Приказки от Узбекистан: Пътешествие с влак през пустинята Къзълкум
Пътуваме от Ургенч към древна Бухара с влак през пустинята за около 7 часа. Още от България сме взели билети за спален вагон. За да отидем сега до произволно място с узбекистанските държавни железници, още с наближаването до гарата трябва да ни проверят пет контроли. Толкова ги преброявам. Добра идея е винаги да пристигате на място 30-40 минути по-рано от часа на заминаване на влака си.
В Ургенч виждаме целия набор от местни цербери, и то в най-чистия им вид:
1. Милиционерски пункт на 10-15 метра преди главния вход на гарата, откъдето влизат всички пътници, редящи се на опашка. Отпред стои ченге, проверява ти билета и паспорта, пуска един бърз мъжкарски поглед с присвити очи, ала Клинт Истууд в "За една шепа долари", и благосклонно те оставя да живееш. Минаваш през нещо като три камери с датчици.
2. Две ченгета стоят на самия вход на гарата и също те оглеждат, но с по-ококорени очи. Това, нали, ако случайно техниката с присвитите на Клинт Истууд от преди малко се е провалила.
3. В самия салон на гарата, вече преодолели две очни ставки и почувствали се като безсмъртните на Ксеркс, преди още да можем изобщо да излезем на перона с влаковете, трябва да минем с билетите през две мацки на бюро, едната от които държи гигантски печат за парафиране и цял ден прави едно и също - щрак-щрак, щрак-щрак. Другата стои до нея, гледа я и се учи на това сложно житейско действие - щрак-щрак, щрак-щрак. Как ще лекуват тези хубави жени един ден теносиновита и ревматизма си - изобщо не знам. Дано попаднат на грижовни мъже.
4. Веднъж излезли на перона като богове с печати и всеобщо харесани на снимките на паспортите, на входа на всеки вагон чака по един нов елемент и вижда дали наистина си точно за тая земя, влак, коловоз, направление, град, държава или измерение. Чак когато се убеди, че (поне по документи) си, те пуска във влака.
5. Влизаш в купето, но...о, нее! Билетът, който геройски премина току-що толкова дяволски изпитания, сега ти се взема най-безцеремонно от нов чичак с фуражка и не ти се връща. Ууу! Какво прави с него - не е много ясно. Пътуваш без билет. Което провокира у теб нови притеснения дали случайно някоя шеста униформена инстанция няма да се появи out of nowhere и да го поиска заради същата тая налудничава нужда от контрол, предизвикала първите пет. Сега обаче вече нямаш какво да покажеш, освен тъжна българска физиономия, и можеш спокойно да изхвърчиш през прозореца в пустинята Къзълкум, изплют като дъвка на ихтимански циганин.
Стоп за минута! Малко преувеличавам и иронизирам, естествено, но то, където е смешно, там граничи и със замаскираната с трагикомизъм реалност. Така стоят нещата, уви. В случай, че сте решили, бомби не носете в узбекистанските гари, а се въоръжете с търпение.
Влакът е купешки, цветен, електрически, лъснат, на Узбекистанските държавни железници. Ще пътува през твърде негостоприемна и дори опасна територия! Дали ще ни напада Лорънс Арабски, това не пише в инструкциите за ползване на калъфи и торби. Прилича много на машината от Транссибирската железница. Бавничка е обаче - 80 км/ч, макс 100. Идва точно навреме, всетаки, цепи секундата. В това отношение влакът е взел нещо от далечните си японски роднини. Но само в това.
