Най-комичното пътуване – разказ от първо лице
Мисля да опиша най-смешните ситуации – но смешни не за нас, а за другите. Пътувахме всяка година и стигахме все по-далече и по-далече. Цяло постижение, като се има предвид, че не знаехме език, нямахме кой знае колко пари и пътувахме с „Москвич“. И то не какъв да е „Москвич“, а оранжев на цвят, изгнил, а дупките по бронята му запълнени с пластилин, за да не личи, че ги има. Хич не беше лошо. Всъщност толкова добре беше направено, че аз доста пъти забравях и се облягах на неподходящо място... Тогава се чуваше крясък: „Не-е-е!“... и след това бяха нужни 15–20 минути моят мъж да заглажда пластилина.
Често по пътя падаше гърнето на колата – москвичът започваше да гърми и да пуши и от него да се вдига гъст черен дим. Тогава спирахме, връщахме се бавно назад, сядахме на някоя отбивка и чакахме гърнето да изстине, за да го сложим обратно на мястото му и отново да потеглим с гръм и трясък. А до отбивката го докарвахме с ритане, защото беше прекалено горещо, за да го пипнеш; а пък ако останеше на пътя, можеше да предизвика катастрофа. Накрая овързвахме гърнето с тел – пак падаше, но по-рядко.
А понякога е ставало така, че като спрем да разгледаме някой град, после да не можем да тръгнем, защото акумулаторът е паднал. Тогава моят мъж с мимики, жестове и прочие екстралингвистични средства обясняваше проблема на спрелите до нас чужденци, докато някой се смилеше и ни дадеше ток.
Случвало ни се е, разбира се, да спрем на светофар и после да не можем да потеглим. Тогава зад нас се нарежда голяма опашка от коли, които изчакват няколко минути спокойно, после започват да натискат клаксоните. В това време светва червен светофар и те се примиряват в очакване на нова зелена светлина. Но за нещастие нашата кола точно тогава пали и ние потегляме на червено пред смаяните погледи на всички.
„Да не изгубим инерцията“ – казва моят мъж, когато аз също го поглеждам изумено и схваната от страх, защото сме се разминали на косъм с някоя кола от насрещното платно. Наистина Господ ни пазеше, защото нито имахме злополука, нито ни спираше полиция.
Спомням си като бяхме в Амстердам. В центъра си намерихме хубаво местенце, паркирахме и тръгнахме да разглеждаме града. Скитахме цял ден, снимахме с едно руско апаратче „Зора“, което тежеше като слонче, и накрая доволни и изморени тръгнахме към колата. А пред нея като на изложба се събрали хора – обикалят я, оглеждат я, пипат я, снимат я, смеят се. Едни си тръгват, други идват и на нас не ни остава нищо друго, освен да се слеем с тълпата и да се правим, че и ние се чудим каква е тая кола и дали някой не си я е направил сам. Да, но... постояхме двайсетина минути, после още двайсетина, а хората не свършват!
По едно време моят мъж с достойнство на богаташ, притежаващ кола експонат, отиде, извади ключовете, отвори колата и седна в нея. Аз, навела глава, седнах до него и прошепнах: „Пали бързо и изчезвай!“ Тълпата се отдръпна, но стана по-гъста. Моят мъж пали, пали, върти ключа, но звук не се чува... Ужас! Всички започват да се подсмиват, някои вече не се и прикриват и на мен ми се струва, че минават цели часове!... По едно време, ура! Колата пали, гърнето – вързано с тел, за да не падне – изгърмява и ние най-сетне потегляме. Бяхме щастливи, милата кола пак не ни изложи, а ония безразсъдни хора останаха, без да има на какво да се смеят. Така им се пада!!!
Година след тази случка продадохме нашето старо и вярно возило на едни момчета за части. Вярвате или не, но когато дойдоха да изтеглят нашия шестнайсетгодишен „Москвич“ с друга кола, той се разцепи на две и едната част отиде с тях, а другата половина остана пред къщата ни още три дни, докато успеят да я приберат и нея. Такава си беше тя, нашата мила оранжева кола, обичаше си ни до края!
И ние си я обичахме и си спомняме за нея с носталгия!
*
Разказ на Маргарита Тимчева, част от книгата „Пътешественици“ на Вяра Тимчева (Издателство „Изток-Запад“). На страниците на книгата хора от разнообразни произход, етнос, религия, социално положение, пол разказват за вълнуващите си пътешествия из удивителни кътчета в различни краища на света. Освен вълнуващите приключения на колоритните чудаци, авторката поглежда пътуването от философска гледна точка – като „метафора, която описва търсенето на смисъла на живота“.
>
