Начало / Статии / Статии - Кения

Две седмици в Кения - такава ли си я представях?

Автор

/

В Кения се озовах много импровизирано. Дъщеря ми навърши 16 години в края на ноември и нейният подарък – екзотично пътешествие, беше замислен първоначално за Индонезия, но по разбираеми COVID причини се наложи промяна в последния момент. Трябваха ми две седмици подготовка: часове наред в интернет, избор на хотел, подбор на програма, допитване до сайтове за ресторантчета с добър рейтинг, възможности за сафари и други приключения в района. Кореспонденция с хотела, авансово плащане, електронни визи, PCR тестове – всичко необходимо, за да не направим завой от Найроби директно обратно.


След дългия път, смяна на три полета, нощен трансфер от Момбаса до хотела и ето ни в разкошния апартамент, до който стигнахме през още по-разкошната хотелска градина сред музика от стотици птици.

Дотук добре. Сутринта на плажа – още по-добре. По-фин и снежнобял пясък не съм виждала. Преди да продължа разказа, ще направя едно уточнение – снимките са без филтри, картината е толкова свежа и наситена с цвят, че филтри и дообработки само биха я влошили.

Барчето на брега е много, много красиво. Джин с тоник, фрешове от маракуя, кокосов орех – напитки за разхлаждане след топлата и чиста морска вода. Отливът и приливът са доста силно изразени, но когато водата се отдръпне може да се наблюдават безброй любопитни рачета и дори мурени, правещи причудливите си осморки в скалите.

На плажа веднага бяхме атакувани от местни фирми, организиращи какво ли не. Избрахме си „Блу сафари с лодка с прозрачно дъно“. „Ще видите всичко“, гласеше устната реклама, „делфини, костенурки, риби, маймуни. Има включен обяд на малък красив остров – омари, кралски скариди, риба, калмари, плодове, танци.“ Е, навихме се за 1 минута! Цената бързо варира, по-добре познатия на всички пътешественици метод „За другите е еди колко си, но за теб – специална отстъпка – 50 долара на човек“. Пътуващите от вас добре знаят тези номера на надлъгване и в крайна сметка винаги става ясно, че те товарят, но, хайде, няма да си разваляме настроението и да губим ценно време с пазарлъци (ето защо понякога организирани от туроператор екскурзии излизат хем по-изгодно, хем ни пестят безброй главоболия). 

Какво получихме от „Блу сафарито“: делфини, костенурки и маймуни – нула. „Няма как да кажем на животните да стоят на едно място и явно са отишли другаде“. В обяда на „красивия остров“ присъстваха обещаните продукти и… толкова.

За вечерта на празника – рождения ден на дъщеря ми Тин, взехме от хотела предварително поръчаната портокалова торта и наехме местен тип лодка, специално пригодена за кратки круизи по залез. Маса с местни мезета, слабоалкохолни коктейли, добре подбрана хаус музика, но най-интересното – на борда, освен нашата мини българска компания, имаше и десет девойки от Найроби, дошли за уикенда. Те ни бяха и нещо като живата програма – от тръгване на лодката до акостиране - песни и танци по кенийски. Не спираха да си благодарят взаимно „Благодаря, Патриша, че ни доведе! Обичаме те!“, „Благодаря, Алис, че ни доведе! Обичаме те!“ и т.н в този дух. На някои 20-те грама джин им бяха твърде много, защото скочиха с дрехите в морето и екипажът трябваше да ги вади с въжета, пояси и мъжка сила. Но пък ни направиха купона и вдигнаха градуса на настроението. Пяха „Happy Birthday” на английски и на суахили, въобще веселба!

Кенийците не обичат да ги снимат. Аз, като любител на портретната фотография бях много разочарована от този факт, въпреки, че някъде в интернет бях мернала тази информация. Тъй като съм фен на Азия и често пътувам натам, мога да направя разлика между много красивите виетнамки, които, когато видят насочен фотоапарат, не само се усмихват, но и дори позират. Тук те гледат най-малкото доста сурово, да не кажа свирепо. Малкото ми снимки на хора са с тяхно разрешение или когато нещо съм купувала от тях.

