Исландия – островът на огън и лед (пътепис)

Сещате ли се за онези наситени нюанси на зеленото…? Онези ръждивозелените на тревата около водопадите и върху застиналите вулканични камъни. А дали ви се е случвало малките дървени къщички с триъгълни покриви и остри върхове да ви напомнят за елфи и джуджета? Ако пък сте леко меланхолични и често замислени като мен, то черните пясъци и пръснатите късове ледници по брега ще ви допаднат особено много. Понякога над тях, в небето нощем, можете да наблюдавате северното сияние. И последно – ако студът не ви плаши, а напротив, вашата дестинация несъмнено е Исландия.

Насочвам се натам сама, придружена от една раница с размерите на ръчен багаж за самолет, три пакета солети и един шоколад. Последните – предоставени любезно от доброжелатели, грижещи се за моето добруване или тъй наречения ми wellbeing. Да не забравя и лилавото тефтерче! След 15 посетени държави, най-сетне се усетих, че не е лоша идея да записвам по някое и друго впечатление в него. Следват отрязъци именно от жълтите му странички.

Наричам това пътешествие „Път към себе си“. Доста вярно е, макар да носи силен привкус на класическо клише. Историята започва с гледане на късометражни филмчета от Banff Film Festival в компанията на приятелка. Дават клип за Heiðar Logi, един от малкото сърфисти в ледени води, а именно – в Исландия. Разкриват се умопомрачителни гледки. Истина ли е?!

Следват няколко месеца любопитство около това късче студена земя, разучаване и търсене. После няколко дни чуденки кой би се навил да помръзне заедно с мен там (звучи почти толкова романтично, колкото ако бях предложила тропически плаж или кокос под палмова сянка). Билетите поскъпват. Годината не може да завърши без екзотична дестинация и… ето на – резервирам четири полета и решавам да се насоча към мястото без чужда компания. Остават два месеца за планиране. Изчислявам най-бюджетното пътуване из една от най-скъпите държави на света и всеки изминал ден се чудя къде и как ще успея да нагъчкам пухеното яке и зимните туристически обувки в ръчния багаж…

Споделям във Facebook слогана Good things happen to those who book a flight и до няколко дни животът ми наистина се насочва към дългоочаквана, мечтана и реанимиращо действаща промяна към добро.

Предизвикателството е да полетя сама. В буквален и преносен смисъл. Да се потопя в пет дни, наситени с емоции и посещение на места, към които искам да се устремя самостоятелно. И в цялата тази еуфория едва не пропускам да оценя, че съдбата (в лицето на близък приятел) ме среща със симпатичен и амбициозен младеж, при това ендуро карач… Канена съм на сватба в непосредствена близост до байк парка на Боровец, а по случайност моят познат е по същото време там с малка компания от приятели. Магията се случва и като че ли именно запознанството с един от тях отговаря на частта Good things… от публикацията ми в социалната мрежа. Съдба или карма – знае си работата! Едно от най-сладките неща ще се окаже именно да има с кого да споделя радостта от посетената нова дестинация. Видео позвънявания на любимия, от които се предават неземно красиви гледки от другия край на света – безценно!

Започваме. Един час до Будапеща, 5 часа престой и още 4 часа полет до столицата Рейкявик. В един момент се чувствам леко изморена, но в мига, щом от самолета се разкрива бреговата линия, сърцето ми се пуква и оттам изскачат хиляди сърчица, усмивки и фойерверки. Досега не съм виждала по-красиви гледки.

Бурни студени водни маси се разбиват върху катраненочерен пясък по брега. Хълмистият вулканичен релеф е обрасъл с жълто-зелена трева. Извисяват се вулкани, а над случайни полета се издига пара от геотермални изригвания.

Удовлетворението от пейзажа ме държи дълго след кацането.

Хващам трансферен автобус от летище Кефлавик (Keflavik) до Рейкявик. Слизам на Culture House и оттам поемам пеша до хостела. Вдясно е главната туристическа улица. Обърнеш ли се наляво – брегът и красотите му. Не се сдържам да се отбия за по снимка (десет). Там преминава велоалея. Въпреки вятъра и седемте градуса температура на въздуха, бегачи правят дневната си тренировка.

Стигам лесно до адреса си. Какво да видя отсреща… музей на фалоса?! Посрещат ме приветливо и ми показват бара и ресторанта – колко удобно! Хвърлям раницата и слизам за по бира долу. Няма какво повече да искам. Не ме притеснява никак дори това, че за първи път спя в стая с още 13 души от различни кътчета на планетата.

Заспивам учудващо лесно, при това на светната лампа и шум от разговори. Оказва се, че всички са пътешественици като мен, всеки със своята различна история и лудост.

Съответно се будя рано, готова за подвизи. Закуската, раничката и старт!

Тъй като не пътувам с компания от хора, кола сама не съм наела. Включвам се в целодневните организирани турове, които предлагат местните компании. Резервирала съм предварително South Coast Classic – обиколка на югозападното крайбрежие за десет часа. Едни от най-забележителните места в това късче земя са именно там.

