Приказки от Узбекистан: Съкровищата на Бухара
Със седма част продължава разказът от първо лице за пътешествието на Добромир Русев. Прочетете първа част, втора част, трета част, четвърта част, пета част и шеста част.
Познавате ли онези земи на изток от Саве и Аташпарастан, където лежат телата на трима големи царе влъхви? Мисията им била проста - да вземат злато (земен дар), тамян (символ на Бога) и смирна (изцеление), за да узнаят дали новият пророк, при когото отивали да се поклонят, е Бог, земен цар или лечител. Кое ли от трите ще вземе, питали се те през целия път. А пророкът взел че приел и трите. Но в замяна им връчил само едно обикновено сандъче с камък, за да изпита колко твърда е вярата им.
Потресени от този неуважителен за тях дар, в който нямало нищо наглед скъпоценно, а само една студена символика, влъхвите хвърлили сандъчето в един кладенец в пустинята и отминали разочаровани. Не след дълго се разразила страшна буря. Легендата, която по-късно ще разкаже и Марко Поло, твърди, че невиждани светкавици и гръмотевици озарили небето с ужас. То се отворило, а не след дълго и мощен гръм с огън поразил кладенеца, в който бил хвърлен камъкът на вярата. Разбрали влъхвите тогава, че са сгрешили в постъпката си. Богобоязливи, те се разкаяли, върнали се при кладенеца с камъка и взели от небесния му огън. И така започнали да предават пламъка един на друг, наричайки себе си огнепоклонници. След три дни и три нощи този огън достигнал до стените на древна Бухара.
А познавате ли онези далечни земи на изток от страната Рудбар, където живеят франколините и снежнобелите волове? Това са земите на североизток от Керман, пълни с тюркоазени мини и желязна руда, родили корави мъже и най-старателните жени, бродирали завеси, покривки и възглавници върху коприната язди или индийския кашмир; земи на нажежен пустинен въздух, разкъсван от соколи с червено петно върху гърдите и опашките, които денонощно кръстосват планините Кухбенан; централноазиатски земи, поели маранята и горещините на Джирофт и изпатили неведнъж от караунасите - бандите от скитници и разбойници в пустошта, смесица от майка индуска и баща татарин - една дива шайка, която от незапомнени времена практикува старата персийска магия - за седем дни път да превърнат деня в нощ. Познавате ли ги? Всички те ще оставят своя неизличим отпечатък върху древна Бухара.
Странна е съдбата на пътешествениците от града, тръгнали през пустините на Мерв на югозапад да търсят познание за света. Застигнати от пясъчните бури, скоро ще достигнат град Кубинан, почти напълно ослепели, но съвсем не изгубили вярата си. Бактрийските им камили добре знаят, че отвъд пустинята ги чака едно място, което произвежда прочутия мехлем за очите, наречен "Туция" - силен цинков окис, който се получава след нагряване на местна руда. В миг ще прогледнат от него като по чудо и ще ги осени Божието провидение. Ще посетят самотното дърво с кухи плодове в Тун и Кайн, което от едната страна е зелено, а от другата бяло, след което ще славят Khoda, който първо се казва Ахурамазда, после Аллах, a накрая влиза безименно във всичките им книги, писани в оазиси под сребърни луни. В тях ще се чете винаги едно и също - че изцелението е във вярата, в познанието за света, в очите за свещеното, които виждат отвъд законите на халифите, златото или лицемерните католикоси.
Ставам много рано, още в полутъмната утрин, за да видя изгрева над този безсмъртен град. Той отглежда старателно децата си от желязната епоха до днес. Не можете да си представите колко съм щастлив, че виждам Бухара в пълния му блясък, в спокойно и топло време, сякаш със същите тези очи, излекувани с Туция. Градът е един от най-тачените на Изток, живял хилядолетия преди идването на исляма.