Първото впечатление е, че е много дълъг и като спре трябва солидно да повървиш, за да си стигнеш вагона. Говорим за близо половин километър! Ще те изчакат, разбира се. Престоят на трена е голям, докато се качат всички. Но народ има и става тълпа. Пътуват хората вътрешно - обикновени, средностатистически граждани с евтини дрехи, хлебни лица и общочовешки проблеми. Нещо като мен. Блъскане няма. Викове и крясъци обаче има. Перонът е широк, постлан с хубави плочки и добри намерения. Безупречно чист. Както впрочем и самата гара и всички други влакове. Ланшни шишенца от бозичка "Войводиново" по парапетите наоколо или мирис на урина са неща тотално непознати. Тук е мястото да отбележа, че толкова китна, подредена и добре устроена сграда с прилежащи градинки не съм виждал другаде. Мрамор, стъкло, всичко свети. Дисциплина има, макар виковете на мамашите да заблуждават, че това не е така. Една тревичка неподстригана отстрани няма, една черна пътечка или някой да мине по нея също. С две думи - контролът тук ражда и идилии, и чудовища. Какво ще видиш ти може би е въпрос единствено на представата ти за нормалност. Какъвто човекът, такъв и Узбекистанът. Комай и за всичко така.
Забравих да спомена, че преди да тръгнем с влака, се отбиваме в голям гаров салон за обслужване на туристи първа класа. Дебел зелен килим, потъваш в меки фотьойли, ниски масички, а до тях служителки в безупречни униформи любезно ни предлагат lounge-услуги и чай.
Малко бие на стар соц, но е без пари и е много приятно място. И само ние там. Никой от местните не изглежда заинтересован да влиза.
Качваме се, настаняваме се в спалното купе с плъзгаща врата и дървена ламперия с огледало, и влакът тръгва. Носят ни чисти чаршафи, вдигаме с триста зора куфарите във фугите, където стоят одеалата, тях пък хвърляме някъде и блажено се изтягаме на леглата. Топло е, даже идват и ни питат постоянно какво желаем.
Усещаме узбекския момент на глезене в първа класа. Сервират зелен или черен чай в порцеланови чайничета с малки широки купички без дръжка. Така се пие тук. Почвам по навик да правя и аз като Игор - тройно преливане от чайник в купичка и vice versa. Утайка от стръковете не се редуцира кой знае колко така, но обичаят на чая е спазен. Имаме даже сладки и соленки. Аферим, Узбекистане, машалла!
Първите два-три часа ми е изключително интересно, макар вече да съм гроги и ужасно да ми се спи. Нон-стоп стоя на прозореца и гледам какво се случва навън. Вятърът си играе с перчема ми и се чувствам прекрасно. Много гари по пътя няма. Спираме общо на две или три по-големи места, които не блестят с кой знае какви достойнства.
Интересно е какво се случва навън, докато пътуваме. Трасето плътно следва маршрут, който представлява важна отсечка от някогашния Път на коприната. Където минавам сега по релси, някога са тъпкали камилски крака, натоварени с колофон от Малабар, синя сол от Кярмсар, янтарени фурми, сребърни мехове, ръкописи и кожи, злато и коприна. Влакът прави тук една лека дъга, издута на север към пустинята, и се отдалечава от коритото на река Амударя и плодородната долина. За да достигнем до великолепното бижу на Бухара, пресичаме едни от най-сухите и пусти пясъчници и солончаци на Земята, дом на отровни змии, скорпиони, жълти лалугери, скачащи мишки и бактрийски двугърби верблюди.
Скоро след потеглянето ни се срещаме и очи в очи с тази прелестна пясъчна принцеса с надиплена тъмно жълта рокля. Ето я! Пустинята Къзълкум заема обширна територия от около 300 000 кв.км! Това е една необятна площ между Аралско море, река Сърдаря, крайните западни разклонения на Тяншан и Памиро-Алай, и река Амударя на юг. Гигантски пущинак, поле от извечна равнинна дивотия с троскот и пустинни дяволи, в която нищото, пясъкът и вятърът са си подали ръце и са първите царе. Но все пак има и някакво напомняне за духа на човек. Робската ръка на работника, строила жп линията с каторжен труд в продължение на стотици километри, е забила тук множество интересни конструкции - верижни квадрати от вертикални сламени пръчки отстрани, които да възпрепятстват навяванията от пясъчните бури по жп трасето. И като че ли ефектът от всичко това е очевидно налице. Движим се абсолютно безпрепятствено в пустинята, порим безкрайната шир все едно някоя моторна лодка в Тихия океан, но пясък през прозорците в очите ни не влиза.
