Индонезия – острови Kомодо, Флорес и Бали (пътепис + ВИДЕО)

Това, които искам да ви кажа ще е между редовете...

Когато човек иска да пише разказ, обикновено е вдъхновен. Моят разказ за Индонезия е първият, който пиша със свито сърце – предвид международната обстановка с коронавируса. Но нека ви разкажа какво се случва по света, как хората реагират, какво пропускаме в страха си, да ви разкажа, че има смисъл да се мобилизират силите на всеки един от нас – духовни, ментални, физически, за да минем през това изпитание, за да върнем отново баланса, който е разклатен от натрупаното напрежение, да сме устремени към едно цветно и красиво утре, което ни очаква!

Моето пътуване към Индонезия започна с двудневен престой в Сингапур – най-развитата икономически страна в Югоизточна Азия, неговите орхидеени градини, красиви и чисти улици, мили и интелигентни хора, аквапарк и остров Сентоса. Всичко това е един плавен преход към магията на Индонезия.

След няколкочасов полет с прикачване в Джакарта ето ме в Лабуан Баджо, западен Флорес.  На път към хотела се отбихме в Огледалната пещера  – тъмна, като всяка пещера, прилепи, вкаменени костенурки и огромни медузи. Пещерата превзех лазейки и хлъзгайки се и с цената на сблъсък „глава-сталакмит“ (добре, че беше каската). В древни времена е била на морското дъно, за което свиделства соленото покритие, отразяващо лъчите светлина. Хотелът за нощувка е изключително приятен, чист, романтично подреден, на самият бряг на морето Флорес, Индийски океан.

Рано призори бяхме на пристанището и заехме местата си в малка лодка – готови за среща със страховите „дракони“ на Комодo, за които бях изчела доста информация и няма как да не си призная, че изпитвах лека тревожност. Лодките бяха акустирали много плътно на кея и си пролича, че там всеки е опитен моряк – ловко се измъкваха една след друга след сложни маневри. На борда ни очакваше морска храна за обяд, банани, термус с гореща вода, за да си направим сами кафе. Железните поочукани чашки гордо носеха емблемата на лодката „КМ. ASRI II“, дори тоалетна си имаше…aбе, всичко си имаше…

Остров Комодо е включен в новите седем природни чудеса през 2011 г. и е естествен хабитат на над 1700 варана. В съседните острови също се срещат, но по-малко на брой. До входа на резервата се стига по дълъг кей и голяма арка. Още на плажа имаше варани, които искаха да ни убедят, че това е техен дом и правилата тук диктуват те. На дъсчена платформа седяха група рейнджъри готови да придружат туристите грижейки се за тяхната безопасност. Как? С дървена двуметрова сопа в ръце, с форма на чатал в единия край.

Следва кратък инструктаж пред карта с обходния маршрут, който е в къс и дълъг вариант. „Движете се само в група, не скачайте, не викайте, не размахвайте ръце, не клатете бутилки с вода, за да не тръгнат към вас…и не бягайте, защото те са доста добри в тази дисциплина.“ И така – в подкрепа на стреса, изживян от хората в тези смутни короновани времена, днес, 6 март 2020 г. се подложих на доброволен стрес – близка среща с комодските хищни дракони, които „хапват всичко, дори и …туристи“, както любезно ме информира рейнджърът-пазач. Който го е страх от „дракони“ – да не ходи на Комодо!

Как се прави героична фотосесия с комодски дракон? Първо трябва да се намери някой спящ ветеран, на около 40 от отредените му 60 години живот, на който никак не му е до вас, не му се ловува и палува, потънал в блаженство под сянката на някое дърво на плажа. Тук влизат в роля рейнджърите, които придават съответен драматизъм на ситуацията – единият ви пази зад дракона с кривака, другият от безопасно разстояние пред него размахва бутилка вода – целта е да привлече вниманието му, за да се придаде автентичност на фотосесията. Единствено един варан-ветеран се съгласи да се снимаме. Бях му почти обидно безразлична. Почти, защото си отвори само едното око.

Разказа ми с досада, че на младини е бягал с 20 км/ч, предвижвайки 4-метровото си 100-килограмово тяло, ловувал каквото му падне, не прощавал и на самонадеяни туристи, но сега – за една снимка няма нищо против. Рейнджърите си вършаха охранителната работа, докато трети снима. „Така и не разбраха хората, че с възрастта не ти се занимава с глупости“, каза варанът-ветеран и пак си затвори окото.

По комодския бряг тичаха малки дракончета – жадни за живот и приключения. Едногодишните малчовци са само по 1 метър, но не смееш да ги ритнеш случайно, защото току виж извикали баба си.