Възмечтаван и прославен от не един прочут пътешественик в историята, владян от най-заможните и влиятелни господари на Централна Азия, разкъсван между Руска и Британска империя в Голямата политическа игра на Изтока, Бухара оцелява и запазва свещения си статут до днес. Разположен сред плодородна земеделска равнина край река Заравшан, лесно можем да си обясним защо е смятан за свещен още от древни времена - средище е на обширен храмов комплекс още от второто хилядолетие преди новата ера! Името идва от санскритската дума "vihara", което означава светилище, храм, място за поклон пред Бога, сборище на много важни манастири.
Зороастрийските маги, тези първожречески стожери на старото място, ще потвърдят мълвата, че "vihara", "varahi" и "varaha" са от едно и също синонимно гнездо: а всъщност става дума не само за "храм" и "светилище", но и за нещо прелюбопитно - животното глиган. Бухара се превежда и като "земята на глигана", тъй като от прастари времена асоциацията на животното с идеята за свещено място вървят ръка за ръка. Тук в не една епоха жреците и проповедниците имат за свой символ глигана. Земята му е свещена - двете значения се преплитат във времето и достигат пълната си еманация през зрялото Средновековие, когато ще се роди девизът:
"Навсякъде по света светлината идва от Небесата, но само в Бухара тя струи сякаш от самата земя".
След арабското нашествие в ранния VIII в. този град ще стане роден на велик учен като Имам ал-Бухари, събирач на хиляди хадиси. Ще бъде дом на прославени мъже като ал-Гиждувани, Саиф ал-Дин Бохарзи и Баха ад-Дин Накшбанд. През X и XI в. ще се превърне в бляскава столица на Саманидската държава, а от XVI в. нататък - в център на Великото Ханство Бухара. Последният емир ще падне епично през 1920 г., когато ще се провъзгласи Република Бухара, а 4 години по-късно - през 1924 г. - и Узбекската съветска социалистическа република, от която ще е част. За да дойде и преломното време, на което всички сме съвременници - 1991 г., когато Бухара ще се превърне в град от независимата държава Узбекистан. Центърът й днес представлява един невероятно възхитителен музей на открито, съставен от множество отделни архитектурни паметници, и е включен цялостно в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.
Но нека ви разкажа малко повече - мястото определено заслужава това. Най-ранните слоеве на градска култура тук датират още преди повече от 2500 г. Или поне това, което засега имаме като безспорно доказани археологически данни, сочи такава датировка. Едни от първите значими шедьоври тук са Кладенецът на Йов или "Чашма Аюб", както му казват, асоцииран с името на самия библейски пророк Йов, а и огромната и величествена Арка на Бухара. Не става въпрос за арка в смисъл на порта, а за масивна крепост вътре в самия съвременен град Бухара, в която е имало импозантен зороастрийски храм на огъня, а в последствие е и място, преустроено и доукрепявано много пъти в различни епохи.
Днес Арката приютява стари постройки и площади, руини и действащи разкопки, до които имам късмета да се добера срещу някой друг напуснал ме долар. Местните владетели секат свои собствени сребърни монети още от II в. преди новата ера. През III и IV в. настъпва една локална, но ужасяваща по своята същност суша, с доста значими последствия за региона. Животът почти замира за два века. Това е времето, когато Бухарският оазис претърпява един голям, но все пак временен упадък. Възстановяването му е плавно, не рязко. То започва някъде от средата на V век и се асоциира с подновената търговия по Пътя на коприната - все пак градът има късмета той да минава точно през сърцето му.
Идват потоци от средства и блага, въз основа на митата върху керваните. Започва усилено да се строи. Съответно - това не остава незабелязано. В периода V - VII в. тук нападат и вилнеят ефталитите (както са познати във Византия) или аятелаитите (както - в Персия). Наричат ги още "белите хуни" - едно диво степно племе без писменост, мълниеносно завладяло Тарим, Согдиана и Пенджаб, грабещо наред и унищожаващо последните следи от Кушанското царство. Тяхната държава не трае дълго - някъде до към края на VI и началото на VII в., когато сасанидските перси се съюзяват с един нов народ на сцената, който ще има основен ефект в Узбекистан с векове - тюрките.
