да се зарежда с гориво - било то метан, дизел, газ или бензин - задължително всички, освен шофьора, слизате от колата на 100-200 метра преди станцията. Изхвърлят ви като псета от колиба без багажа, и единствено водачът на МПС-то отива да зарежда с колата. Не е позволено на външни лица - туристи, пасажери и каквито и да е там други хора - да влизат в местата за зареждане с гориво. Нищо велико и конспиративно не се крие зад това, просто е локално решение на узбекистанската държава и политика. Та даже и снимането е забранено около метанстанции. Какво крият, ей Богу, не знам и не задълбавам по въпроса! Далеч съм от мисълта, че изобщо нещо се крие. Твърде вероятно е да става дума за прости неща като мерки, безопасност, да не се позволява да се снимат цени на гориво от туристи, които обаче нищо чудно да варират в зависимост от това какъв си, какво или кого возиш, къде отиваш, каква карта имаш, на кой си човек, от коя класа си, колко ще зареждаш и тем подобни глупости.

За Узбекистан тия неща се оказват обаче важни. Своего рода чувствителни. Никъде не съм го видял написано, не го твърдя, за да го вярвате, но се осланям на Бергсоновата си интуиция. Властите тук са свързани доста силно с Русия чрез договори, доставки, износ и политика и със сигурност има нарочни разпореждания за всичко, което касае горивото, цените и вида му, та да не стават публично достояние на простосмъртни като нас. Слизаш от колата отдалеч и си чакаш шофьора да се върне. Често имаш чувството, че чакаш Годо в къра. А до теб са Естрагон, Владимир и Поцо. Този кога ще дойде - един Господ знае! Може и да не дойде, ако реши. Говорим си го с Визо това, че ако ни оставят на самотна метанстанция нейде в Автономна Република Каракалпакстан, насред една дива пустош и депресия, просто няма как да оцелеем, ако шофьорът не се върне. Слава Богу, нашият се връща винаги. В минутите, които го няма (понякога несигурен половин час, та и отгоре!) ние разговаряме с местните.

Така се запознавам с чичо Тангерберген. Както стана ясно по-рано, Тангер означава Бог, а -берген "даден от". Все едно нашето Божидар или Богдан. Този човек не ми е роднина, не ми е чичо. Аз така си го наричам условно, влагайки миловиден елемент на нероднинска връзка с някакъв хрисим характер, докато зареждаме с метан в нищото. Селцето е диво, пусто, малко, затънтено в къра. Има една сергия с провизии и неколцина възрастни каракалпаки с черни тюбетейки, които са се събрали край нас. Тангерберген знае отлично всичко за България, възхищава се на народа ни, та даже и той на моето име. Казва ми "Как да не ви се радвам, братя сте ми. Ето и ти, "Добро на света", а добре си ми дошъл!". И ми стиска с две топли длани моята. Аха да ме покани вкъщи, но ние чакаме колата, няма как.

Доволен е от живота тук. Очите му светят, но не казват, че е лесно. Той не ми се и оплаква за това по никакъв начин. Бедността не е порок, разправят. Вехтите дрехи - също. То и ние на нищо не приличаме. Но имаш ли лукса да обичаш човека отсреща - вече имаш всичко. Тангерберген има голямо семейство и сърце, много приятели, прилична къщица. Когато спират колите да зареждат от дългия път, той идва и си говори с хората. Разказва им по една история, чува друга, разменя със света по една добра дума. Става проводник на вълшебни неща. На изчезващи неща. Събира в шепите си мъдростта на всички пътища като пресича една улица, застава до сергията и разговаря с хората, докато те чакат своите шофьори и автомобили от метанстанцията. Така има света. Така има всичко.

Снимка: Добромир Русев

А понякога той и приятелите му припечелват и някой друг сум от сергията, където с бабите и жената на Норбек с двете малки дечица, са на лаф мухабет. Друго не им е нужно. Мили са, добри са, човечни са. Стоят там и още чакат да ги заговориш, да им обърнеш внимание. Да го знаете. Просто ей така, за протокола. Един човек, наречен Дар от Бога, в забравено от Бога място в див Узбекистан, в пустинята, на къра, стои до пътя, познава всички държави, култури и хора, умен и интелигентен е не по-малко от вас, продава хлебец, вода, сладко и бисквити за жълти стотинки, и чака да размени историите си с по една добра дума на всеки от вас.