Бавно Къзълкум се превръща за мен в някакъв приказен буден сън. В сюжет. Чувствам се като онзи Марко Поло или Ибн Батута, откриващи същите тези земи с пеещи дюни и шумове в здрача, но вече на един друг, железен кон, няколко века по-късно.
Представям си онзи експеримент с ледения куб, преминал невредим през пустинята. Припомням си лотарията във Вавилон, в която премахването или добавянето дори само на една-единствена песъчинка има колосални последствия. Тук съм като един полубрат на Диого Кау, който слага въображаеми падрани, но в море от пясък и неизвестност.
Мисля си за стотиците пустинни феномени по земята, докато очите ми приспивно се омагьосват от потъмняващия оранжев хоризонт. Спомням си всичко, което някога съм чел за пустините: за жълтото либийско стъкло, получило се от взривил се метеорит над Сахара преди 29 милиона години; за красивото цвете Pholisma Sonorae, което инкорпорира пясъка в цвета си и продължава да краси пустинята, дори без вода; за загадъчните виолетови сфери с желе от Аризона; за древните крепости и дакми на Хорезъм, строени само в нощите под сребърни луни; за фулгуритите, дело на сини светкавици, ударили с такава мощ пясъка на дюната, че го разтопили до течност, а после втвърдили го в самите си форми. Внезапна реминисценция нахлува в мен за шепата пясък на Борхес, която променя пустинята завинаги; оживяват костите на динозаври в Гоби, странствата на Манса Муса, притчите на номадите, в които жаждата е по-ценна от златото. В главата ми се съживяват дехидратираните от хилядолетия китайци в Такламакан, изчезналия Тимгад в Алжир, коварните кявири в Иран и ледените пенитенти в Атакама, следващи слънцето... Боже Господи! Каква необятна пустинна амалгама е това!
Върти се като внезапна фурия или торнадо в мен, като далечен облак прах от препускащи бизони в прерията, връхлита ме мълниеносно, прокрадва се като напориста ихневмония в сърцето ми, долавя пулса на всички пустини по света и ме прави щастлив от пътуването през тях. Да, Къзълкум има този поразителен ефект над мен сега - да е мизансцен не само на тялото и възприятията ми в един влак, но и да е събирателен образ на всяка магическа пустош на земята. Превръща се в огледало на цялата ми душевност. Около нас е безкраен хоризонт от жълто-кафяви дюни с рехава растителност, а слънцето залязва на запад в ленти от цветни облаци.
Равнина и небе сменят очарователно светлосенките си и не откъсвам очи и за миг от прозореца. Всичко добива смисъл в тази приказка, всичко е живо, когато пътувам и му ръкопляскам с шумното си сърцебиене; когато мечтая и се вживявам в този див спектакъл на съвършената ни планета. И знаете ли - точно в момента, в който на някой вероятно ще му се стори, че това безплодно поле в Централна Азия не може да роди никаква друга интересна забележителност или тръпка, освен скучни философски размисли, страсти и монотония от жълто поле със сиви електрически стълбове, точно тогава разбираш за... златото!
Влакът преминава сравнително близо до огромната узбекистанска златна мина в Мурунтау, основана още през далечната 1958 г. Държавна е, собственост на Минен и металургичен комбинат Навой. Днес прави по 61 тона злато на година и е в първата тройка на най-големите златни мини в света! Произвела е дотук за Узбекистан 71 400 000 тройни унции чисто, самородно злато, благодарение на открита огромна жила с примес от арсен под Къзълкум. Дълбока е (засега) 600 метра, 3,5 км. дълга, 2,7 км. широка! Чудовище! И постоянно се разраства.
