Начало / Статии / Статии - България

Кимащите крави, оркестърът на Дженгал, Ледения гьол: от хижа Демяница до Кременските езера

Автор

/

В дъждовно лято като тазгодишното в мен все се виеше едно кълбо от нерви, което не ми даваше мира. Нуждата да прекарвам повече време сред природата растеше с всеки изминал ден, а дъждовете само я подхранваха. В един от малкото проблясъци на хубаво време, трябваше да отскоча пак до Пирин, поне за една нощ.

Абсолютно спонтанно в петък реших, че първите два дни от следващата седмица се идеални за преход, който обмислях отдавна – от хижа Демяница до Кременските езера. Набързо уредих два дни отпуска и вечерта събрах всичко необходимо – раници, палатки и т.н. Идеята ми беше да отида сам, но първо в събота отскочих до Безбог и Полежан с компания. Щеше ми се на тръгване от Демяница да мина през връх Газей и да се прехвърля по билото в посока Дженгалска порта, но в последствие се отказах. Отказа ме раницата, която не знам кой приготви, ама тежеше поне колкото едно теле.

В крайна сметка реших, че маршрутът ще е следния: хижа Демяница – Валявишки езера – Дженгалска порта – Попово езеро – връх Джено – Кременски езера. Съответно връщането ще е по същия път.

От Демяница до Поповото езеро се следва жълта маркировка, която води до хижа Безбог. Малко под Поповото се отбих от нея и хванах зелената (или синя, не си спомням точно) за Джено. От там по карта трябваше да има пак жълта до Кременските езера. Аз такава не видях, но ще стигнем и до там.

В понеделник в 9 сутринта тръгнах от Демяница с донякъде леко разочарование, че този път ще трябва да се движа по добре маркирани маршрути. До разклона под Мозговишка порта се разминах с едва шест души, но за сметка на това около стотина крави ми кимнаха, когато ги подминах. Поздравих всичко живо що беше по пътя и отпраших към Голямото Валявишко езеро.

Голямо Валявишко езеро

Там седнах за кратка почивка, хапване и съзерцаване в магическия остров. Ей така, както си гледах водите и си мислех за разните му работи, изведнъж ми се допя „Пуста младост“. Изпях си я криво-ляво и като че ли ми стана по-леко на душата, и пейзажът се промени. И сега внимание – мятам си пак телето на гърба и продължавам покрай езерото в посока Дженгалска порта. Ненаправил и десет крачки, чувам мъжки хор. Викам си „Коцка, мойто момче, съвсем ти се е разхлопала дъската“. Да, ама не. Върви си песента, трудно ми е да я разпозная, но я чувам все по-ясно. През главата ми минава мисълта, че на Дженгал са се качили певци от Банско или Добринище и пеят от върха. Е, видяло се е, че ще трябва да оставя телето и да отскоча до върха да проверя тая работа.

Няколко минутки вървя така и го умувам как да стане. Така докато си се чудя, от скалата пред мен изкача човек. Турист. И познайте какво, човекът си метнал една колонка в раницата и си слуша Пирински песни и си криви калпака. Признавам си, почувствах се облекчен (че не съм луд!), разочарован (щеше ми се на Дженгал наистина да има певци) и глупаво (сещате са защо).

Нямах много време да мисля върху случката, защото започваше изкачване, а и нагоре по пътеката видях човек. Настигнах го, набързо споменахме кой накъде отива, изкоментирахме състоянието на родните хижи, избистрихме политиката и по живо, по здраво се разделихме. Тъй като отдавна не бях минавал от тук, на спускане към Поповото езеро се оглеждах като новобранец.

Попово езеро

Като го стигнах, реших пак да си почина и да хапна. В главата ми вече бях на половин час от Кременските езера (в реалността бяха почти 3 часа, ама аз това още не го знаех). Тоест, часът е 13:15, денят е голям, що да не се наплюскам и да му легна на тревата? Речено – сторено. На отсрещния бряг имаше голяма група и този път някой наистина пееше. Чувах и дрънченето на китарата. Явно целия ден щеше да ми върви на музика.

Лошо няма, ама такъв мързел ме налегна, че изкачването до връх Джано ми взе акъла. А после, като видях какво стръмно спускане има до Кременските езера, ми стана лошо. Нещо не ми харесваше тая работа. Никъде не видях жълта маркировка, а по карта уж трябваше да е тук някъде. Майната му, тръгвам право надолу по сипеите. От горе като гледах, ми се стори, че имаше нещо като пътечка. Имаше. Изчезна точно след сто метра. С тази тежка раница няма да тръгна пак нагоре да търся пустото му жълто. Давай надолу и сполай ти!

Спускането от връх Джано към Кременските езера. Най-близо до нас е Ледения гьол.

След няколко подхлъзвания и сочни псувни слязох до Ледения гьол. Мътните му води, снегът и почти отвесните брегове ме плашеха. Честно, изглеждаше супер зловещо. Сякаш всеки момент щеше да ме придърпа към себе си. Вижте сега, то сигурно не е толкова страшно, ама мене ме е страх от вода и докато в другите езера успявам да намеря красота, в Гьола виждах дома на чудовище.

Заобиколих го внимателно, за да не събудя звяра в него и се отправих към полянката в другия край на Горното езеро. Там щях да бивакувам тази нощ. Вървя си аз и, хоп, пред мен жълтата маркировка. Ако не я бях изгубил, нямаше да се налага да минавам покрай Ледения гьол. Нейната кожа!