Продължаваме към селището Хак Йол. Означавало "безопасният брод". Колко да е безопасен - ей Богу, на три пъти щяхме да се нахакйолнем в едни от най-опасните участъци от целия път - змейки, стеснен път, слепи завои, изскачащи деца на пътя. Колата на два-три пъти летя във въздуха от неравности. Викам си на акъла - ако това ви е най-безопасният брод, не ми се мисли какъв ще ви е най-опасният... Представих си за миг Данте и Вергилий в 8-ия кръг на Ада, пета яма с бълбукащ катран, аз вътре, а те ми махат жизнерадостно отстрани! Вече отчетливо ми правят впечатление къщите с идеално отрязан идентичен профил, примирените лица на местните в дворовете, хвърлящи откъслечни погледи, сините покриви над тях. Тук небето не е синьо - син е само покривът на къщата, който създава илюзия за небе. Небето е една пелена от жълт прах с тук-таме показващи се синкави петна. Някакво друго време е, друго небе, пространство и усещане за живот. Минаваме през интересно поредно село на име Шагири Ауили, друго се казва Ленинизъм. Има безлюдно градче Мангит и махаличка Кипчак. А след тях идва и великото пресичане на река Амударя.

Хо-хо-хо! Откъде да започна? То си е цяло приключение, мен ако питате. Няма как! Реката е твърде огромна и разлята в корито, с много наноси, често излиза от пътя си и го променя от хилядолетия насам. Там, където сме, има изградено съоръжение - то е нещо като двупосочен мост за коли и камиони, но "мост" може да му се каже само в най-условния и компромисен смисъл на думата. Лежи на едни паянтови понтони, клати се здраво, оградата липсва на много места отстрани и можеш да паднеш в реката, ако отвориш вратата на колата.

Снимка: Добромир Русев

А ако има ограда, то тя е или ръждив винкел, или тънка тел от един ред, сложена там незнайно кога и незнайно защо. Вероятно за отбий номера. Плоскостите, върху които минаваме и от които е съставен "мостът", са някаква безумно неравна и чепата скрап от завода наблизо, хвърлена отгоре за шосе. Как ще минеш през тях - абсолютно никого не го интересува. Оставено е на способностите ти и развинтеното ти въображение да оцеляваш. Всеки се спасява сам. Винаги има ужасно задръстване от коли и камиони и в двете посоки. Придвижването става изключително бавно и за дълги минути дори спираме, за да чакаме по средата на реката, клатушкайки се наляво и надясно, защото се създават сериозни опасности за някои МПС-та (особено камиони) да пресекат, без да паднат в реката.

Ако човек успее да се абстрахира от люшкането, друсането и близкия завод, шлеповете и солидната машинария, която обгражда пространството около моста, реката в един известен смисъл дори е красива. Няма грам вина, че съветският човек някога я е окепазил здраво с тонове железен боклук. На връщане това чувство на романтика даже надделява, защото цветовете на здрача и изгрялата луна, отразена в Амударя, създават невероятен пейзаж. Хеле, успяваме да пресечем след половин час моста и продължаваме по пътя.

Снимка: Добромир Русев

Но още тук прави впечатление, че някога Амударя е била много по-голяма и пълноводна река. Личи намалялата й речна мощ, обезводненото й тяло, по-хилавият поток, трудното движение на водна маса към изчезналата вече делта. Долавяш признаците на осакатената от човека природа.

Идва времето, в което лека-полека, сред огромната равнинна степ обрасла с терескен на 360 градуса около нас, пристигаме до една от най-големите исторически забележителности на Каракалпакстан, която присъства даже и на самия нов герб днес - зороастрийската кула-дакма на име Чилпик Кала. През втората половина на I в.сл.н.е. на това място, върху голям коничен хълм в пустошта, близо 65 метра в диаметър, древните зороастрийци изграждат огромна "Кула на мълчанието" от солидна глина.

Снимка: Добромир Русев

Защо се мълчи? Тук се поставят мъртвите! Тя е предназначена за полагане на всички починали, изповядващи зороастрийската вяра. Според тяхната традиция, те не трябва да замърсяват с месата си земята - тя е един от петте свещени елемента за вярата им и като такава се пази съвършено чиста. Това автоматично означава, че погребение от нормален тип - трупополагане в земя - за тях е забранено и невъзможно. И го решават така. Започват да строят подобни кули в много широк ареал в Централна Азия, където телата са поставят на слънцето и санитарите на природата - лешоядите - изяждат месата им, отнасяйки ги в небето. Остават само белите кости.