Алиансът им слага край на господството на ефталитите в региона. Тюрките завземат Бухара, монополизират търговията със стоки, въвеждат още по-строги данъци и такси върху преминаващите кервани, и създават т. нар. "Бухар Худат" - нещо, което днес можем да преведем като крупно обединение (съюз) на бухарски принцове с власт над митата в цялата околия. В ранния VIII в. обаче и тази работа залязва. Един хубав урок на историята и живота е, че когато имаш пари и власт, то не е казано, че ще ги имаш завинаги. Арабският военачалник Кутейба ураганно превзема Бухара, унищожава съюзът на принцовете и построява тук първата джамия, а от IX до XI в. са издигнати и гигантските градски стени, които, дори след мълниеносните атаки на Амир Тимур, стоят непокътнати и до ден днешен.
Изпълнен с очакване и нескрито любопитство, ставам много рано в предутринния здрач, часове преди закуската в хотел Анис Пари. Започвам да обикалям сам града. Сутринта е пълна с насядали белобради старчета около улицата, играещи незнайно коя партия табла и съзерцаващи небето, облегнати кротко на бастунчета и геги, и заслушани в тракането на заровете в тишината. Радват се като ги заговориш, даже ако седнеш до тях за малко, започват да те разпитат за това-онова.
По тесните улички, покрай наизлезлите отрано деца с топка, в едно тихо кварталче с черни пътища като в стар минотавърски лабиринт се придвижвам с навигацията до сградата на Чор Минор или "Четирите минарета".
То е едно необичайно медресе, построено през 1807 г. с парите на богат тюркменски търговец, наречен Калиф Ниязкул. Постройката включва малък двор с худжри за учениците, лятна джамия и каменен басейн. Входът й е оригинален модел с четири минарета и тюркоазени куполчета, който познавам отдавна - кажи-речи навсякъде го слагат като емблема на Бухара. И има защо. Такава архитектура е уникална за Централна Азия и много прилича на модела на голямата джамия с четири минарета в Хидерабад, Индия, построена в края на XVI в. от Акбар Шах.
Калиф Ниязкул вижда тази приказна джамия в Индия по време на едно свое търговско пътешествие, потресен е от красотата на четирите ? минарета в квадрат и поръчва на бухарските архитекти да построят подобна на нея сграда, но в леко по-умален модел. И сякаш му се получават още по-хубаво нещата.
Приземният етаж на Чор Минор сега е зает от скромно базарче за красиви дрехи, шалове и сувенири. След кратък разговор със съдържателя и жена му имам добрия късмет да бъда пуснат без пари по витата стълба на едно от минаретата, която води до втория етаж и покрива. Този етаж е бил библиотека със стари ислямски ръкописи, които сега са реставрирани и съхранявани в архивите на града, тоест - няма ги там вече. Но това, което има, откривам отвъд малката вратичка, от която се излиза на покрива върху купола на Чор Минор - древни сполии и каменни надписи, датиращи далеч преди XIX в., но съхранени временно там. Късмет. Тюркоазените минарета като глазури на сладоледи вече светят на сутрешното слънце до мен, сам съм на покрива на Чор Минор, наслаждавам се на гледката, а градът бавно се събужда за живот.
Отсреща сега стои нещо като антикварен битак с изложени всевъзможни джунджурии - експлоатира се всичко известно от близкото и далечно минало, което може да донесе пари - соц униформи със значки (една от тях изобразява и първия български космонавт!), стари съдове, флагчета и глави на Ленин, чинии, чайници, етнография, кафтани, безумие от потънала в прах кинкалерия и грабващи окото на туриста шаренийки, предназначени да стоят върху скучни европейски секции за успокоение на приносителите им, че някога са били на това място. Но аз нямам нито времето, нито секциите, нито афинитета или нервите за тях. Разглеждам този панаир на суетата с половин око. Градът ме чака, направо неистово си ме зове.