Карай да върви, утре ще се оглеждам по-внимателно. Сега е време да се разпъват палатки, да се налива вода и най-вече да се почива. Нещо от това спускане ми омекнаха колената… Само че преди всичко трябваше да свърша една отговорна задача – грабнах манерката с домашна рачия и я затиснах под един як камък. Така де, всичко по реда си.

От тук насетне си оправих апартамента, обзаведох го с надуваемо шалте, постелих отгоре спалния чувал и… Ами то е 18:00 - какво да правя, докато стане време за лягане? Бърза разходка до Долното Кременско езеро, търсене на обхват, кратки телефонни разговори и т.н. Викам си „Ей, как ми се дослуша музика“ и в същия момент се сещам, че липсата на стабилен обхват не е проблем (Spotify Premium, мхм!).

Цял ден ми се върти в главата парчето „Live In The Moment” на Portugal.The Man и сега е идеалния момент да си я пусна. Довършвам къщната работа, пеейки фалшиво. Вечерята е готова, ракията е ледена и вече съм убеден – ако има Рай, той е точно тук и сега. Нощта бавно се намества между планинските склонове, облаците се отдръпват и на тяхно място една по една започват да блестят звездите. Отначало плахо потреперват, но после бързо намират смелост и започват да се надпреварват коя ще свети по-ярко. Мисля си дали и те ме наблюдават със същия интерес, с който ги наблюдавам аз. Колко ли очи са вперени в тях в този момент? Колко ли желания биват отправяни към тях? Часът е 21:39 и виждам първата падаща звезда за вечерта. Опиянен от разни (без)мисли и ракия, забравям какво трябваше да си пожелая. Нищо, ще има и още.

От известно време ми се чуват разни звуци от брега вляво. Няколко пъти извиквам „Ехо“, но само планината ми отговаря. Сигурно някоя дива коза се движи там. Всъщност забелязвам, че от клека се издига пушек. Явно си имам компания, която предпочита да остане насаме. Очевидно, сме дошли за едно и също

Вече е толкова студено, че като дишам, от устата ми излиза пара. Контрирам студа с юнашки глътки и продължавам да се взирам в плътния небосвод. Той се перчи с Млечния си път, с Голямата мечка и други знайни и незнайни красоти. Оставя се по него да претичват падащи звезди. Сигурно го гъделичкат. Потрепва всеки път.

Уморих се от ходене, от взиране, от мислене. Мушкам се в чувала и моментално заспивам. В 3:30 се събуждам от шум. Излязъл е Вятъра и се разхожда около палатката. Подръпва тук, подръпва там. В просъница решавам, че диво животно е надушило храната ми и е дошло да се почерпи. Извиквам „Ако дойдааа…“ не особено убедително. Шумът не престава, обаче аз се отказвам да се разправям с него, завивам се презглава и заспивам отново.

На сутринта се събуждам с ледени крака, пресъхнала уста и кофти усещането, че май съм махмурлия. Това как стана не знам, но е факт. Никога през живота си не съм си прибирал багажа с такива усилия Кафето го пия на глътки и се моля да ме освежи. Освежи ме не то, а изкачването по жълтата маркировка. Тоя път не я изтървах и благополучно стигнах до Поповото езеро. И както вчера – хапнах, бичих айляк и по някое време се засилих пак към Дженгалска порта.

Този път се разминах с доста повече хора, разменихме по някоя дума и се разделихме. От махмурлука нямаше и следа, но Слънцето се намеси грубо в играта. Вече то се грижеше да ми е трудно. За момент се запитах „Кой го измисли тоя маршрут?! Повече от седем часа в едната посока?! Кому е нужно?“ и се сетих, че това бях аз.

Германци, словаци, сърби, французи, хора всякакви, налягали около Голямото Валявишко езеро, нагъват сандвичи и нещо си приказват. И аз сядам до водата, и започвам да тъпча. Омитам всичко що беше из раницата, изпивам цялото езеро и продължавам към Демяница. На няколко пъти се разминаваме с германците, които значително изостанаха, като стигнахме до кимащите крави. Овчарят нещо ги псува кравите. Казвам „Не слушат, а?“, а той отговаря „А, слушат, ама че ми избега‘а и после че требва да ги повръщам“.

Поразпитвам го колко крави има, колко време са на паша из планината и такива работи. Човекът спокойно ми обяснява, че има около 90 крави и 40 теленца. На паша са в Пирин от началото на юни до средата на август. Казва, че преди няколко години ги оставили и септември, но мечки и вълци разкъсали повече от 10 животни. От тогава ги прибират в Банско преди да е почнало да застудява.
До Демяница ми остава не повече от час. Този час продължава три дни и три нощи. Слънцето ми загрява врата на всяка крачка, изпивам си последната глътка вода, почвам да се спъвам, почвам да се смея, а дори не знам защо. Горещината и тежката раница са опитват да ме спрат, но се заинатявам да съм на хижата преди 15:00. Успявам! Стигам точно в 14:57. Не знам защо трябваше да се състезавам с времето, но важното е, че спечелих.

Личи си колко съм щастлив от победата, нали? НАЛИ?

Ако и вие искате да сте също толкова щастливи (споко, гърбът няма да ви боли) направете нещо спонтанно, нещо, което отдавана ви се върти в главата. Не забравяйте, че понякога да се смееш без причина е признак на нормалност и добро психично здраве

Карти на маршрута: https://bit.ly/2Mnbq1G; https://bit.ly/2BjxUM5

>
05 септември 2018 г.

Тагове

идеи за уикенд

Пирин

планини

трекинг

Забележителности наоколо

Избрани оферти