Първа спирка – водопад Скогафос (Skogafoss). Чудничко е, че до него тъкмо се е показала пъстроцветна дъга. Първи шанс да изпробвам как работи selfie stick-a. Добре че до втората спирка имам време да разбера какво бъркам в настройките, иначе щях да рискувам да ме няма на нито една снимка.

Не чакаме повече – нека се запътим към известния черен плаж Рейнисфяра (Reynisfjara). Е, няма такова нещо! Той е чисто черен! И камъчетата са идеално кръгли и също толкова черни. На техния фон само студените мощни вълни се разбиват в искрящо бяла пяна – мощта на Атлантическия океан. Отстрани – пещери. Формата на скалата е типична. Вместо да разказвам, предпочитам да я покажа.

Това място носи особена харизма. Вулканите са „залети“ със зелено. Водопадите се сипят в пенливо бяло. Почвата е чисто черна, а пясъкът сивее. Вълните все така се блъскат в брега с гръмка сила. Пещерите са хладни и сякаш пазят някаква тайна. Не някоя важна, но поне дотолкова, доколкото да държат дистанция от теб. Усеща се мистицизъм и надмощие.

Не след дълго сме във Вик (Vik), симпатично селце на брега. А след това – и на глетчера. Eyjafjallajokule. Не. Ако питате, и аз не мога да го произнеса! Това обаче е най-красивата гледка, която запечатвам в ума си. Ще пресъздавам образа на глетчера всеки път щом си помисля за Исландия. Купчината лед си е пробила път измежду неестествено зелените хълмове и е изхвърлила няколко къса ледник в новообразувано езеро. В далечината – сурова природа. Още маси лед, пропукани от черни резки пепел и тук-таме прозиращо синьо от мразовитата сърцевина. Хлад, тежест, суровост, обградени от контрастна „пулсираща“ растителност. Късче от сърцето ми ще остане завинаги тук.

Гидът ни води като последна спирка към Саляландсфос (Saljalandsfoss) – водопада, зад който можете да минете. Внимание: меко казано ще се намокрите! Воден облак от мощно разбиващите се кубици вода отвява към мен хиляди капчици и до 5 секунди вече съм с лепнещи панталони и мокри кичури коса. Като виждат накъде отиват нещата, част от туристите с кеф се „поливат“ под една от водните струи. Ето идеално място за тестване на милиметрите воден стълб защита на водоустойчивото яке.

Както казах, зад този водопад може да се мине. Можете да се насладите на пещерата зад гърба си, докато пред вас се сипе вода. Мястото е идеално за снимки, но уви – само ако разбирате малко повече от фотография и разполагате с качествена водонепропусклива техника. В моя случай снимането срещу светлината не води до нищо друго, освен до тъмната ми сянка на бял фон. И после върви обяснявай, че това там си ти…

Десетте часа обиколка приключват. Прибираме се. Остава по-малко от час до Рейкявик и в миг навлизаме в апокалипсис. Рязка граница облаци и тежка мъгла, внезапна тъмнина и сенки. Явно промяната е нормална за времето тук. Това е и прекрасен момент да си пусна ambient музика и да отморя на седалката, загледана в пейзажите. От слушалките звучи Olafur Arnalds с албума Broadchirch. Чакам утрешния ден с нетърпение.

Ден втори. Някога да ви се е случвало просто да вървите и да се усмихвате без видима причина? Днес е така. Разходка по брега на Рейкявик. Някои тичат, други карат колела, трети се разхождат като мен. Отляво – гладък и перфектен черен асфалт, отдясно – заливът на Атлантика. В далечината – контурите на вулкан. По пътя виждам надпис Iceland, направен от подредени едно до друго камъчета. Как да не те усмихне това?! После хоп! – вляво към лутеранската църква Hallgrimskirkja с впечатляващи 73 метра архитектурна височина. И за финал нека като всяка уважаваща себе си активна мацка да вляза във всеки магазин за туристическа екипировка. Shopping timе! В края на тези четири часа се сдобивам с магнити за по 11 лева парчето, трек чорапи от вълна на исландска овца и buff-че на разпродажба.

Следобеда прекарвам в изучаване на майсторските настройки за заснемане на северното сияние и се сещам кое е онова едно нещо, което човек винаги забравя да вземе на път. В моя случай – статива. Надявам се да се справя и без него. Днес ще се включа в неизменния за всеки турист Aurora Borealis Watching тур – 3 часа разходка посред нощите на нулеви градуси с възможност да видиш зеленото сияние (в Исландия зеленото е преобладаващ цвят, макар и да няма дървета). Подходящи за северното сияние са периодите февруари-март и септември-октомври. В моя случай – второто.