След обилната закуска в хотела, която буквално ми взима акъла със своето изобилие, разнообразие и вкус в 12 отделни купички със самса, мед, масло, яйца, шафранова захар, чай, сладко от сливи и много други, вече доволно преял, изкъпал се и разтъпкал се, лека-полека се отправям към централната част на Бухара, за да видя перлите. С мен са Визо и Марто. По пътя, на един малък площад със статуя на Настрадин Ходжа върху магаре, насред китна градинка с дървета и пейки се намира медресето на везира Надир Диван Бег от XVII в. То е пищно украсено по фасадата си с митичната птица Симург от двете страни на айвана. Симург е легендарната птица на щастието. Тя е невидима. Спуска се към земята само към онзи, към когото сама прецени. И символизира аспирациите на човек към духовно познание. Не можеш да я видиш с очите си. Тя се усеща вътре в теб, когато те поема на крилете и те носи някъде много далеч от тук.
Медресето е било средище за медитация на суфи поклонници. Влизайки вътре, човек вижда един приятен четириъгълен двор с изобилие от верижни дюкяни, които днес са пълни с чинии, коприна и кашмир. По средата се играе домино, а атмосферата е толкова лежерна и приятна, че всеки би останал тук в блажено бездействие за неопределено време. Мястото е запазило съзерцателния си облик. Тук се разиграват и две-три леко комични мои случки с търговци, достойни за нов учебник по маркетинг на Филип Котлър. Този път присъства солидно омайване и привнесен етно-културен елемент от моя страна, така че се сдобивам с разкошни шапка и шал, закупени на 75% по-ниска цена от първоначално обявената ми.
Срещу Надир Диван Бег има голям стъпаловиден басейн. Той е стар изкуствен резервоар в Бухара още от 1620 г., дълбок 5 метра. Имало е и кервансарай отсреща му, а и чудно Кукелдаш медресе, което още седи. Днес са стъкмили и един голям туристически ресторант, в който по-късно сядаме да ядем. Целият комплекс носи името Лиаби Хауз и е популярно място за почивка на хората. Водата идва в басейна от древния канал Шахруд - един от многото, прокопани незнайно кога като канатите в пустинята, за да доставят живителната течност в центъра на Бухара, подобно гениалните инженерни планове на древните римляни. Басейнът е направен удобно, за да може всички идващи в града да пълнят кожените си мехове, слизайки по стълбите от всяко място до нивото на водата. Повече от 400 години това е и място, наречено "чайхана" - измислено да седнеш на стълбите, да съзерцаваш водата и красивите сгради, да четеш, да пиеш бавно чай и да се радваш на живота. И точно това правя и аз.
Но душичката ми напира - нямам търпение. Централната търговска улица на Бухара гъмжи от стоки и занаятчии. Тук буквално ставаш разноглед от цвят, форма, ухание и някакво умение на човек, предаващо се по наследство. Пълно е с хамами, ковачници и огняри, майстори на съдове, жени, които везат коприна и майстори на рисуването върху чинии. А килимари - ум да ти зайде! Така се запознавам ненадейно с Джамал. Той е стар килимар, а килимарникът му е възхитително подреден в малък безистен, недалеч от централната улица. Завързваме толкова приятен разговор на руско-английски, че минава сигурно час.
Човекът ме черпи с хапки хлебец със саздърма от конско месо, сипва ми чай и започва да ми разказва за килимите и занаята му. Вижда ме, че попивам всяка негова дума и се радва от сърце. Навсякъде мирише на старо мазе, етнография, умерена хипстърия и екзотични треви, на разчепкана вълна от цветна прежда, грижливо прениран вътък и купчини със забравени съкровища като излезли от средновековна ракла.
Стига се до момента, в който искам да продължа да разглеждам града, но просто не мога да се откъсна от тази вълшебна атмосфера и среща. Потопил съм се в магия от цвят, мирис, орнамент и разкази. Джамал ми показва килими, в които съзнателно е допуснал "свещената грешка" - моментът, за който съм говорил не веднъж и трябва да присъства във философията на един източен килим. Джамал ме разпитва надълго и нашироко за България и нашите традиции в килимарството. Обяснявам му за Чипровци и Котел, показвам му снимки от моята черга Куфарите, дошла от изгонени банатски българи след Чипровското въстание, разказвам му как някога бабите са оставяли капки от кръвта си в боята, приготвена от изчезналия вече червен борш, преди появата на анилиновите бои... Той буквално ахва! Намираме безброй общи теми и неща в стилистиката и десените, та даже му иде да затвори килимарника и да си говори с мен цял ден. Усмихнат, изключително добродушен и начетен човек с 40 години стаж, Джамал става първата ми велика и незабравима среща в Бухара.