Елени и сърни се разхождаха на групи из острова. За съжаление те са храната на вараните.

В близост се намира и Розовият плаж. Пясъкът е бяла прелест. Милиони малки корали, в бял и червен цвят, хилядолетия са смалявали своя размер сливайки се в розова прегръдка. Морето е топло и тюркоазено – защото този цвят си отива с розовото.

Няколко импровизирани сергии, покрити с палмови листа предлагат бира Бинтанг, нанизи от естествени перли на много ниска цена, дървени фигурки на дракони и големи бели и червени корали.

На около час с лодка се намира и друг остров – Падар. Тук акцентът е впечатляваща гледка от върха, към който се качваш, качваш, качваш в жегата, а на всичкото отгоре и влагата, докато сърцето ти закрещи „А, стига, спри се вече!“ Но гледката е мега яка! Поседнала за отмора, край мен мина весела групичка, връщайки се от върха. Решиха да ме ободрят с една благородна лъжа „Горе раздават безплатни спагети, качвай се.“ „Така ли? Аз сега бях горе и на мен дадоха златни обеци“ – не останах по-долу. Има лъжи, които повдигат духа – затова са простими.

Енде е в центъра на Флорес. От Лабуан Баджо до Енде предвижването е с малък самолет, за малко повече от час. С автобус се придвижваме към Мони. Пътят е живописен – оризови тераси, зеленчуков пазар, китни островни селца.

За розовия плаж на остров Комодо бях подготвена, но за син плаж не бях чувала. Е, има го – на 20 км на изток от Енде. Тюркоазени камъни, докъдето погледа ти стига и фин, черен, вулканичен пясък. Синьото каменно сърце, което открих на плажа си е направо находка. Нямаше как да не го отнеса със себе си.

Докато се разхождах по сините камъни вперила поглед в търсене на интересни форми, обядът от предварително избраната от мен риба бе готов – приготвена на барбекю от кокосови орехи, това е най-вкусната риба, която съм опитвала. Гледката – море, палми, млади хора, спрели да се разхладят и шум от форсираните моторчета. Ръцете се мият от бидонче с кранче – всичко е еко, а най-вече много приятно.

Еко лоджът в подножието на Келимуту е спирка за нощувка на смелите туристи и най-близка отправна точка за магическите многоцветни езера. Има и такива прекрасни местенца – радост за всички сетива и знаете ли защо може да се отдадете на съзерцание – няма интернет!

Събуждане с почукване на вратата в 3 часа посред нощ. Пътуване по стръмен път с остри завои, тип „спагети“, по определение на водача. Катерене по стръмни стълби – един час с осветление „нокия с фенерче“, до върха на Келимуту – 1600 м надморска височина, който трябваше да е „ей тук, още една минута“, пак според водача. И ето ги – едва забележими в здрача, отстъпващ полека пред изгрева – разноцветните кратерни езера, последен дом на душите (според легендата).

Мястото е единствено по рода си в света с този феномен. Преди много години, трите езера са били в различни от сега цветове: ръждиво-червен, образуван от вулканична дейност през 1845 г., черен -1840 г. и тюркоазен през 1843 г. Сега двете близки езера – Тиву Ата, езерото на душите на предците и Тиву Нуа Мури, езерото на младите души са два нюанса тюркоазено – по-светъл и по-тъмен. Отдалеченото на километър, трето езеро Тиву Ата Поло на магьосниците е в кафяво-черен цвят.

Всяка година на 14-ти август тук, на една специално отредена площадка се провежда церемония – жертвоприношение на някакво животно, като главата се хвърля в езерото. Целта е ясна – умилостивяване на невидимия свят, за да не пострадат живи хора от околните села…

По пътя надолу ни подминават жени с бали – товар на главата. По принцип товарите там се носят така – на глава, понякога с подкрепа на едната ръка, а понякога без. Те се качват на върха, където отварят малки сергии – с традиоционни ръчно изработени тъкани, или предлагат кафе и чай от термоси, забележете – в стъклени чаши! 

Във Флорес 75% от населението изповядва католицизъм, което се дължи на активната работа на мисионерите и 25% мюсюлмани. Живеят в мир, приятелство и хармония. „Когато ме кани на гости приятел, католик, винаги се съобразява с това, че съм мюсюлманин и приготвя само пиле, ориз и зеленчуци“– разказа моят гид Раян.

Беше ранно неделно утро и в католическата църква на Мони – Санта Мария Фатима имаше служба. Хората прииждаха забързани от всички посоки, празнично облечени, жените бяха обули обувки с необичайните за тях токчета затъващи в калта и пъстроцветни дрехи. От далеч се чуваше гласът на пастора, а миряните пригласяха в хор.