Hint: ако е облачно, шансът тази гледка да се открие пред вас е малък. Всички туристически компании предлагат при неуспех да се включите безплатно втори път. В този ред на мисли, разумно е въпросната дейност да бъде в един от първите дни престой на острова. Ако все пак програмата ви до края е пълна и нямате възможност за втори опит – страшно няма! Фирмите ви канят в рамките на следващите 3 години да се върнете отново и „пак да им заповядате“. Ако ви се отделя отново 4-цифрена сума за подобно пътешествие – защо пък не.

Индексът за активност на сиянието Aurora Borealis за тази вечер е 4 (скалата е от 0 до 9). С един от 13-те ми съквартиранти се надъхваме психически за предстоящия момент.

Chasing Northern Lights... Прибирам се в 2 сутринта в хостела, лягам си на втория етаж на леглото и си мисля как главоломно се провалихме тази вечер с преследването на зелената ивица в небето. Сиянието не благоволи да се открие. Съответно и елфите, които по старо исландско вярване излизат наяве тогава. В автобуса, който ползвахме за трансфер от точка А до Б, успях да задремя, но все още се чувствам като парцал. Добре поне, че пихме по чаша горещ шоколад и хапнахме по два исландски мъфина на един вулкан, част от маршрута ни по пътя за „чудото“. А и 3 часа навън през нощта са си 3 часа бране на студ. Радвам се, че си взех дрехите за сноуборд.

Ден последен. Резервиран е предварително стандартният за Исландия Golden Circle тур – 8 часа обиколка с автобус. Времето е мрачно. Нищо. Както казват тук: „Ако времето не ти харесва – изчакай десет минути“. Днес посещаваме Гейзир (Geysir). Едноименният гейзер, от чието име произлиза и самата дума. Дори от чешмата в близкото заведение тече гореща вода. Понятие „студена вода“ въобще липсва. Всичко пари. Следва водопадът Гълфос (Gollfoss). Местните го определят като най-красив, но на мен ми се струва просто най-голям, не задължително най-хубав. Спирка три – живописният национален парк Pingvellir с къщички с триъгълни остри покриви в долината. Накрая, но не и по важност – кратерът Kerið. Това е втората ми най-любима забележителност в Исландия. Само го вижте…

Последното пътуване не минава и без доза напрежение. Две китайки бавят групата с повече от трийсет минути, правейки си селфита на кратера… Винаги има по някой, който не е разбрал часа за потегляне. Затова пък екскурзията завършва с изпълнение на симпатичната девойка, която е наш гид. На микрофон в автобуса тя пее приспивна исландска песничка.

Прекарвам вечерта по пижама, с биричка в кухнята на хостела. Говоря си с новата ми познайница от Сейшелите и пиша в лилавия тефтер. По-късно с „колегите“ по стая обменяме впечатления, пари и обичайните миризми от туристическите ни обувки…

Последна сутрин. Ставам в 4:00. Поставила съм си задачата да не събудя повече от 5 от 13-те ми съквартиранта. В 4:30 си връщам картата на рецепцията и се изненадвам приятно от факта, че на бара ме чака чаша ароматно горещо кафе. Грабвам я и се впускам по самотните, все още облети в тъмнина улички на Рейкявик. Обратно до Culture House, откъдето дойдох. Бусчето ме взима и пътуваме към летище Keflavik.

По пътя все още се оглеждам за северното сияние. Уви – не го виждам, но в главата ми се заражда идея за второ идване, обратно тук в страната на огън и лед. Остават ми още толкова неща да направя – ледено катерене, трек, разходка в ледена пещера, втори шанс за сиянието, топване в Синята лагуна. Също така искам да наема кола и да карам по черния асфалт на онези самотни пътища, които често виждаме от приказните wallpaper-и по лаптопите си…

Исландия… къс земя с насъбрана природна сила, която респектира силно и неизбежно. Сурова природна картина с особено красиви детайли и изобилие от ярки цветове. Симбиоза между огън и лед. Безброй възможности и приказен фолклор. Твърде руси и прилично забавни местни хора със сложен език и невъзможни за произнасяне думи. Безбожно висок икономически стандарт, придружен от особената наслада на 20-левовия наливен ейл. Оставям в тази страна къс от сърцето си. Вземам вечни спомени. Намирам…себе си!

***

За автора:

Казвам се Камелия Недкова. На 28 години съм (дете на демокрацията и пролетта), родом от Русе - малката Виена. Работя като кинезитерапевт, а в свободното си време се любувам на планините, outdoor активностите и планирам пътешествия. Допреди 4-5 години не бях излизала извън границите на държавата ни. Преместих се в София и в началото дори не можах да открия близката спирка на градския транспорт, гледайки карта на града... С подкрепа, пример и вдъхновение от приятели за период от четири години успях да обиколя 17 държави - 17 различни свята, част от които Шри Ланка, Мароко, Италия... До днес - времето, в което поех съвсем сама до Исландия и се влюбих в севера и Скандинавия. Мечтая за Норвегия, Камбоджа и трек до базовия лагер на Еверест от Непал.

Редактор: Петя В. Димитрова, автор на "Да обичаш дивото. Монголия"