Но вие не се лъжете! Веднага след нея, още неосъзнал големината на придобитото току-що богатство от новото приятелство с такъв прекрасен човек, следва покъртителна втора среща. Хората, които вътрешно търся тук, сякаш сами ме намират. Докато Визо и Марто влизат в един хамам за близо два часа, за да се размажат тотално и омекнат като телешко варено, аз се насочвам към базара с многото куполи в центъра на Бухара, където винаги е по-хладно, и изведнъж срещам Джалал Авлиакулов - разсвирил се в унес сам, тихо насред безброй стари струнни инструменти под един купол. Той е професионален лютиер, музикант и изпълнител на цялата гама от източни струнни, за които си умирам.
Споделих няколко видеа от срещата с него, но те са безсилни да ви предадат онова вътрешно блаженство, в което изпадам. Джалал свири на гиджак, тар, прасковен рубаб, дутар, дойра, тамбур, ситар и още 7-8 прекрасни инструмента, които хем изработва, хем е майстор на изпълнението с тях, хем ги и продава. Възпроизвежда старите мелодии с такава лекота, финес и чувство, че още след първия гиджак ми се ще този човек никога повече да не спира да свири. След всяка една песен ми обяснява прилежно какво представлява инструмента, за кой регион е характерен, за кои фолклорни песни, как е възникнал и какви са особеностите при звукоизвличането му. Мечта! Научавам солидна доза неща от Джалал. Взимам си и диск с изпълненията му, разменяме контакти. Говорим си унесено, снимаме се и минава може би още час или два, в които тотално изгубвам акъла си сред старата музика на Бухара.
Изпаднал в някакво безвремие, тепърва ми предстои да видя още пет разкошни постройки - медресето на Улугбек от 1420 г., това на Абдул Азис Хан от 1651 г. с разкошните си керамични еслимита, серпентини, вази и мозайки, по-надолу куполите на Мири Араб, а до тях и черешката на тортата - фино гравираното минаре на Калян от 1127 г. със 104 вити стълби!
То е 9 метра в диаметър при основата и 6 метра горе, като се стеснява до височина от 43 метра! На върха му има огромен фенер с 16 арки и място, където да се качи ходжата, за да запее. А как пее този човек само... настръхва ти всеки косъм от тялото до степен на тотално умопомрачение. Архитектът на минарето, което е и основен символ на Бухара и най-известна постройка, е някой си Бако, както разбираме от надписа, гравиран изящно върху повърхността му. Червената армия не се е поколебала да бомбардира солидно града през 1920 г., така че този шедьовър значително да пострада. Днес минарето на Калян е реставрирано с модерни методи, ала все още тук-там си личат кръпките и тежките рани от глупостта на политическата тирания, вилняла тук.
До него има обширна джамия от XV век, построена върху друга от XII в. Площадът се казва Хараханид Джумая. Тук е основната и най-голяма джамия на Бухара, завършена окончателно през 1514 г. И до днес тя поема функциите на главен храм и основен религиозен център с наистина изящна архитектура - държи се на 288 купола и 208 колони - всички до една автентични и невероятно красиви. Този комплекс е създаден да те омагьоса и довърши тотално, така че ако случайно дотук не си се прехласнал поне двайсет пъти, то вече да изгубиш окончателно ума и дума като влезеш вътре. А вън... мястото на площада е харизматично, особено когато е обляно в следобедното слънце. Започнеш ли да го описваш - изпадаш в онова характерно безсилие, с което се е сблъсквал не един пътешественик във времето.