Във Флорес няма никаква индустрия – местните хора не искат чужди компании да инвестират тук, основен поминък е селското стопанство – ориз, кафе, какао, кокосови орехи, макадамия, много видове картофи, чили. Хората от крайбрежието се изхранват с риболов. Отглеждането на какао е широко разпространено. Плодовете се берат и изнасят в Ява, където се преработват в крайна суровина – шоколад. Край пътя има струпани големи купчини от кокосови орехи – жълти, които растат на по-прентенциозната към почва палма, по-малко разпространена, но с по-вкусни плодове, които дори се се използват като лекарство при треска и зелени от палми, които растат навсякъде.

Всяко семейство има от 6 до 10 деца, които родителите създават без да имат притеснение за тяхното изхранване и обучение. Децата са тяхното щастие – колкото повече, толкова по-добре. Малчуганите започват училище на 7 годишна възраст, началното училище е задължително  от 7 до 10 годишна възраст и е безплатно. Децата на Флорес се кръщават с избрано от родителите име, като любимото за момиче е Малати – име на красиво цвете.

Висшето училище е с такса – на три годишни вноски по 500 000 рупии или около 80 щ.долара. Има и задочна форма на обучение. Предпочитани и ценени са учителските и лекарските специалности. Родителите не получават държавни помощи за децата си. За да сключиш брак има възрастови ограничения – 18 години при момичетата и 22 при момчетата. Младото семейство живее първоначално при родителите, докато построи свой дом, а това отнема няколко години. Един нормален дом се състои от хол, кухня и две спални – за родителите и за децата.

Кандидат-младоженецът дава дарове на семейството на избраната невеста – 15-20 милиона рупии, крави, животни, а сватбените тържества са по една седмица. Не е рядкост да има смесени бракове – между католици и мюсюлмани, но както вече споменах тези общности живеят в хармония по между си.

Здравеопазването в държавните болници, които са преобладаващи е безплатно, но самите лекарства всеки сам си купува.

Бирата е скъпо удоволствие – една бира струва струва 40 000 рупии, а килограм ориз – 10 000. Затова местните предпочитат да купят ориз, за да има храна за семейството, а за добро настроение пият местна леко спиртна напитка приготвена от ферментирали палмови плодове.

Пътищата са много стръмни с тесни завои, а регулирането между шофьорите е с обичайните клаксони. В района на Маумере има селца, чиито основен поминък е тъкачеството – памукът, както и цялата технология на боядисване и тъкане е съхранена от древността. Оцветителите са натурални, индигото за най-разпространения син цвят расте на храсти в градините.

Докато пиехме кафе и се любувахме на ръчно изработените (и малко грубички) тъкани, заваля проливен дъжд. „Вали, но е добре за растенията“ на развален английски сподели една тъкачка. „Няма ли дъжд – няма храна“. А, синът и, малко момченце, се забавляваше тичайки и скачайки в дъжда.

Проливният дъжд приех като едночасова изненада по индонезийски и преход от адреналино-емоциалната част на приключението „Индонезия“ към романтично-духовната – Бали! Но преди това искам да ви разкажа за една от ония, неслучайните срещи. Хапваме си в ресторанта в Маумере и с лека тревожност обсъждаме ситуацията с вируса.

Към масата ни се доближи един достолепен мъж и ни заговори на английски – тривиални въпроси при такива международни срещи. Спомена, че има интересна история. Помолих го да ни я разкаже: “Бях на 30 години, когато дойдох от Германия в Индонезия. Сега съм на 90… Заповядайте утре на гости, в моя „бамбуков дворец“. Живея сам, като отшелник. Ще ви подаря книга, с моята история. Обичам да си говоря с различни хора от света, да им помагам със съвети. И на вас казвам – не вярвайте на тези швайн (намеси немския), те искат да се страхувате. Страхът е много опасен!”. Ей такива работи се случват по света. В случая това, което Силата искаше да ни каже, дойде като приятелски съвет от отец Хенри Болен, католически мисионер във Флорес, Индонезия от 6 десетилетия. За всеки наш вътрешен въпрос получаваме отговор. Стига да искаме да го чуем.

Бали – още на аерогарата огърлица от ароматни франджипани поднесена от красива девойка те подготвя за амиии…просто за Бали.

На сутринта нашето приключение започна. Защо приключение? В такова се превръща всеки тур, когато е организиран от хора знаещи кога, къде, какво и как. За мен ключът към него бяха Деси и Теве, българка и балиец, живеещи на острова.