Какво е Кения без сафари? Всъщност това е най-ценното!

Фирми, предлагащи сафари, има много. Програмата, която предлагат, е една и съща. Остава да се доверим на собствената интуиция кого да изберем. Разликата в цената идва от типа настаняване за нощувка – в палатка, нискозвезден или петзвезден лодж, така също и от джипа – обикновен или по-луксозен. Нашият сафари гид си беше находка. Препоръча ни го шофьорът, който ни взе от летището и чиито услуги ползвахме за разходки по време на целия ни престой.

Рамбо – така ни се представи водачът. Всъщност се казва Шака, но Рамбо е много по-така, сафарийно приключенски. Всяко сафари с една нощувка минава по следния начин: сутрин рано тръгване от хотела, два часа път, в случая до Източно Цаво. В интензивния за сафари сезон опашката пред входа на резервата е винаги от десетки джипове, но в случая бяхме само ние, а из резервата срещнахме не повече от 7-8 джипа за два дни. Табелата над главната порта ми допадна като послание: „Респектът към природата е повече от една снимка“.

До обяд обиколка из саваната, обяд в лоджа, защото и дивите обитатели се крият от жегата, късен следобед до залез – нова обиколка, рано по изгрев – трета обиколка, която е и много интересна, защото животните пият вода и закусват – кой с трева, кой (като цар лъв и хиените) с други съсаванци. Явно животните са привикнали с джиповете, защото определено не се страхуват, оставят да ги приближим, дори и лъвовете. Все пак водачите имат едно на ум и следят за знаците – вдигнати уши и опашка – не ме приближавай, спокойна стойка – хайде, снимай ме, така или иначе не ме интересуваш. 

Интересна беше срещата с едно слонско семейство в червен цвят, каквито са и повечето други животни, защото по кожата им полепва червеникавата пръст на саваната. Историята на срещата ми с това прекрасно семейство е следната: стоят си мама, татко и детето до езерцето привечер. Когато джипът приближи, бащата се разтревожи. Зае бойна поза (според водача). И тъй като ние не тръгнахме, той разумно изпрати жена си и детето в храстите на безопасно разстояние, оставайки в отбранителна позиция, докато не се отдалечихме. Истински смел и обичащ баща и съпруг. Въпреки че не бяхме в топ сезона за сафари, имахме голям късмет и видяхме много животни, включително четири от голямата петица: слон, лъв, хипопотам, бивол, а така също много зебри, жирафи, диви пуйки, газели, няколко вида антилопи, чакали, птици.

Ще предам накратко разказа на Рамбо за саваната и масаите:

„Лъвът е царят. Яде всичко, но най-любими са му зебрата и биволът, защото са най-едри (понякога е късмет да си кльощав). Нападат и слонове, когато са в група по 10-15, но само нощем. Понякога семейството слонове се разбягва в паника в различни посоки, когато го нападнат лъвовете. Случва се някой от семейството да се изгуби и дни наред да търси близките си, уплашен и уморен.“ Срещнахме такива самотни слончета и след разказа на Рамбо бяхме тъжни и съпричастни. 

Единственият враг на лъвовете, който се осмелява да ги нападне, са дивите кучета и то само ако лъвът е сам, а те са глутница. „Обичайно слоновете в саваната живеят 70 години. Когато остареят, на 60-65 години, се уединяват и напускат живота в самота. Това е техният избор.“

Попитах Рамбо какво се случва, ако случайно турист замръкне в саваната. „Става храна за лъвовете. Ти не ги виждаш, но те те следят през цялото време.“

Всъщност добре известен факт е, че дори свирепите хищници като лъвовете не убиват за удоволствие, а само когато са гладни. Хранят се веднъж седмично, а в другото време само пият вода.

