Има стихове, които се четат в дъждовно неделно утро с чаша ароматен чай и топло одеяло. Стихове, които четеш бавно, защото дори да са от четири реда, нито една дума не е случайна.
Вангел Имреоров издава първата си стихосбирка "Напускане на спомена" това лято, но поезията отдавна е в живота му и животът му отдавна е поезия.
Вместо да се впускаме в анализ на това, което всеки трябва да почувства сам, ще направим две други неща.
1. Ще ви поканим на представянето на книгата:
Запознайте се с Вангел по време на представянето на „Напускане на спомена“ (ИК Жанет-45) на 12 октомври (четвъртък), 18:30 часа, + това (ул. Марин Дринов 30, София).
2. Ще ви предложим четири от любимите си стихотворения от Вангел Имреоров:
*
трябва да го пуснеш.
остави живота
да тича пред теб.
тогава кръвта ти
ще е сладка,
а слънцето лепкаво
и около теб въздухът ще трепери,
сякаш се кани отново да вали.
тогава кожата по ожулените ти колене
ще щипе и асфалтът ще пари босите ти
стъпала.
ще знаеш защо винаги си искал да живееш
в лястовиче гнездо и да плъзгаш ноктите си по
облаците.
когато ме попитат на колко съм години
ще започна бавно
да прелиствам календара на стената,
слънцето ще пада и ще става
(облаци ще чистят небето с дебели парцали,
дъжд ще вали, бури ще късат и мачкат малкия свят)
и
двайсет и шест пъти ще е зима,
двайсет и шест пъти ще е лято,
помежду им
ще има също толкова есен и пролет.
после
календарът ще изчезне,
оставяйки светъл квадрат
на жълтата стена,
аз ще си отида и някой друг
ще сложи
кръгъл часовник в квадрата
ангелите кацат
по излъскания от слънцето асфалт
на безкрайни градове и магистрали,
вдишват и издишват маранята,
плъзгат се по малкото останала сянка.
прибират се
като гръмотевици, всмукани от вятъра, търкащи
крила в облаците, търсещи купчина посоки,
в които да се скрият.
после лягат в тъмното море,
завиват се със солена пяна и
спят неспокойно. раждат вълни,
защото сънуват всичко,
което ниe премълчаваме
в молитвите си.
тя
живее с въпроси в очите,
цигара между пръстите,
с пъпка на цвете вместо сърце.
в очакване миналото да ? стори път.
той
нощем спи сгънат на срички,
през деня работи сгушен
във вътрешния джоб на избеляло сако
и измерва есенната светлина,
за да си скрои самостоятелен
живот.