Разглеждам внимателно медресетата на Улугбек и Абдул Азис и се дивя на онзи незнаен стар майстор, който е редил безкрайни гердани от вдлъбнати керамични плочки, цветя, фризове и сури от Корана във всевъзможни шрифтове. Пътувам назад във времето с историята на сградите и сякаш още виждам керваните с китайска коприна и колофон от Малабар, спрели отпред, за да отдъхнат от дългия път през пустинята.
А Мири Араб е точно пред мен, срещу джамията на Калян. Той е стар ислямски университет, датиращ от 1535 г., кръстен на човека Мири Араб или "Принцът на арабите". Това е действителна историческа фигура, чиито гроб под изящна дървена плоча все още стои в един от ъглите на постройката. В другите три сега има семинарни зали за студентите.
Мири Араб произхожда от Йемен, но през 1480 г. се установява в Бухара и става глава на мюсюлманите в двора на Мохамед Шейбани. Славата му бързо расте като много мъдър и учен човек на Корана и суфистките практики. Написва няколко трактата и коментари към свещената книга и така се сдобива със средства за построяването на свой собствен университет (медресе) с двуетажни ложи, октахедронни арки, тюркоазени куполи и огромни кули в ъглите. А всичко това е облечено в невероятно красиви мозайки. Представете си само за какъв небивал разкош става въпрос тук вътре. Онемял от красотите му, бавно продължавам да шетам из града.
Времето неусетно лети и късно следобед по залез вече сме при Арката на Бухара. По стените й има очертания на огромни камили. Тук се шляем доста, защото се озоваваме на интересно импровизирано площадче пред вътрешната крепост. Даже Визо пробва да стреля с лък по мишени, заедно с едни деца, които си издействат по един долар от цялата работа. В далечината има усукана метална и ажурна кула, която е приютила ресторантче отвън, а слънцето изключително красиво огрява величествената фасада при входа на Арката. Влизаме по наклонената й рампа и разглеждаме едно огромно пространство от 3 хектара с дворец, стари административни сгради, помещения за войската, храм, дворове и площади.
Множество атриуми с дървени колони и разкошно резбовани капители ме оставят без дъх. Легендата твърди, че Арката е построена от прочутия герой Сиявуш. При Източната порта хората и до днес почитат негов своеобразен гроб и всяка година на Норуз колят там петли. Модерният си облик крепостта добива чак при Мангитската династия (1747-1920) - именно тогава става център на целия град. Портите ? са усилени с по две фланкиращи кули, между които има съединителен тунел, така че по всяко време е можело войниците да преминат от едната в другата и обратно. Крепостта, за голямо съжаление, подобно на много други паметници като минарето Калян, е жестоко бомбардирана през 1920 г. от червената армия. И точно тук има един интересен момент днес.
Оказва се, че вътре в Арката, след много снимки и аху-ихи с плащове, шапки, дрехи и смях, разни служители, които са вътрешни лица, наблюдават какъв исторически и археологически интерес има към всички структури, голяма част от които принципно са забранени и недостъпни за туристите днес. Точно като разрушенията от 1920 г. на върха на Арката. И тези служители са доста... подкупни. Дебнат най-нетърпеливите и заинтересовани хора как надзъртат в иначе оградените днес места на върха, та да ги заведат и пуснат горе, да им отключат една тайна вратичка с катинар за половин час.... срещу някой друг хубав долар - да речем 10, 15 или дори 20. И точно това се случва с нас. Незнаен чичка се появява отнякъде и казва: "Пссст, ребята, я елате тук за малко..."
Предлага да ни заведе на покрива, където никой турист не ходи, забранено е, и ни стоварва изричните инструкции да се движим внимателно и тихо, поне на 5 метра от ръба на крепостната стена, за да не ни видят хората отдолу. И да не се създаде погрешното впечатление, че там се пускат да се петляят туристи. Щото нали... ако го/ни хванат, че ни пуска, тежко му/ни и горко.