„Масаите нямат паспорти. Живеят средно 70 години. Момчетата на възраст от 9 до 12 години имат вид обучение след обрязването им, което ги подготвя за мъжкия етап от живота. Възрастен и опитен масай с група от 15-20 младежи се заема с обучението им – 6 месеца в саваната. Там те изучават бойни умения, как да ловуват, как да различават отровни от полезни растения, как да откриват ядливи корени, лековити билки за лечение на малария, ухапване от отровни влечуги и всякакви болести. Завръщайки се в селото, обучените и възмъжали млади мъже демонстрират своите умения пред близките. А когато навършат 16-18 години се замислят за семейство и жена. Трудна, но не и невъзможна мисия.

- Тате, искам да имам жена.
- Добре, отиди в саваната, убий един лъв и донеси главата му.

Събира кандидат женихът няколко приятели и въоръжени с копия и ножове отиват в саваната за лъвска глава. Когато открият лъва, младоженецът трябва пръв да нанесе решаващия удар, чак тогава неговите приятели се включват и помагат в битката. Младежът носи лъвската глава и лапи на баща си, а той на бъдещите сватове – доказателство, че синът му е силен и здрав и ще може да се грижи за семейството. 

Брачният договор е скрепен от сватовете с изяждане на една коза и пийване на каквото има. За моя радост искам да споделя, че това с лъвската глава се прави само за първата жена. Защото, особено по-заможните откъм добитък масаи, имат до 10 жени… и ако за всяка трябваше да пада в жертва по един лъв, щяха да са вече в Червената книга.

Тук жертвата опира до преглъщане на женското его, защото първата жена избира втората, втората – третата и т.н. Ако се водехме от нашите женски принципи за съперничество, би трябвало колкото по-задна бройка е следващата жена, толкова да е по-грозна и неприятна. Но явно масайките не мислят като нас. Всяка нова жена сама нарязва клони от дърветата и построява измазана с червена кал колиба – отделен дом. Нещо повече – сутрин мъжът излиза със стадото, а жените имат оперативка, на която решават коя да бъде вечерта с него. Избраната от женския съвет жена посреща масая с кана мляко – знак с коя ще бъде тази нощ. Вечерта е романтична, ама не съвсем. Има ритуално прескачане на огън – напред-назад от жената. После следват ласките, след което мъжът се оттегля и спи на отделно легло. Защо? Поради две причини: първо, защото жените много говорят и ще го разсейват и второ, защото само до неговото легло има дупка в стената, откъдето той може да наблюдава добитъка, да не би да прескочи някой лъв или хиена.

Интересно ми стана какво се случва, когато почине масай. Жените никога не плачат, те вярват, че той е в друга форма на живот. Носят го в саваната, а там го покриват с парчетата месо от коза или овца, после идва ред на лъвовете и хиените.

„Природата отива при природата”, завърши разказа си Рамбо.

Масаите са номади и местят селото си по две причини: когато свърши тревата за паша в района или когато някой почине.

В края на моя разказ за Кения ще рискувам да си навлека негодуването на многобройните ? фенове.

Бих ли се върнала отново? Ами не, не бих! Защо? Защото не си го пожелах!

Видях Кения, допуснах я, опознах я, доколкото можах, но не успя да ме докосне, защото толкова категорично противопоставяне на красиво и некрасиво, където и да съм била другаде по света, а то не е малко, не видях. По-скоро никъде не открих дълбоко вроден усет за хармония и красота. И тук въобще не става дума за бедността, която е очевидна. Душата безпогрешно разпознава местата, където се чувства комфортно, на такива места иска и дори настоява да се връща отново и отново, но в Кения моята не се почувства така.

Накратко: В Кения  получих микс от 5-звезден хотел с 4-звездни условия, 3-звездно обслужване, емоции и природни красоти, които имах късмета да уцеля като време и водач.

Моето пътешествие беше от добрите.

Снимки и текст: Диана Маринова

Искате да споделите пътепис от свое пътешествие? Изпратете ни снимки и текст на info@nasamnatam.com.

>
23 февруари 2022 г.

Тагове

екзотика

любопитно

полезно

романтични места

Забележителности наоколо

Избрани оферти