Няколко пъти съм била в Бали, но сега видях много нови, много по-интересни и не толкова експлоатирани от масовия туризъм местенца: оризовите тераси Джатилуи под егидата на Юнеско; водопадът Леке Леке, изкачването, на който си беше поредното изпитание за духа и тялото; фермата за кафе Копи Лувак – със замайваща гледка към оризовите тераси, където се добива кафе, чиято цена варира от 500 до 1500 щатски долара за килограм; подскачах по стъпките на крал Анак Агунг Нгура Кетут Карангасем (1887-1966 г.) из неговите красиви водни градини Тирта Гангга по шестоъгълни камъни (целта е прочистване на аурата ходейки по вода); езера и фонтани – проектирани така, че да се задвижват от естествената напорна сила на водата и богато украсени статуи, възстановени след разрушителното изригване на вулкана Агунг през 1963 година.

Дворецът е проектиран по идея на краля, който е бил любител архитект – за релакс, среща и медитация на крале и знатни особи; гледка, съчетана с обяд към самият величествен Агунг; изгреви на брега на Балийско море; Храмове в почит на водната богиня и техните свещени извори; Шоколадова фабрика, по-скоро фабричка, която произвежда 29 вида шоколад – натурален, млечен, с ядки, с чили, с матча, дори със сол, а всички съставки и продукти са местно производсто закупено от по-малките фермери в района…

Балийците вярват, че боговете живеят на Агунг, а морето се обитава от лошите духове – поради тази причина един истински балиец не се занимава с риболов. 80% от балийците са хиндуисти – основните божества са Слънцето, Луната, Шива, Брахма и Вишну, така също и родителите. Многобройните статуи на божества се считат за живи и поради това са облечени обикновено в „саронг“ на черно-бели квадратчета, а специално чадърче ги пази от жаркото слънце. Черното е символ на Брахма – създателя, а бялото на Шива – разрушителят, но и този, който създава основата за ново начало. Червеният цвят, на баланса е на Вишну, жълтият символизира светлината и се носи при молитва.

Сутрин пред домовете си и на работното място балийците поставят малки кошнички от палмови листа с дребни сладки, ориз и ароматни свещи – за успешен и благословен ден. Такива често се поставят и на кръстопът, за да се объркат лошите сили и да не знаят по кой път да тръгнат.

Балийската нова година се празнува по време на новолуние – месец март. Всеки квартал си прави статуя, с която обикаля в шествие. Тя се изгаря на брега на морето, след което следва 24 часа мълчание – време за равносметка. Импровизирана нарочно за целта охрана следи дали се спазва това, дори дали са изгасени всички лампи в района, изключен е интернета и телевизията.

В съвремието, на мъжете балийци се позволяват две съпруги, като първата трябва да даде разрешение за втората. Мнението и не се иска, само, ако не може да роди наследници. Мъжката рожба е много важна – най-големият син, освен че наследява всичко има и отговорности – да се грижи за по-малките си братя и сестри, които са в невъзможност да се справят сами. В Бали детски надбавки и заплащане за майчинство няма. Жената се грижи за децата и възрастните родители на съпруга, а на него се пада честта да работи много, за да осигури издръжка на всички близки.

Един от най-релаксиращите моменти са великолепните масажи на самия плаж, под палмите, за 7-8 долара. Едночасовият масаж с ароматно масло от франджипани те кара бързо да забравиш за умората от изпълнения с емоции и турове ден.

Храната е много вкусна и основно морска, каквато е и моята любима храна. На острова е забранено третирането на животни и растения с хормони и лекарства – 100% еко заряд за тялото. Хората са лъчезарни и безкрайно мили.

Слънцето ме изненада и с един рядък феномен – хало, като в продължение на часове се усмихваше през облаците в ореол от дъга – сякаш искаше да подчертае своята святост в най-чистия и вид над тази Земя на Боговете. 

Малко тъжно е завръщането от всяко пътешествие, но винаги носи тези опитности, които приземяват, одухотворяват, пренастройват, коригират кривините на нашето съзнание, възпитават ни в уважение, съпричастност, убиват егото, възраждат душата, мотивират тялото за здраве и духа за полет... до следващия път… Това е.

Автор: Диана Маринова


Снимки, видео и текст обект на авторско право.

>>> Виж най-добрата оферта за пътуване из прекрасните острови на Индонезия през 2021 г.! >>>

Виж още:

Екскурзия в Борнео

Екскурзия в Мианмар

Екскурзия - Виетнам

Дата: 12 май 2020 г.
4/5, 1127 гласа
Забележителности около Бали