Краят на жилата изобщо не се вижда, дори напротив - според последните проучвания изникват нови и нови залежи. Щастливци, живи да ги оплачеш! Нямат дори нашите канадски концесии с 1% за държавата. Някога Пътят на коприната взима оттук само тюркоаз, без да си дава сметка, че ходи върху тонове злато. Всъщност знае, но няма съвременната технология за извличането му в такива количества и качество. Само философски камъни и хомункулуси на Парацелз са му в главата.
Разработването на необятните залежи на благородния метал и вкарването им в производствен цикъл са все процеси, дело на тежко индустриализирания СССР в средата на XX в. Мурунтау, заедно с изнасяния с десетилетия текстил от памука, стават двете главни причини Узбекистан да е в много добро икономическо състояние днес. Бихме могли да отбележим, че при тези ускоряващи се темпове на добив и (много важно) правилната експлоатация на ресурсите, в обозримо бъдеще държавата може да стане не само една от най-проспериращите в Азия, но и в цял свят. Да видим. Да не се заричаме. Да не вземе да се окаже, че след някой друг век, светът върви към остойностяване на неща от съвсем различно естество и да преосмисли ценности от тотално друг характер.
Алабализми ли са това? Всичко покрай Мурунтау, разбира се, не пада от небето току така. То има своята жестока, човешка и природна цена. Щадящата зелена икономика и прецизната грижа за човешкия живот не са по вкуса на Централна Азия. Това, че например ще умрат 1000 души за няколко години покрай една мина, не е новина за тях. Това, че ще се унищожи Аралско море или зарази почва и води с арсен - също. Тук има трайни и здрави връзки с Русия и Китай, които гледат на тия работи като досадни подробности пред Негово Величество Производството и Световната мощ. Действията определено не могат да се нарекат човекоцентрични или природоцентрични, както се случва в западната цивилизация, а се циркулира основно около модерния азиатски капитализъм, който в същността си е останал един стар социализъм, но вече в нови дрехи - всеобщият материален просперитет на централизираната авторитарна държава и продуктът й вземат връх в пирамидата. Има ли за всички надолу - има! Да си мълчат тогава, независимо колко са се трудили, колко могат и колко знаят. Да чакат с отворена човка, ще получат обществен пай, каквото им се спусне. Нека само не задават много въпроси как се случва всичко. Нещо, което никога няма да разбера. Понеже съм другаде.
Един сръбски сатирик беше писал, че свободният човек мисли, каквото иска, но яде, каквото има. Е, точно там съм. Щастлив, че се разпознавам в тая мисъл. Не мога да меля брашно с хора и общества, които правят точно обратното - ядат каквото си искат, но мислят - каквото има. А в това отношение стигам до противоречие с първоначалната си еуфория. А именно, Узбекистан все пак си остава далечен в много отношения за мен, и то не само в географски аспект. Постигам един необходим баланс, що-годе важно равновесие в мислите и чувствата си относно държавата. Очите ми вече се затварят. Акумулирал съм толкова много умора от безсъние, писане, дълъг път и емоции в предишните денонощия, че силите ми се изчерпват и заспивам. Миг преди да го сторя виждам през прозореца как здрачът завива пустинята през глава с тъмното си одеало и настава една наистина магическа звездна нощ - такава, каквато помня само от Дещ-е Кявир и в която потъва онзи Бруно Шулц като дете в последния си контра марш на фантазията.
Влакът продължава да трака бавно и монотонно в този чуден пейзаж - остават му едва само няколко часа до велика Бухара, където, вероятно, ни жив, ни умрял, ще трябва да събудя живия си труп, за да отидем до хотел Anis Pari с поредния бял шевролет и да потъна в дълбок и безпаметен сън.
Снимки: Добромр Русев
>