Колко спазваме неговите указания е съвсем друг въпрос, но изведнъж се озоваваме на върха на Арката на Бухара сами сред огромните купчини с пръст и сринати като от война руини, причинени от бомбардировките на руснаците през 1920 г. То е едно, ще кажеш, тотално разорано поле с бабуни, стари останки, полуразрушени куполи, тунели, джамии, бани, мазета и всевъзможни сгради, силно пострадали от бомбардировката, нереставрирани до днес и зарязани в абсолютно автентичния им вид след бедствието. Все едно гледате Сома или Вердюн след ПСВ, само че 5 години по-късно и в мюсюлмански вариант. Хубавото тук поне е, на фона на тази тъжна картина на разрушения, която ме втриса, че има разкошна гледка към централния площад с Мири Араб, минарето на Калян и джамията му. А и към цяла Бухара.
Снимаме я, оглеждаме вечерната красота и е време лека-полека да се изнизваме по терлици оттам, защото не е от най безопасните места. И така се вливаме обратно в потока с другите туристи.
А нощта се спуска с един прекрасен ярък полумесец над Бухара и ходжата запява най-красивата си вечерна молитва в минарето на Калян, която някога можете да си представите. Сядам по турски долу, слушам прехласнат и се наслаждавам на този наистина съвършен миг. Светлините на града са леко приглушени - всеки тунел, арка или купол е потънал в някакво приятно сфумато и атмосферата придобива един наистина магически вид от 1001 нощ. Приказките сякаш оживяват тук, в нощна Бухара, чарът и уютът й създават възможно най-гостоприемната обстановка за духа ти. Напомня ми по нещо на дискретността на Язд, на Кашан, на топлия Шираз. Ниските бараки от кирпич с анфилади от гредоред или тунелни арки, които тайно те приканват да тръгнеш по някоя улица, са на всяка страна. Искаш да изследваш закътаните места, но оставяш една голяма част и на собственото си въображение. И точно там е магията. Красива и топла реалност се сливат с въображението, и така Бухара остава завинаги в сърцето ти.
Новият ден ми носи малко понятна тъга, но и хубаво октомврийско слънце и поредна среща с вежливия персонал в Анис Пари, който ще запомня цял живот с това, че ми сервира закуска за кажи-речи една рота войници! Шляя се безцелно из града, из мавзолеите и парковете му, изпадам в онова блажено нищоправене и небързане за никъде, искам да попия от атмосферата и бавното живеене тук и нещо дълбоко в мен вече искрено съжалява, че имам само два дни престой в Бухара. Всеки път, когато открия някое божествено място, си казвам - о, да, Добри, ще дойдеш обезателно пак тук! Искаш го, силно го желаеш! И всеки път осъзнавам, че светът е просто гигантски огромен и разнообразието му от перли ме чака навсякъде, не само тук. И че виждайки нещо сега, то може би ще е за последно. Казва ли ти някой, животът за едно стига, но за друго е безкрайно кратък.
Една част от мен казва сбогом на Бухара, но друга - остава там завинаги. Идеята е просто да не спираш да се гмуркаш, да търсиш и да се радваш на тази вездесъща красота. Приготвям багажа си с нескрита неохота в късния следобед и бавно потеглям към гарата с момчетата. Предстои ни ново пътешествие с влак, този път с далеч по-луксозния и модерен Афросиаб, гордостта на нацията. Машина, която е класи над онзи, с който пътувахме от Ургенч до Бухара. Афросиаб развива до 250 км/ч и е испански патент на Талго. Има остра бяла муцуна и е въведен в Узбекистан по най-престижните линии от Ташкент към Самарканд и Бухара. Обслужването му е безупречно и по нещо ми напомня на японските шинкансени - вътре е идеално чисто, спокойно, цивилизовано, седалките са много широки, легрумът е огромен, а удобствата и луксът са навсякъде.
Силно впечатлени от класата, която Узбекистан демонстрира, се сбогуваме с Бухара през прозореца и се отправяме към един друг душевъздигащ град на име Самарканд, където след три незабравими дни от живота ми ще приключи нашето голямо узбекистанско пътешествие.
Снимки: Добромир Русев
>