С времето се развиват два основни типа дакми като най-разпространени са из Персия. При едните се оформят три концентрични кръга - най-широкият е за мъжете, средният е за жените, а най-малкият - за децата. По средата стои голямата дупка, наречена оостодан. В нея се събират костите на мъртвите след като вече са оглозгани добре от лешоядите. Взима ги един човек на име насасалар и чак когато се убеди, че по тях няма вече меса, разложена плът или друго, ги събира и може да ги погребе. Било му е абсолютно забранено да общува с живите. Вършел е това само с мъртъвците.

А лешоядът от своя страна има вълшебното свойство в слюнката си да притежава ензим, който разгражда и убива всички смъртоносни бактерии и вируси, които са бич за зороастрийците векове наред. Така милата животинка, ненавиждана от много хора заради зловещата си слава, всъщност спасява човешкия род тихо и мълчаливо от безброй беди.

Вторият тип дакми обаче са малко по-различни. Чилпик Кала в Узбекистан е точно една от тях. Тук присъства само една централна скала, на която са се оставяли труповете, разфасовани от насасалара за улеснение на птиците. След това костите са били слагани в специални керамични или каменни контейнери. И понеже влиянията от монголския изток са доста силни в исторически план, тук се поставя и едно символично овоо. Овоо е свещен център, знак, въздигане на ритуална кула, поклон към предците, памет на живия към световете отвъд, въздигането на духа на предшественика, влагането на смисъл в почитта към древните, основателите и великите хора.

Снимка: Добромир Русев

То е съставено често от пръчки с множество сини парцалчета по него. Идващите от незапомнени времена, подобно на тези в Тибет и Непал, връзват по едно символично пешкирче, за да дадат покой на духовете. Те се покланят пред мъртвите един вид, извикват свещеното като техен закрилник в живота им, показват уважение пред власт над хляба, известяват боговете, че човекът тук долу вярва, търси, стреми се, мисли и влага смисъл в някакви невидими за очите му вече неща.

Историята на Чилпик Кала става интересна и поради факта, че след арабското завоевание на Хорезъм в VIII в., когато кулата престава да функционира по предназначението си, се превръща в граничен наблюдателен пост. Намира се на изключително стратегическо място до река Амударя и видимостта от нея при хубаво време е наистина на стотици километри.

Снимка: Добромир Русев

Моите снимки едва ли ще успеят да ви покажат това, но то е безспорен факт. Тук столетия наред е гранична зона и по нея са трансформирани множество подобни кули като най-известната от тях е Чилпик Кала. Използва се активно до началото на XIII в., когато монголската инвазия в Централна Азия със своята мълниеносна мощ слага край на нейния живот.

Минават много столетия, в които хората забравят за Чилпик. Изоставена, тя започва да се руши. Намира се в силно отдалечен район в пустошта и за нея витаят само страхове и суеверия. Стига се до XIX век, и по точно 1873 г., когато известният художник Николай Николаевич Казарин успява в едно свое мъчно пътешествие да нарисува няколко страхотни скици на Чилпик Кала. Тя още е напълно непозната на научната общественост за времето си, но скиците приковават вниманието моментално. Ще трябва да минат обаче още близо 70 години, за да се сформира голямата археологическа експедиция Хорезъм на Сергей Толстов през 1940 г., която подробно ще изследва и опише ценната руина.

Стоя тук и отдавам почит на мъртвите. Правим един скромен туристически репортаж с Визо, без крясъци и неуважителни действия. Разяснявам им с Марто за какво става дума и дълго се взираме в хоризонта на 360 градуса около нас. Мястото е толкова магнетично и великолепно, че те оставя тотално без думи, дъх и мисли. Тук си по-близо до небето и древните от където и да е другаде в радиус на стотици километри. В далечината виждаш кроткото корито на река Амударя, полюшващите се жълти дървета, огряни от октомврийското слънце, прелестта на майката природа. Съзираш част от някои прокопани древни канали, в едно с множеството имена на хора, подредени с камъни върху пръстта в основите на хълма. Туристи, сър! Не друго. Но чувствата, с които излизаш от Чилпик са ненадминати. Вятърът, който е обрулил лицето ти, видът на централната скала, на която някога са разфасовали остатъците от мъртвите зороастрийци, сухото овоо със сини парцалчета, треперещо на вятъра, хоризонтът на пустинята, ръбът на глинената стена, пропастта долу, двете юрти и белия ни шевролет пред тях - всички те влизат в недрата ти така мощно и напористо, както преминава една дива пустинна буря тук. И не могат да излязат от там повече никога. Стават част от теб и те променят завинаги.


Очаквайте следващата част!

19 ноември 2021 г.

Тагове

любопитно

полезно

стари градове

Забележителности наоколо

Избрани оферти